Взех си изпитите по всички предмети, които бях записал в университета, но не успях да се справя с ботаниката. Това се получи така, защото всички студенти трябваше да имат няколко часа седмично в лабораторията и да гледат под микроскоп клетки от растение, а аз през цялото време не успях да видя нищо под микроскопа. Не успях да видя дори една единствена клетка. Това вбесяваше моя преподавател. Той се разхождаше из лабораторията, доволен от успеха, който всички студенти постигнаха в рисуването на сложната и интересна структура на клетките на цветята, докато стигнеше до мен. Аз просто стоях на мястото си. "Не мога да видя нищо" - казвах аз. Той започваше съвсем търпеливо да обяснява как всеки може да гледа под микроскоп, но накрая винаги стигаше до ярост, като твърдеше, че и аз мога да гледам под микроскоп, а само се преструвам, че не мога. "С това се губи красотата на цветята" - казвах му аз. "В този курс не се занимаваме с красотата - казваше той. - Интересуваме се единствено от това, което бих нарекъл механика на цветята." "Е, добре - казвах. - Не виждам нищо." "Опитайте още веднъж" - казваше той, аз долепях око до микроскопа и не виждах абсолютно нищо, освен от време на време неясна млечна субстанция - явление, получено от лоша адаптация на окото. Смяташе се, че се вижда блестящ, неспокоен часовников механизъм от ясно очертаните клетки на растението. "Виждам нещо, което ми прилича много на мляко" - казвах му аз. Това, твърдеше той, било резултат на моето неправилно нагласяне на микроскопа и го нагласяше за мен, или по-скоро за себе си. Поглеждах отново и виждах мляко.

       Накрая минах условно, както го наричаха, изчаках една година и опитах отново. (Трябваше да се вземе един от изпитите по биология, иначе нямаше да се дипломирам.) Преподавателят се беше върнал от ваканция, почернял като боровинка, с блеснали очи и жаден да обясни структурата на клетката на своите курсове. "Е - каза ми весело той, когато се срещнахме в първия лабораторен час на семестъра, - този път ще видим клетките, нали?" "Да, сър" - казах аз. Студентите отдясно, отляво и пред мен наблюдаваха клетки; нещо повече, те безшумно ги рисуваха в бележниците си. Аз не виждах нищо.

       - Ще опитаме - каза ми мрачно той - всички възможни положения на микроскопа, познати на човека. И бог ми е свидетел, че ще наглася този обектив така, че ти или ще видиш клетките през него, или аз ще се откажа от преподаването. След 22 години с ботаниката аз... - Той рязко спря, защото се разтрепери целият като Лайънел Баримор, и направи искрено усилие да сдържи яда си; скандалите с мен му струваха много.

       Опитахме всички възможни положения на микроскопа, познати на човека. Само при едно от тях видях нещо по-различно от тъмнина или познатата млечна неяснота - видях, за мое удоволствие и удивление, пъстро съзвездие от петънца, точици и лунички. Припряно ги нарисувах. Преподавателят, като забеляза, че правя нещо,  се върна от съседния чин с усмивка на уста и високо вдигнати вежди, изпълнен с надежда. Погледна рисунката ми на клетка. "Какво е това?" - попита той с нотка на отчаяние в гласа. "Това, което видях" - казах аз. "Не, не, не!" - изкрещя той, губейки за миг контрол над себе си, наведе се и погледна в микроскопа. Главата му отскочи. "Това е окото ти! - викна той. - Нагласил си така окуляра, че той рефлектира! Нарисувал си собственото си око!"

       Друг предмет, който не обичах, но успях някак да взема изпита, бе икономиката. Отидох в този курс направо от ботаниката, което изобщо не ми помогна да разбера нито единия, нито другия предмет. Просто ги обърках един с друг. Но не чак толкова, колкото един друг студент в курса по икономика, който дойде направо от лабораторията по физика. Беше защитник във футболния отбор на име Боленчешч. По онова време университетът в Охайо се славеше с един от най-добрите си футболни отбори в страната, а Боленчешч бе една от големите му звезди. За да има право да играе, беше необходимо да си е взел изпитите, нещо изключително трудно, защото въпреки че не беше по-тъп от вол, той не беше и по-умен. Много от преподавателите бяха снизходителни и му помагаха. Никой обаче не му подсказваше повече при отговор, нито му задаваше по-лесни въпроси от професора по икономика - слаб, стеснителен човек на име Басъм. Един ден, когато се занимавахме с транспортиране и разпространение, дойде ред на Боленчешч да отговори на един въпрос. "Кажете едно транспортно средство" - попита го професорът. Никакъв лъч не проблесна в големите очи на защитника. "Просто някакъв вид транспорт"- каза професорът. Боленчешч го гледаше втренчено. "Разбирате ли - продължи той, - някакво средство, начин или метод да се отиде от едно място на друго." Боленчешч имаше вид на човек, комуто подготвят клопка. "Можете да изберете между превозни средства с парна, конска или електрическа тяга - каза преподавателят. - Мога да ви подскажа: онова, което обикновено вземаме, когато правим дълги пътувания по суша." Настъпи дълбока тишина, в която всички се раздвижихме неловко, включително и Боленчешч и мистър Басъм. Мистър Басъм внезапно наруши тишината по изумителен начин. "Фю-фю-фю-ю" - изрече той с тих глас и моментално се изчерви. Огледа умоляващо стаята. Всички ние, разбира се, споделяхме желанието на мистър Басъм Боленчешч да не изостава в курса по икономика, защото мачът с университета в Илиной, един от най-трудните и най-важните за сезона, бе само след седмица. "Тю- тю- ю" - изпъшка някакъв студент с плътен глас и всички загледахме окуражително Боленчешч. Друг чудесно имитира как локомотив изпуска пара. Самият мистър Басъм завърши малкото шоу. "Динг- донг, динг- донг" - каза с надежда той. Сега Боленчешч се взираше в пода, опитвайки се да мисли, голямото му чело бе набръчкано, триеше една в друга огромните си ръце, целият пламнал.

