Пристанала
Кавал свири на поляна,
на поляна, край горица;
млада, хубава Стояна
търчи с менци за водица.Из градина крещи, вика,
омразната нейна стрика:
"Полудя ли, мар Стояно,
та отиваш толкоз рано?Стой, почакай д'идем двама."
Па се спусна к'нейна мама
да ковлади тя Стояна,
че отива на поляна.Ей изкочи стара майка
на висок и хубав чердак:
ахна, търти се, заплака,
като видя кървав байряк,че се байряк там ветрее
сред юнаци, сред дружина,
и Стоянка се белее
в прегръдките у Дойчина.Като зърна той, че иде
неговото мило либе,
из юнаци той изкочи
и към нея с пръст посочи:"Ей, дружина, хай станете!
Ей я иде - погледнете:
туй е мойта горска птица,
туй е мойта годеница!"Па си весел, засмян тръгна
да посрещне той Стояна;
наближи я - с пушка гръмна,
като видя, че й засмяна.И дружина загърмяха
на засевки, та запяха;
а тя ръце си разгърна,
та Дойчин я млад прегърна.А нейната клета мама,
като гледа таз измама,
сълзи лее и проклина
ту щерка си, ту Дойчина."Да не цъфнеш, да не пекнеш,
дъще клета, със Дойчина,
да окапеш, дето седнеш -
да не станеш по година!Дано болест те налегне,
болест, дъще, живеница,
и Дойчин да не убегне
от верига, от темница!Тоз хайдутин, що го либиш,
на кол утре да го видиш,
че от там се тебе хили
и на горски самодиви!Че той батя ти измами,
та хайдутин върл направи;
а теб, дъще, клета мами,
баща, майка та остави!"От тез клетви се събуди
и Стоенкин баща стари;
той излезе и се чуди
и в главата се удари.Но кат видя той Дойчина,
дъщеря си и мил сина,
попоглади си брадата
и извика към гората:"Горо, горо, майко мила,
толкоз годин си хранила
мене, горо, юнак стари
с отбор момци и другари, -храни, горо, таквиз чеда,
дорде слънце в светът гледа;
дорде птичка в тебе пее,
тоз байряк да се ветрее!"
Христо Ботев