Make your own free website on Tripod.com
Хитлер - злият демон на столетието?

Феноменът на нацизма трудно може да намери обективно обяснение, преди действително да е преминал в историята

Ален ДЬО БЕНОА*

В продължение на вече повече от петдесет години стотици изследвания се опитват да обяснят нацисткия феномен и дадат обективен отговор на въпроса, що за човек е бил водачът на Третия Райх и как е станало възможно велик народ, като немския, да тръгне след него, следвайки го сляпо чак до катастрофата през 1945.

Първите опити да бъде характеризиран Хитлер като личност и политик са направени още през 30-те години, когато известни френски писатели - Франсоа Льо Гри, Алфонс Дьо Шатобриан или Бодел, пишат за него едва ли не с възторг. След 1945, съвсем естествено, тонът напълно се променя. Фюрерът се превръща в “бездарен бояджия”, “тъпо и ограничено политическо животно”, “велик безумец”, душевноболен, импотентен садист, архетип на “авторитарната личност”, въплъщение на злото, политически гангстер или просто “марионетка на едрия капитал”. Гледните точки биха могли да се разделят в две условни категории. Първата търси чисто външното

Обяснение за “феномена Хитлер”

разглеждайки го като породен от обстоятелствата и, в известен смисъл, продукт на странното съчетание между случайност и необходимост. Втората пък открива обяснението вътре в самия него, обявявайки го просто за безумец и престъпник. През 60-те години немският историк Йоахим Фест бе един от първите, заявили, че и единият, и другият подход, са само опити за изместване на проблема. Действително има един въпрос, който все още се нуждае от точен отговор: ако Хитлер е бил такъв, какъвто го описват днес, как е могъл немският народ да тръгне след подобен тип. Как е могъл да предостави властта на този “мелез между животно и психопат”, подкрепяйки го дори когато катастрофата е вече надвиснала на Германия? И, откъде идва тази необяснима носталгия по нацизма, вдъхновяваща изстъпленията на младежите с бръснати глави по улиците на Европа или Америка?

Още през 60-те години Йоахим Фест публикува серия от портрети на основните фигури на нацистката империя в книгата си Господарите на Третия Райх”, а по-късно издава и фундаменталната си тритомна биография на Хитлер, като и в двете разсъждава, преди всичко, за тясната обвързаност между величието и престъплението в политиката. Според него, Хитлер, Сталин, Мао или дори Дьо Гол, са творци на своето време и, едновременно с това, са породени от него. “Възходът на Хитлер – твърди Фест – става възможен изключително благодарение неповторимото стечение на индивидуалните и общи обстоятелства, както и на онова трудно обяснимо съответствие между индивида и неговата епоха”. А, без съмнение, Хитлер е съответствал напълно на своята епоха. В същото време обаче, той се оказва и способен да възпламени в немската душа онова, което Йоахим Фест определя като “стремеж за пречистване на реалността в името на идеалистични и революционни концепции”. Според него, “нацистката революция е породена тъкмо от този немски дух, без това да означава, че всички пътища, чрез които се реализира той, непременно водят до Освиенцим”.

Критиката отдясно

Най-голямата грешка на повечето биографи на Хитлер е отъждествяването на националсоциализма с немския национализъм. За разлика от тях, в книгата си “Консервативната революция в Германия”, д-р Армин Мьолер подчертава, че именно различните политически организации, духовни течения и интелектуални кръгове, представляващи немското национално движение, са формирали и реалната вътрешна опозиция на нацизма. На свой ред Доминик Вернер отбелязва: “В момент, когато левицата е капитулирала, непреклонни противници на победилия фашизъм стават хората от десницата. През 1943 именно италианските десни свалят Мусолини, а в Третия Райх действително опасни за властта на Хитлер са само заговорите на немските консерватори – от Канарис до Щауфенберг”.

Най-показателна в това отношение е публикуваната през юли 1933 книга на Освалд Шпенглер “Решаващи години”, която, според Жилбер Мерлио, “съдържа най-последователната критика на нацизма, от гледна точка на десницата”. Впрочем, още в “Залеза на Европа” Шпенглер заявява, че не расата създава нацията, а, обратно – тя се формира от културата и движещата (национална) идея. В годината, когато Хитлер става канцлер, Шпенглер, в увода към своите “Политически трудове”, подчертава, че “националната революция се нуждае не от “партийни вождове”, а от държавни мъже, но аз не виждам днес нито един такъв”. За големия немски философ и теоретик на “консервативната революция”, национал-социализмът е просто още един вариант на “революцията на масите”, неспособна да преодолее “социалистическия си характер” и налагаща в обществото “морала на стадото”.

Действително Фюрерът просто не може да бъде откъснат от масата, т.е. от тълпата. “Историците-марксисти – отбелязва Раймон Картие – се опитват да представят Хитлер като инструмент, създаден, финансиран и управляван от капиталистите, тези еднолични “господари на света”, но подобно обяснение не издържа никаква критика. Ако Хитлер действително е бил нечие оръдие – а всички исторически дейци, в една или друга степен, са такива – то единствено оръдие на тълпата”.