        - Как дойдохте в университета тази година, мистър Боленчешч? - попита професорът. - Пуф- паф, пуф- паф.

       - Баща ми ме прати - каза футболистът.

       - С какво? - попита Басъм.

       - Праща ми всеки месец - отговори защитникът с тих, дрезгав глас, очевидно объркан.

       - Не, не - каза Басъм. - Кажете едно превозно средство. С какво пътувахте?

       - Влак - каза Боленчешч.

       - Съвсем правилно - каза професорът. - А сега, мистър Нюджънт, кажете ни...

       Ако преминах мъките на ботаниката и икономиката - по различни причини, - то упражненията в гимнастическия салон бяха още по-лоши. Не ми се помисля дори за тях. Не позволяваха да взема участие в игрите или в упражненият с очила, а аз не виждах нищо без тях. Блъсках се в професори, лостове, студенти по агрономство, разлюлявах метални обръчи. Понеже не виждах, можех да го поема, но не можех да го подам. Освен това, за да взема изпита си по гимнастика (а трябваше да го взема, за да се дипломирам), трябваше да се науча да плувам. Не обичах плувния басейн, не обичах плуването, не обичах преподавателя по плуване, и след като минаха толкова години, все още не ги обичам. Не се научих да плувам, но все пак минах изпита по гимнастика, като дадох на друг студент номера си (978) и той преплува басейна вместо мен. Беше скромен, добродушен рус момък, номер 473, и би гледал и под микроскопа вместо мен, ако можехме да уредим това, но не можахме. Друго, което не обичах в гимнастиката, бе, че те карат да се събличаш в деня, когато се записваш. Невъзможно ми бе се чувствам добре, когато съм гол и ми задават куп въпроси. Въпреки това изкарах по-добре от дългия като върлина студент по агрономство, който бе подложен на кръстосан разпит точно преди мен. Питаха всеки в кой факултет е - в изкуствата, инженерство, търговия или агрономство. "В кой факултет сте?" - попита грубо преподавателят момчето преди мен. "Университета в Охайо" - отговори веднага той.

       ...Щатският университет в Охайо бе построен на площ, отпусната като дарение, и затова бяха задължителни две години строево обучение.

       ...Като войник изобщо не ме биваше. Повечето от курсантите бяха кисели, безразлични войници, а мен изобщо не ме биваше за нищо. Веднъж генерал Литлфийлд, командир на курсантския корпус, изникна пред мен по време на полковите занятия и ревна: "Ти си най-голямата неприятност в този университет!" Мисля, искаше да каже, че хора от моя тип са най-голямото нещастие за университета, но може и да е имал пред вид лично мен. Разбира се, бях посредствен в обучението - чак до последната година в университета. По това време бях преминал обучение, по-продължително от всеки друг в Конгреса на западните университети, тъй като пропадах на изпита в края на всяка предшествуваща година, така че трябваше да минавам целия курс отново. Бях единственият от последна година, който бе все още в униформа. Когато беше нова, униформата ме правеше да изглеждам като междуградски кондуктор по влаковете, но след това бе избеляла и твърде тясна - приличах на Бърт Уйлямз в ролята му на пиколо. Този факт имаше определено лошо въздействие върху духа ми. Дори и така, от нескончаемите тренировки се бях доближил почти до съвършенството при маневрите на отделението.

       Един ден генерал Литлфийлд избра нашата рота от целия полк и се опита да ни обърка, като ни подложи на безконечни хватки, и то толкова бързо, колкото бяха нашите възможности; на-дясно, на-ляво, отдясно в колона по един, кръгом, наляво в колона по един и т.н. За около три минути 109 човека маршируваха в една посока, а аз, съвсем сам, марширувах в друга, под ъгъл 40°. "Рота, стой! - викна генерал Литлфийлд.. - Този тук е единственият, който изпълни правилно командата!" Бях произведен ефрейтор.

       Следващия ден генерал Литлфийлд ме извика в канцеларията си. Когато влязох, той биеше мухи. Мълчах, и той мълчеше, доста дълго. Не мисля, че си спомняше за мен или за какво ме беше извикал, но не искаше да го признае. Уби няколко мухи, като внимателно ги оглеждаше, преди да замахне с мухобойката. "Закопчай си куртката!" - ревна той. Сега, като се връщам мислено назад, разбирам, че е имал пред вид мен, въпреки че наблюдаваше една муха, а аз просто стоях настрана. Друга муха кацна на книжата пред него и започна да потрива задните си крачка. Генералът внимателно вдигна мухобойката. Аз се раздвижих неспокойно и мухата отлетя. "Ти я уплаши!" - прогърмя генерал Литлфийлд, като ме погледна свирепо. Казах, че съжалявам. "Това не оправя нещата!" - сряза ме той с хладна военна логика. Не виждах какво мога да направя, освен да подгоня няколко други мухи към бюрото му, но не казах нищо. Той гледаше през прозореца към далечните фигури на мои колежки, които прекосяваха двора и отиваха към библиотеката. Накрая ми каза, че мога да си вървя. Той или не знаеше кой бях аз, или пък бе забравил за какво е искал да ме види. Може би е искал да се извини, че ме е нарекъл най-голямата неприятност в този университет; или може би е решил да ме поздрави за отличното изпълнение от предишния ден, а след това, в последния момент, е решил да не го прави. Вече не мисля за това.