Make your own free website on Tripod.com

Малкият джихад срещу Големия Сатана

Износът на “свещена война” заема ключово място в експорта на Саудитска Арабия и другите петролни монархии от Залива. Навремето американците поощряваха този износ, днес обаче той се обръща най-вече срещу тях

Петър ГЕОРГИЕВ

Саудитска Арабия подкрепя враговете и атакува приятелите ни. Саудитите участват във всички звена на терористичната верига – от планирането до финансирането, от ръководителите до изпълнителите и от идеолозите до техните подражатели. Тази страна е сърцевината на злото, негова първична сила и най-опасния противник на САЩ”. Това се твърди в наскоро публикуван доклад на изключително влиятелната “Ренд Корпорейшън” до Съвета по отбранителна политика на Пентагона. В същото време, от края на 70-те чак до 11 септември миналата година, Риад бе стратегически съюзник на Америка – съюзът им възникна по време на войната в Афганистан и бе заздравен от Войната в Залива. Мажду тези две войни обаче, се появи малка, почти незабележима за останалия свят, разлика – в първата нароченият за “баща на терора” Осама бин Ладен подкрепи Саудитите, докато във втората се обяви против тях. И тази малка разлика бе резултат от най-важното геополитическо събитие на ХХ век - крахът на Съветската империя. Вдъхновен от него, Осама обяви, че “сега, с помощта на Аллах, предстои да се справим с американците и евреите”. По същото време, на другия край на света, американският политолог Семюел Хънтингтън отбеляза, че: “Световната политика навлиза в нова фаза и, според мен, фундаменталният източник на конфликтите в този нов свят няма да е политически или икономически… а ще има културен характер”.

Днес Съединените щати и Саудитска Арабия са ясно изявени лидери на две коренно различни цивилизации. Наистина, те успяха да намерят общ език и действат като партньори в политическата и икономическа сфери. Но са несъвместими в културната – т.нар. “american way of life” е съвършено неприложим в уахабитското кралство. И именно формулата на Хънтингтън обяснява особено нагледно, защо нито силовите прийоми, нито методите на “икономическото стимулиране”, използвани от Вашингтон, нямат реален ефект в битката със съвременния тероризъм. Нелепо е да виждаме в саудитския милионер Осама бин Ладен и 15-те саудитски терористи-камикадзе, атакували Америка през септември 2001, някакви борци за правата на “унижените и оскърбените”. Те просто водят джихад, а това е чисто цивилизационно-културно понятие.

Напред към миналото

Всяко публична политика винаги се опира на митове и, съответно, допуска различни смислови интерпретации. Така западните интерпретатори на Войната в Залива смятат, че истинският мотив за участието на Америка и Саудитска Арабия в нея е бил петролът – доколкото окупацията на Кувейт от иракчаните радикално би променила световното нефтено статукво в полза на важдебно настроения към Вашингтон и Риад Багдад. Самият Бин Ладен обаче, се придържа към друга, ирационална (но модна в ислямския свят) интерпретация. Според него, западното “присъствие не е свързано с конкретни интереси в региона, а цели подкрепа за евреите в Палестина, нуждаещи се от нея за да поставят под свой контрол Арабския полуостров”. И, доколкото “всяка цивилизация и култура е принудена, при определени условия, да прибегне до терора за да премахне тиранията, то и тероризмът, който практикуваме е похвално дело, защото е насочен против агресорите и враговете на Аллах, тираните и предателите”. Две години преди началото на новата интифада в Палестина, Осама предупреди, че “враждата ни с евреите има дълбоки корени и се крие далеч в миналото. Няма никакви съмнения, че войната между нас е неизбежна и западните правителства нямат никакъв интерес да превръщат народите си в мишени на нашето възмеждие”.

Истината е, че враждата между евреи и араби съвсем няма толкова дълбоки и стари корени, защото началото и е свързано с появата на съвременната израелска държава през 1947-48 – събитие, наричано от палестинците “накфа” (т.е. “катастрофа”), което доста точно предава и чувствата, породили съвременния ислямски тероризъм. А като универсален митологичен метод за лечение на подобни чувства на национално отчаяние и унижение открай време служи обръщането към “златния век” в далечното минало и прославата на предците, техните грандиозни дела и огромния им принос в човешката история. Оттук, впрочем, идва и фундаменталисткия лозунг за възстановяването на мюсюлманския Халифат. А в условията на ожесточаваща се интифада и при наличието на ислямския телевизионен канал “Ал-Джазира”, целият този “опиум за народа” не можеше да не роди и терористите-камикадзе. По-интересно е друго – как арабският свят в началото на ХХІ век въобще можа да възприеме подобен утопичен лозунг и защо Америка бе атакувана именно от саудитски терористи.

Всъщност, има нещо символично в това, че като основно оръжие в атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон бяха използвани граждански самолети. Доколкото отвличането на самолети е нещо като фирмен знак на съвременния тероризъм – тактика за първи път използвана от палестинците след войната с Израел от 1967. PR-ефектът от тези акции бе невероятен – те буквално взривиха общественото мнение на Запад, привличайки световното внимание към кошмарната ситуация в палестинските бежански лагери. Веднага след това, на помощ на “палестинските братя” се втурнаха и далеч по грамотните от самите араби терористи от Италия, Германия и Япония, а за “терорист №1” бе обявен венецуелецът Илич Рамирес, известен като “Карлос-Чакала” (именно неговото място по-късно бе заето от Бин Ладен).

