Make your own free website on Tripod.com
Григор Начович – консерваторът, патриотът, държавникът

Той е една от най-загадъчните и противоречиви фигури сред “строителите на нова България”

Борислав ГЪРДЕВ

Сред първостроителите на следосвобожденска България винаги се е откроявала загадъчната и противоречива фигура на Григор Начович. Прав е Константин Терзиев, когато твърди, че Начович “съвсем не е толкова лесен”, че “той е може би най-крайният от консерваторите, но е и революционер, повече от всички революционери”. И може би тъкмо в това е

Верният подход към тази личност

иначе рискуваме да си останем на нивото на плакатно-гротескната скица (какъвто, между другото, е портретът му в един от най-партизанските фейлетони на великия Алеко “Тържеството на Велзевула” от 1894).

Григор Начович се ражда на 22.01.1845 в Свищов. Учи при йезуитите, после завършва висши политически и икономически науки в Париж, т.е. има отлична основа за блестяща по-нататъшна реализация като търговец. Което не му пречи да е сред основателите на Свищовския революционен комитет и негов председател, като “само благодарение на светкавичните си реакции и бързи крака, сварва да отърве кожата след преминаването на Тотювата чета през 1866” (К.Терзиев), емигрирайки в Румъния. В Букурещ се движи в средите на Добродетелната дружина, набира младежи за Втората българска легия, а по-късно основава във Виена търговско дружество, с доходите от което съдейства на цяла плеяда българчета да учат в Европа.

По време на Априлското въстание публикува дописки във водещи европейски издания, запознавайки общественото мнение със страданията на българския народ, а по-късно набира доброволци за Сръбско-турската война от 1876. През Освободителната война пък е в разузнаването на руския генерален щаб, като за образцовата си дейност е награден с орден. Всичките тези години активно се занимава с публицистика – предимно в сп.”Летоструй” и виенския “Политише кореспонденц”. Впрочем, тъкмо с последния вестник е свързан и първият голям скандал, в който Начович се оказва забъркан, когато на своя глава към “Възванието към българския народ”, издадено от БЦБО в деня на обявяването на войната срещу Турция, добавя призив за подчинение на “временното революционно правителство, избрано от патриотите” (последното кара княз Черкаски моментално да разформирова БЦБО).

До края на живота си Начович не ще подпише нито един от многобройните си вестникарски материали, нито ще издаде спомени и, оставайки безразличен към похвалите и укорите на съвременниците, ще избягва шумните обществени прояви (изключение е участието му в кампанията за защита на университетската автономия през 1907), предпочитайки да дърпа конците зад кулисите на голямата политика. А политическата му кариера е наистина впечатляваща. В продължение на първия четвърт век след Освобождението, той неизменно е избиран за депутат. Още в Учредителното събрание се изявява като един от лидерите на консерваторите и яростен защитник на идеята за двукамарен парламент. Гласуването на либералната Търновска конституция Начович приема като лично поражение и през следващите години е твърд защитник на идеята за засилване прерогативите на княза за сметка на парламента.

През 1882 е сред подписалите Програмата на Консервативната партия, в която наред с традиционните за тогавашната ни консервативна десница принципи, се съдържат и цели, които спокойно можем да определим като “общонационални” – назначаване на държавна служба на най-достойните българи, без оглед на партийната им принадлежност, протекционистка политика към родния производител и стремеж за гарантиране пълната независимост на страната. Въпреки това, когато през 1894 е създадена Народната партия като наследник на престаналата да съществува десет години преди това Консервативна, Начович не е сред учредителите и, нито пък демонстрира желание да съперничи със Стоилов или Гешов за лидерския пост в нея. До края на живота си той остава

Консерватор и националист

защитник на традиционните ценности и добродетели, но и непоправим индивидуалист и прагматик, нежелаещ да се съобразява с оковите на примитивното партизанство. Впрочем, политическото му оцеляване, както и дългата политическа кариера (1879-1913), са свързани тъкмо с умението да балансира между либерали и консерватори, да бъде полезен като експерт и държавник и за едните, и за другите. Така Начович е български дипломатически агент в Букурещ (1884-86), Виена (1889-91) и Цариград (1903-05), четири пъти министър на финансите (през периода 1879-92), външен и финансов министър (1879-80), вътрешен министър (1881-82), министър на външните работи и изповеданията (1886-87 и 1894-96) и на търговията и земеделието (1899-1900). Част от назначенията са плод на конюнктурни комбинации, в повечето обаче се е търсела компетентната му намеса, защото и Бурмов, и Цанков, и Радославов, и Стамболов, и Стоилов, Греков или Иванчов са виждали в Начович безспорния професионалист, способен да се справи с поставените му сложни задачи. С това са били наясно и князете ни Александър и Фердинанд, макар че Начович е сред малкото родни политици, отказващи категорично да сервилничат пред Двореца. Последното е и основната причина да остане почти единственият представител на политическата ни класа без награда от българските владетели, които са били предварително известени, че би върнал всеки предложен му орден.

Начович обаче, не е бил просто лишен от страсти технократ, а преди всичко човек на дълга, достойнството и честта. В един от малкото му записани спомени, той чистосърдечно изтъква мотивите, отвели го в консервативния лагер: “В Стоилова, Грекова, Вълковича и всичките нови младежи, търговци и други в Събранието, съгледах повече идеал и патриотизъм и се прилепих към тях…Останах в тоя лагер, но без да се идентифицирам с него, защото се състоеше от добри хора и честни патриоти, докато в другия кипеше само чапкънлакът, вдъхващ ми най-силно погнусяване” (в сб.”Спомени за Учредителното събрание”). Впрочем, когато разбиранията му за народополезна политика или пък личната му чест са засегнати, Начевич не се колебае да тръгне на борба с предизвикателствата, често пъти, влагайки в нея повече емоции, отколкото е било необходимо. Вероятно това обяснява и факта, че в оценките на съвременниците за него нерядко преобладават черните краски (П.Славейков, А.Константинов или Д.Ганчев). Макар че Иречек например приема с одобрение поредният му правителствен пост, отбелязвайки, че “ще изкараме с него добре”, защото “той иска нотифицирането на всички назначения”.

