Make your own free website on Tripod.com

Реплика към един циник

Време е да затворим "фабриката за илюзии" и отворим "завода за мечти", прехвърлайки дебата за бъдещето на България от нивото на циничния прагматизъм към това на действителния реализъм. И колкото по-рано го направим, толкова по-лесно ще си позволим да мечтаем.

Стефан ПАНЧЕВ *

Преди дни разговарях на чаша коняк с един университетски преподавател, бивш народен представител. Разговорът блуждаеше в различни посоки докато стигна до стария професор П., който тези дни споделил на моя събеседник, че като "сме вземели властта" (разбирай победа на БСП на следващите парламентарни избори) "нещата в България щели да се оправят." Бившият депутат се захили и каза, че професорът продължавал да гледа на света наивно, но това пък го поддържало вечно млад. Разговорът се насочи към политиката и събеседникът ми каза нещо, което ме порази. "Следващите със сигурност са БСП - каза той - И с това ще свършат всички неясноти. Сега (т.е. при управлението на НДСВ) двете враждуващи части (на едрия капитал) си разпределиха влиянието и оттук нататък в политиката нищо няма да изглежда изненадващо. А що се отнася до народа, всеки ще си знае мястото, този, който се е мислил за нещо (или старата социалистическа "средна класа" - инженери, проектанти, учители и пр.) най-после ще осъзнае, че е нищо, а този който досега е правил пари, ще продължи да ги прави. И България ще се сблъска със синдрома на развалените зъби" - зъбите на българите завинаги ще останат разбити, но поне няма да си мислят, че това е несправедливо и да се надяват, че някога ще имат възможност да ги оправят. Бедните ще разберат, че ще останат бедни, а необразованите - прости."

Това бе циничният, провинциален вариант на "края на Историята"! Излязох от кафенето отвратен. Можех да запазя спокойствие и да не обърна внимание на цинизма, но човекът, с когото разговарях, беше бивш народен представител, създавал в "зората на демокрацията" български закони, а сега бе университетски преподавател, даващ знания и възпитание на неукрепнали умове и, накрая, не бе просто поредния чешит, а съвсем нормално изглеждащ циник, със специализации във Франция, един от легиона дребни хитреци, щурали се и продължаващи да се щурат около и в коридорите на властта. Бях отвратен, защото знаех, че цинизмът му, ако не бъде опровергаван постоянно, може да се превърне в действителност и попари надеждите на разумния българин.

Какво противостои на цинизма?

Наивността, идеализма, мечтите или младостта? Ако говорим за идеализъм, днес идеалист в очите на българския циник може да бъде например екс-президентът Петър Стоянов, който наскоро излезе пред обществеността и "най-наивно" заговори за модернизация на България. Странно защо един човек, който уж е вън от политиката заговори за целта, която никой действащ политик, от доста време насам, не е назовавал. Странно защо (въпросът е реторичен) мнозинството български политици продължава да бъде мнозинство от циници, все така оплетено в дребните си провинциални интриги; защо правенето на политика, продължава да се бърка с краен опозиционен "популизъм" - тръгващ от цената на хляба и стигащ до "върлуващата престъпност"; странно защо рядко се виждат родни политици, които не са болни от някаква форма на садизъм и не експлоатират в своя полза ежедневните трудности на българина; странно защо рядко се търсят и чуват просветителските гласове на България - тези на професионалистите и на хората от академичния свят, защо, ако има дебати в ефира на значимите медии, то те се водят от политици, а не от професионалисти, професори или доктори; странно защо модерен и образован благородник, като Симеон Сакс Кобургготски, не съзнава, че може да стои далеч от селяшките препирни и пак да говори в масовите медии с типичния за социалната си класа език - за умереност, за морал и за вяра. Защо, от висотата на положението си, не вдъхва на народа надежда и не посочва уверено целта и пътя, по който трябва вървим. Напротив, появи се Петър Стоянов и дали под заразното влияние на харвардския елит, дали от искрени чувства, или от двете заедно, заговори за това, което вече трябва да чуваме постоянно и от българския елит, за да бъдем спокойни, че България се движи в правилна посока. Със сигурност в ушите на циника, думите на Стоянов за модернизация и напредък са или поредната проява на наивност, с която се губят български избори, или поредната доза популизъм и скрити интереси. Циникът, от нашенски тип обаче, без да има нито религиозен усет и образование, нито живи познания по класическа и европейска философия, нито дори баща индустриалец, няма как да разбере, че е възможно обществения и личния интерес да бъдат примирени в една оптимистична теория за света, няма как да знае, че още преди векове, някъде на запад, едни общества и едни хора са приложили тази теория в практиката и за награда са получили богатството и силата на света. Той не може да разбере, че споделения на глас идеализъм, приказките за модернизация, демокрация и икономически просперитет, не са задължително празен популизъм; не може да повярва, че личният интерес на политика и капиталиста може да носи полза, както на неговата партия или фабрика, така и на неговия народ или работници. На този циник ще кажа, че греши. За българския народ има надежда. Затова ще обясня накратко защо българският елит, дори днес да не е, един ден ще бъде елит от "мечтатели-реалисти", защо българинът не бива и няма да страда от безнадеждно "развалени зъби", защо и по какво цинизмът се различава от рационализма, и защо най-после трябва да заговорим за модерна, благоденстваща България.