Според неговия биограф Фест обаче, той е представлявал “изключително рядък случай на интелектуалец, способен практически да използва властта си” и е бил съвсем наясно, що за мрачни сили са били освободени от него. Нещо повече, известният немски историк е убеден, че Хитлер, вероятно, е бил “последният политик, опитващ се да твори история”, тъй като, както смята и колегата му Рудолф Аугщайн, “днес индивидът отзовал се на върха на властта, вече не притежава възможност реално да решава сам каквото и да било”.

В друго изследване, посветено на създателя на нацизма, германският историк Вернер Мазер отбелязва, че “Хитлер е разглеждал функциите си на водач и канцлер, а също политиката и политическата власт въобще, изключително като средства за реализация на своите артистични идеи”. Мирогледът му се е определял от чисто “естетични” ценности, в резултат от което той е виждал като цел на всяко политическо действие не реализацията на общото (националното) благо, а “тоталното” действие, съчетаващо собствените му мрачни идеи с неистовата жажда за величие. Така нацисткият Фюрер се изявява като

“Нечовешка личност”

способна без ни най-малък вътрешен морален конфликт да съчетава иначе напълно несъвместими понятия. “Понякога – твърди Вернер Мазер – изглежда, че Хитлер избира политическата кариера с единствената цел да реализира гигантските си архитектурни проекти”. Неслучайно френският посланик в Третия Райх Андре Франсоа-Понсе отбелязва, че Фюрерът му напомнял лудия баварски крал-строител Людвиг ІІ.

От друга страна обаче, квалифицирането на Хитлер като “интелектуалец”, само по себе си, е повече от спорно. Неговият мироглед се формира под въздействието на идеите на Платон, Хегел, Шопенхауер, Шилер, Стюарт Чембърлейн, фон Ранке, Гьоте или Дитрих Екарт, в историческата му доктрина забележимо се усеща влиянието на Малтус, Дарвин, Плотц и Едуард Гибън, военните му концепции се основават на схващанията на Клаузевиц. Приятелят му от детството Август Кубичек го описва като “човек, вечно заровен в книгите”. За неговата начетеност в най-различни области е способствала и феноменалната му памет. Хитлер обаче никога не се е стремял да усвои или опровергае тезите на един или друг автор. Според Вернер Мазер, той е четял само онова, което “ му е било нужно за да обоснове собствените си възгледи”.

Не по-малко спорни са и качествата му на пълководец. Факт е, че (подобно на Наполеон) Хитлер обръща срещу себе си три ключови фактора, съюзът между които, в крайна сметка предопределя и поражението на Германия – съпротивата в окупираните територии, англосаксонската мощ и руската степ. Според Герт Буркхайт, най-голяма слабост на Фюрера във военен план са, от една страна дълбоката вяра в собствената му интуиция, а от друга, отказът от воденето на по-гъвкава, отбранителна война, допускаща доброволно, макар и временно, отстъпване на вече завоювани територии. За разлика от него обаче, Раймон Картие счита, че “немските победи през първия период на Втората световна война се дължат именно на Хитлер” както и, че “настъплението срещу Русия е било предизвикано не от пренебрежителното отношение към опасността от война на два фронта, а тъкмо от стремежа да бъде избегната подобна опасност”. Косвено потвърждение на това дава и съветският маршал Ерьоменко, отбелязвайки, че ако в битката за Сталинград немците са продължили настъплението си в северна посока, както е настоявал Хитлел, изходът от това грандиозно сражение би могъл да бъде друг.

Самият Фюрер е обяснявал неуспехите си с това, че войната е започнала едновременно и прекалено рано, и прекалено късно за Германия. Прекалено рано, защото, според него, са били необходими поне двайсет години за “съзряването” на военните и дипломатите, възпитани в нацистката школа. И прекалено късно, тъй като противниците на Райха са успели да се възползват от времето след Мюнхенското споразумение за да “постигнат военно превъзходство”. Самият той обяснява нападението срещу Съветския съюз, както със стремежа да изпревари Сталин, така и с надеждата, че Лондон ще се съгласи на сепаративен мир с Германия, ако бъде убеден, че вече няма потенциални съюзници на континента.

Геополитиката на Третия Райх

В края на войната Хитлер открито се самообвинява в излишна “англофилия”, както и, че е станал жертва на илюзиите си по отношение на “латинските народи” и, преди всичко, на своите съюзници – италианците. Според него, необмислените действия на Мусолини на Балканите са затруднили осъществяването на “мълниеносната война” срещу СССР, а Италия му е попречила да разиграе картата на деколонизацията в Средиземноморието, реализираща на практика мечтания от него “политически антиимпериалистически съюз” с Исляма. Хитлер твърди, че в бъдеще Германия следва да търси съюзници преди всичко измежду японците, китайците и арабите. В политическото си завещание той очертава по следния начин бъдещето на света: “В случай на поражение на Райха и в очакване подема на азиатския, африканския и, възможно, южноамериканския национализъм, в света ще останат само две сили, способни реално да се конкурират помежду си – САЩ и Съветска Русия. Историческите и географски закони обричат тези две държави да мерят сили, както в във военен, така и в икономически и политически план. Същите тези закони ги обричат да бъдат противници на Европа. И двете велики държави, сравнително скоро след края на войната, ще поискат да си осигурят подкрепата на германския народ. Смятам, че това не бива да става в никакъв случай. Немците не трябва да играят ролята на пешка в играта, водена от американци и руснаци”.