Но, ако “шестдневната война” от 1967 породи палестинския тероризъм, войната от 1973 пробуди Ер-Риад. Поредното военно поражение на Египет бе възприето от арабския свят като свидетелство за

Краха на цялата антиимпериалистическа стратегия

на Кайро. И именно Саудитска Арабия открия изхода от задънената улица – организирайки прословутото петролно ембарго, Рияд неочаквано и за самия себе си, провокира световна икономическа криза. А, тъй като “виетнамският синдром”, завладял по онова време Америка, изключваше употребата на сила, Западът (на практика) се предаде без бой. Тъкмо от този момент стартира и феноменалният ръст на богатствата на страните от Залива. Паралелно с него обаче, растеше и влиянието на ислямския фундаментализъм в региона – доколкото ръководната роля в арабския свят окончателно премина от мондиалисткия режим в Кайро към пуританите от Ер-Рияд.

Впрочем, на Запад за

Истинския кръстник на джихада

се смята не друг, а Роналд Рейгън. Именно той предложи стратегически съюз на уахабитското кралство след съветското нашествие в Афганистан. По онова време Рияд вече се бе научил да регулира световната цена на петрола, в резултат от което поданиците на Саудитската династия получиха реална възможност да “живеят според потребностите си”. А като пряка последица от това вносът на радикалния уахабистки ислям окончателно измести този на марксизма-ленинизма (практикуван от Москва) сред “угнетените народи на Изтока”. Първа жертва на този арабски експорт на “ислямска революция” стана именно Афганистан. Именно там, с парите на Саудитите, се устремиха масите арабски доброволци. Именно там те удържаха и първата си победа над “Империята на злото”, превръщайки се в основа на ислямския интернационал на Бин Ладен. Възприел като идеология средновековния и силно политизиран “уахабизъм”. Истината обаче е, че Осама и неговите муджахиди воюваха в Афганистан не за американските интереси, а в името на фундаменталните ценности на собствената си цивилизация. Нещо повече, “Ал-Кайда” бе създадена не толкова за война с руснаците или американците, колкото за експорт на идеи в мюсюлманските държави и смяната на светските режими там с такива, ръководещи се от Шариата. Така виртуалният сблъсък на Бин Ладен с Америка стана неизбежен, след като САЩ останаха единствена свръхдържава на планетата и се опитаха да въведе “ред” в арабския свят. За Осама появата на американски войски на саудитска територия действително бе “светотатство” - нито един истински фундаменталист не би приел, независимо от обстоятелствата, услугите на “Големия Сатана” като полицай в мюсюлманския свят.

“На Запад не разбират концепцията за джихада - отбеляза преди време ръководителят на медресето Хакания Сами ул-Хак, учител на молла Омар и духовен баща на талибанското движение - Джихадът означава война с дявола. Като “големият джихад” е борба с дявола вътре в човешката душа, докато “малкият джихад” е битка с външния враг. И, ако втората рано или късно приключва, първата е вечна”. За света на радикалния ислям, за днешния конфликт със Запада е виновен изключително американския империализъм и, преди всичко, “износът на американските социални и сексуални нрави”. Западът се възприема като неумолимо враждебен на посланието на Исляма и, според Ул-Хак, това е достатъчно причина за схватката между него и мюсюлманите. Докато цивилизационната дилема на Запада е в това, че “износът на американските ценности” е еднакво неприемлив както за муджахидините на Бин Ладен, така и за породилото ги саудитско общество.

“Във всяко столетие, сякаш следвайки някакъв природен закон, се появява държава, опитваща се да промени цялата система на международните отношения в съответствие със собствените си ценности – твърди Хенри Кисинджър – а през ХХ век нито една страна не оказа толкова силно и многопосочно влияние върху международните отношения като САЩ”. Именно това поражда и

Днешния цивилизационен проблем на Америка

- нейните, формирали се през 70-те години на миналото столетие,

цивилизационни норми са просто несъвместими с тези на Исляма.

“Твърденията, че Ислямът се противопоставя на всичко ново е лъжа – твърди в завещанието си покойният аятолах Хомейни – Напротив, и Ислямът, и Коранът подчертават значението на науката и промишлеността. Но, ако под цивилизация се разбира отричането на всичко, развратът, проституцията, хомосексуализмът и т.н., против това се обявяват всички религии”. Всъщност, аятолахът е прав. Само че в цивилизованите общества религията отдавна е отделена от държавата, а не я ръководи, именно защото отдавна е ясно, че подобно господство има пагубни последици и за науката, и за прогреса. Саудитското общество обаче, просто не е дорасло до идеята за отделяне на светската от религиозната власт. А съвършено неочакваната победа в икономическата конфронтация със Запада и внезапно сполетялото ги богатство, а след това и победата на муджахидините в джихада срещу СССР, събуди латентните имперски амбиции на Саудитите, изразител на които стана Осама бин Ладен, заел се да положи основите на новия Халифат.

Само въпрос на време е обаче, кога глобалната революция на нравите и манталитета, победила през 70-те години на Запад, а през 90-те и в Източна Европа, ще стигне и до арабския свят. Междувременно доходите на Саудитското кралство от нефта значително намаляха през последния четвърт век, а появата на руския и кайспийски петрол на световния пазар неизбежно ще ерозира както финансово-политическото влияние на Рияд, така и идеологическото влияние на подхранваните от него ислямски фундаменталисти с техните имперски амбиции. Укрепването на светските режими в “ислямския свят” пък отново ще отвори пътя за “уестърнизацията” на мюсюлманското общество, което значително ще отслаби и културно-цивилизационния конфликт между Изтока и Запада. Ето защо далеч по-сериозен и многовариантен във времето остава палестинско-израелският конфликт. Именно той подхранва и фундаменталистките митове, използвани от двете страни, превръщайки се по този начин в истински “цивилизационен сблъсък”.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]