Професионален политик и прагматик

Начович е способен да заседава в Министерския съвет през 1883 заедно с Драган Цанков, когото предната година лично е наредил да интернират във Враца, нещо повече – през 1884 двамата основават т.н. “Великобългарски патриотичен съюз”, просъществувал до 1885. Не по-малко впечатляваща е еволюцията на Начович от защитник на извършения с одобрението на Москва княжески преврат от 27.04.1881 до яростен критик на руските генерали-министри в българското правителство през 1883 (във в-к “Български глас”). Пак този прагматизъм обяснява и сътрудничеството му със Стефан Стамболов, продължило на приливи и отливи между 1886 и 1892. При това Начович е най-върлия противник на либерала Стамболов, с когото се мразят още отпреди Освобождението. След преврата от 9.08.1886 обаче се оказва, че интересите на двамата съвпадат. Като дипломатически агент в Букурещ Начович активно подкрепя усилията на председателя на Парламента да върне изгонения княз Александър в България, като заедно със Славейков и Стамболов дори е включен в наместничеството между 13 и 16.06.1886, когато е сменен от д-р Странски. Така започва шестгодишното “странно” сътрудничество между Стамболов и Начович, по време на което двамата ще продължат да се мразят и интгриганстват един срещу друг, ще си говорят само на правителствените заседания, но и ще изпитват органична потребност един от друг. Това сътрудничество ражда бляскави примери на твърд и неподправен патриотизъм, защита на българското национално достойнство и отстояване на държавните ни интереси. Последното особено проличава при парирането опитите на руския царски комисар Каулбарс да диктува българската политика през есента на 1886. Впрочем, убеждението на Начович, че България следва да поддържа добри отношения със своята освободителка (заложено и в програмата на Консервативната партия от 1881), въобще не му пречи да защитава българските национални интереси, когато те не съвпадат с онези на Москва. Между другото, тъкмо той е външен министър на България както, когато са скъсани отношенията с Русия през ноември 1886, така и при възстановяването им през февруари 1996 (след съгласието българският престолонаследник княз Борис да премине към православието).

Междувременно, тъкмо с помощта на дипломатическия ни агент във Виена Григор Начевич, през 1889, тогавашният български финансов министър Салабашев сключва “на доста добри условия” първият в новата ни история държавен заем с Лендер банк, помогнал за стабилизирането на страната. Националистическата политика, стремежът за културно и икономическо възмогване на България и самобитният гений на Стамболов несъмнено импонират на Начович, макар че диктаторските навици на премиера и неговата безцеремонност несъмнено го отвращават. Всъщност за Начович, Стамболов е “необходимото зло”, сътрудникът по принуда, опонентът по призвание, благодарение на когото реализира и най-значимите си постижения като дипломат, финансист и общественик. Така, той на няколко пъти се разграничава от него (през 1888, в знак на солидарност с оставката на Стоилов, и през 1891), за да го напусне окончателно през ноември 1892. Това отново го превръща в

Любимата мишена на либералния “стамболовистки” печат

където срещу него се сипят несправедливи, а нерядко и направо чудовищни обвинения. Начович, който е прекалено докачлив и дори отмъстителен, несъмнено ги е приемал твърде тежко. Известно е например, че когато официозът “Свобода” го обвинява в кръвосмешение, той вбесен заявява: “За тази чудовищна гнусотия, ще платя жестоко на Стамболова”. Последният, между другото, се отнася към заплахата съвсем сериозно, което си личи и от съдържанието на прословутото му писма “Кроежът за убиването ми”, написано след падането от власт и няколко месеца преди трагичната му гибел.

Независимо от спекулациите, че е сред вдъхновителите на убийството на Стамболов, Начович продължава успешната си политическа кариера в правителствата на Стоилов (което напуска заради прекалено “проруската” му ориентация) и в тези на либералите Греков и Иванчев. По-късно е дипломатически агент в Цариград, където сключва известната българо-турска спогодба от 26.03.1904, с която се разрешава на бежанците и амнистираните революционери от Илинденско-Преображенското въстание да се завърнат по домовете си и се постигат определени митнически облекчения за българските стоки в Турция.

По онова време Начович се чувства все по самотен и угнетен от тържеството на личния режим на Фердинанд. В личните си бележки, писани през 1910, той с горчивина констатира, че сред родните държавници от Стамболов насам “не виждам в нито един някакъв характер, държавнически качества и способности, които да привлекат вниманието на историята. Нито един не е сторил добро на страната и не е заслужил признателността на Отечеството”. Дипломатическата кариера на Григор Начевич приключва в ужасните дни след разгрома на България в Междусъюзническата война, когато е член на делегацията ни при подписването на Цариградския мирен договор с Турция (16.09.1913), съумявайки да запази поне Беломорието в границите на Царството. Следващата национална катастрофа обаче го изпраща в гроба. Малко след подписването на Ньойския договор Султана Рачо Петрова го посещава в скромното му неотоплено жилище. Проснат на канапето, завит в балтона си, мрачен и унил Григор Начевич прошепва: “Това са последствията от убийството на Стамболова – нищо не остава ненаказано”. Малко по-късно, на 4.01.1920, умира, отивайки си заедно с онази България за чието величие е работил през целия си съзнателен живот.


[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]