Make your own free website on Tripod.com

Икономиката на благоденствието

Надеждите за скоростни мащабни външни инвестиции в националната икономика изглеждат все по-утопчни. Къде бъркаме и има ли алтернативна стопанска политика за България?

Тодор НИКОЛОВ

Вече тринайсет години “здравият разум” и конвенционалното мислене у нас робуват на идеята, че подобряването на индивидуалното благосъстояние на българина може да настъпи едва след цялостно подобряване състоянието на икономиката. Логично е, че икономическото възраждане води и до повишаване на жизненото равнище, истинският въпрос обаче е, как точно ще настъпи това възраждане. Според повечето мастити родни икономисти, верният път е привличането на “мащабни чужди инвестиции”, които единствени биха могли да раздвижат икономиката и накарат заводите ни да произвеждат, а оттам верижно ще последва и ръст на производителността на труда, на заплатите, на пенсиите, а и на приходите в държавната хазна. Което звучи добре, но на практика не работи.

Инвестициите все ги няма

и тъкмо това кара политиците ни да се хващат за членството в НАТО или в ЕС като удавник за сламка, наивно разчитайки, че тогава у нас всичко ще тръгне по мед и масло.

Така, вече тринайста година чакаме чуждите финансови благодетели и приемането ни в клуба на проспериращите европейски нации. Но нито първите идват, нито пък второто ще се случи скоро. Прекалено дълго се задържахме сред най-изостаналите страни на континента, а напоследък като че ли окончателно се закотвихме на дъното по почти всички значими икономически показатели. Обедняването ни вече е не само относително, но и абсолютно.

И не е възможно препоръките и прогнозите на всички водени наши и чужди икономисти да са верни, а ние да се свличаме все по-надолу. Или пък МВФ да смята България за “страна-модел”, а “моделът” да обеднява от година на година. Затова, време е да се запитаме, кое е по-важно – да спазваме безропотно очевиднто сбъркани препоръки или да потърсим начин да тръгнем нагоре напук на досегашните рецепти? Авторите на току що излязлата книга “Икономика на благоденствието” Величка Рангелова и Никола Алтънков (издателство “Паралакс”) се опитват да отговорят на този въпрос, опирайки се на еретично звучащата теза, че вместо да чакаме икономическия растеж да повиши доходите на българина, би трябвало първо да се стимулират доходите и потреблението и така да се предизвика необходимия ръст на националната икономика.

Ключовите думи в предлаганата от тях програма са парична, фискална и кредитна експанзия, бюджетен дефицит, повишаване на доходите и потреблението и намаляване на данъците. Тоест, нещо сходно с кейнсианската политика, прилагана от САЩ и другите богати западни нации при всяка рецесия, която между другото препоръча наскоро на българското правителство нобеловият лауреат (и съветник на президента Първанов) Джоузеф Стиглиц. Според авторите на “Икономиката на благоденствието”, повишаването на доходите не трябва да е под 25-30% годишно, а паричната маса в обръщение да нараства с по един милиард лева през следващите 2-3 години, като паричната екпанзия бъде съпроводено и от фискална, която да финансира инфраструктурни обекти, както и инвестициите в няколко избрани отрасли. Така, бюджетните разходи вместо да се намаляват (какъвто е стремежът сега), следва да се увеличат, да се отпуснат безлихвени кредити на пенсионния фонд, с две думи да се върви към постоянното увеличаване на вътрешния дълг, доколкото последният не пречи, а напротив – помага за икономическия растеж.

Основният ефект от всички тези мерки (както и на всички останали, подробно анализирани в книгата) е именно

Стопанското оживление

напразно чакано през последното десетилетие. Защото голямата част от увеличените възнаграждения и пенсии ще бъде използвана за потребление на хранителни продукти и други стоки от първа необходимост. Което ще увеличи търсенето им и, естествено, ще доведе до засилено предлагане. То пък ще стимулира производството на въпросните стоки, които се произвеждат в България и може да намали вноса, разбира се, ако държавата се погрижи за родните производители (това е и нейно задължение) чрез данъчни поощрения, квоти, субсидии и промяна в митническите, акцизни и вносни тарифи, засягащи чуждите стоки.

На свой ред, възраждането на родното производство би довело до намаляване на безработицата, както и до появата на условия за усилени местни инвестиции. Естествено, и тук държавата може да бъде в помощ чрез благоприятното за българския производител и търговец регулиране на основния лихвен процент. По този, както и по други подробно описани от авторите начини, банките ще бъдат мотивирани да инвестират в националната икономика, вместо (както правят сега) да субсидират чужди. Не на последно място, сред последиците от тези процеси пък ще стане увеличението на българския износ, като основен източник за набиране на чужда валута. Да не говорим за ръста на данъчните постъпления в хазната, дори и при едно очаквано и драстично намаление на сегашните лични и фирмени данъци.

Така, в един сравнително кратък срок (според авторите на “Икономика на благоденствието” – една-две години) България ще излезе от сегашното катастрофално положение, поставяйки основите за един по-нататъшен и устойчив икономически подем.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]