Несъмнено под негово влияние, приблизително по същото време (февруари 1945) Гьобелс заявява в седмичника “Das Reich”: “Ако немците сложат оръжие, Съветите ще окупират цяла Източна и Югоизточна Европа, също както и по-голямата част от Райха. И тогава над всички тези земи ще се спусне желязна завеса” (между другото, това е първата употреба на термина, който малко по-късно Чърчил ще направи толкова популярен).

Неразрешимата дилема

На пръв поглед изглежда странно, че след стотиците книги и изследвания, посветени на Хитлер и неговия “хилядолетен Райх”, мракът, обгръщащ тази демонична фигура все още не е разсеян. Събитията са известни. Публикувани са безброй документи, писма и записи на разговори. Повече детайли едва ли са необходими. И въпреки това нацисткият фюрер продължава да си остава изкуствена фигура, съхраняваща своите тайни и неразбираема за никого. На моменти дори възниква впечатление, че колкото повече светлина се насочва към него, толкова по-гъст изглежда обгръщащият го мрак.

Възможно е, това да е резултат от обстоятелството, че историята е винаги нещо уникално и непредсказуемо. Или пък последица от факта, че човешкият разум и науката не са способни да разберат и анализират обективно личностите, които излизат далеч извън рамките на моралните правила. А може би все още е твърде рано да се оценяват подобни фигури и събития в чисто исторически план?

Навремето Гьобелс признава пред своя адютант принц Шомбург-Липпе: “От много години работя с Хитлер, виждам го почти всеки ден, но има моменти, когато въобще не мога да го разбера. Кой може да се похвали, че го познава такъв, какъвто е наистина? В света на абсолютната фаталност, в който си е избрал да живее, вече нищо няма смисъл, нито доброто, нито злото, нито времето, нито пространството, дори онова, което хората наричат успех, не може да послужи като критерий”. Самият Хитлер пък заявява пред Херман Раушниг, тогава гаулайтер на Данциг, че “онзи, който вижда в национал-социализма само политическо движение, въобще не го разбира; нашето движение е нещо повече дори от религия – това е воля за сътворяването на нещо съвършено ново”. Добавяйки откровено: “Огромното значение на борбата ни за власт е в създаването на ново поколение от господари, призвани да поемат в свои ръце не само съдбата на немския народ, но и на целия свят”.

Възможно ли е въобще да бъде обяснен “феноменът Хитлер”, от човек, самият който не е “хитлерист”? В крайна сметка подобно обяснение изисква разбирането му, т.е. разбирането на неговата система и неговия мироглед. А възможно ли е да разбереш подобен мироглед, ако самият ти не го споделяш? Дилемата изглежда неразрешима, следователни и изводите не са особено утешителни, тъй като всеки опит за изясняване на ситуацията, вместо това - обратно, само сгъстява мрака и подхранва

Нацистката легенда

Освен това, очевидно е, че едно явление може да се разглежда в исторически план само, ако то действително вече принадлежи на историята – т.е. когато вече не буди страсти. В случая с нацизма (както впрочем и с още по-престъпния комунизъм) не сме стигнали до подобно положение на нещата. Днес все още има прекалено много яростни противници или привърженици на национал-социализма, обединяващо звено между които се оказва тъкмо категоричното им нежелание това явление да бъде изпратено окончателно в историята, така че най-после да престане да предизвиква толкова дълбок отклик в душите на съвременните хора и стане възможно за него наистина да се разсъждава и говори обективно.

От тази гледна точка, всички досега написани книги за Хитлер, независимо от позиците на техните автори, обективно способстват единствено за укрепването на “хитлеристкия мит”. Или, казано с други думи, всяка критика, колкото и силна да е тя, предполага актуализацията на тази система, т.е. изисква превръщането на “миналото” във вечно настояще.

“На десетки или стотици страници – отбелязва по този повод известният немски писател Голо Ман – на пръв поглед лесно може да се покаже, че Хитлер е бил най-отблъскващия и ужасяващ злодей в европейската история. Но, до този момент, изучавайки своя герой и опитвайки се да изяснят движещите го сили или пък психиката му, многобройните биографи на нацисткия фюрер, постигат, по-скоро обратния резултат. В крайна сметка, от желанието да обвиниш някого до възхищението от него, често има само една крачка”.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.10/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]
* Със съдействието на нашия кореспондент в Париж