Как работи светът?

Преди да погледна към отговора на циника, ще се обърна към Западната версия. Според нея, първо и преди всичко, светът се движи. Привидно, в различните теории, това движение върви в различни посоки - Хегеловото самовъзобновяване на Световния дух, Кантовото проявление на трансцедентния Разум, Марксовият път към справедливо общество, самопораждащият се ред на Хайек, всеобщата либерална демокрация на Фукуяма - различни теории, но всички водещи към един, оптимистичен край. Всички те са близки по своя оптимизъм, защото в основата им стои християнския корен и заложената в него идея за неизбежната реализация на Провидението. Допълващата визия към големите теории е тази на западните "реалисти". Тя казва, че светът се движи в йерархично организиран ред с формата на пирамида или конус на чиито връх, след разпадането на универсалния Римо-католически свят, стоят една или няколко национални държави, радващи се на най-добър политически ред и икономическа организация. Така, според реалистичната визия, през ХVІ-ХVІІ век холандците тръгват към върха на световната пирамида, не само защото се превръщат в независима от испанската корона национална държава, организирана по нов за времето си федерален принцип, но и защото стават първото търговско общество. Някъде по същото време, английската кралица Елизабет І започва да води разумната външна политика на "баланс на силите", а една умна френска глава - тази на кардинал Ришельо - разбира смисъла и прилага успешно макиавелистката политика на "raison d'etat" - две големи доктрини, в които не само, че интересът на националната държава застава над всичко, но и с които се полагат основите на бъдещия "договор" между управлявани и управляващи, между частния и обществения интерес, между човека и неговата държава.

На върха на пирамидата, казва Западната визия, стои винаги най-доброто и силно общество. Движение, в което има приемственост и при което побеждават "най-добрите", в пълния смисъл на думата - това е Западния светоглед. Нашенският циник (наричам го така за удобство, а иначе е нещо много по-опасно) обаче, не смята така. Теорията му е друга. За него

Историята не се движи напред

Ако има движение, то е в кръг (от ляво надясно и от дясно наляво) и не се влияе от трансцедентния свят отвъд. Вниманието му е ангажирано преди всичко със самия него; погледът му е насочен навътре и към света около него. Затова родният циник е склонен да се самоанализира, да разсъждава "философски", да критикува или се надсмива над всяка чудата надежда, да обяснява нещата така, сякаш е в тях и същевременно, винаги да избягва въпросите "по същество". Нашенският циник се интересува само от онова, което може да пипне или помирише и това го кара да се мисли за интелигентен. От тази му склонност произтича и огромното самочувствие и самоувереност, но също и неговата затвореност, ограниченост, нетолерантност, завист, подозрителност и най-вече страх. За циника светът и животът е героична борба между малцина големи и силни, и жалка сеч при мнозина малки и слаби. Затова той е егалитарист. Очите му не виждат Западния "йерархичен ред", те виждат само долу и горе - равенство в низините, борба във висините. А когато погледне навън, циникът съзира същата битка, но в глобален мащаб - например, едни големи Съединени щати, борещи се на вавилонското поле с една голяма Европа, Китай или Русия, борба, която ще коства главата малкия, безобиден Саддам. В световната политика пък вижда същия безсмислен кръговрат, в който големите си разменят юмруци, а малките получават синини. Той живее в света на грубата сила и слабия дух. Питайте циника, какво мисли за културния сблъсък, за борбата между цивилизациите. Сигурен съм, ще ви отговори - "Такова нещо няма!". Защото работи с материя и не признава съществуването на духа. Работи с "твърди реалии", където има действие и противодействие, но никога взаимодействие. За него няма религия, няма приятелство, няма морал, на тяхно място вижда само физическа сила, интереси и лъжа. За него човек за човека е вълк, а личният успех, е винаги за сметка на чуждия. Цялата му риторика, забележете, е риторика на страха. Той разбира жестокия "спартански" свят, в който ако няма борба, поне има организация, сила и сигурност, но никога свободен дух и народ. Той не познава и не вярва в съществуването на Атина. Заради своя крайно "практичен" поглед, когато се сблъска с крайните резултати, циникът губи ореола си на реалист, но пак не осъзнава станалото. Когато не пие коняк и не осмива старите и бедните в приятна неформална обстановка, днешният циник може да бъде видян дори в ролята на патриот и народен защитник. Познава се лесно, защото много говори, и малко слуша. Днес той говори за една безнадеждно упаднала България, с продажен елит и оскотял народ. Но, слава Богу, както обикновено греши! Един известен философ беше казал: "Най-хубавото време, младостта на един народ се пада в периода, когато още действа духът; тогава индивидите имат стремежа да запазят родината си, да утвърдят целта на своя народ"

България все още е млада национална държава

(като повечето страни от Източна и Централна Европа). Доказателство е, че само преди сто години имаше своите "първостроители", положили основите, а кипежа, в който се намира днес, просто показва, че създава своите бъдещи архитекти и художници. Вярвате ли, че за малко повече от сто години нашата възродена държавност е минала периода на младостта, прекарала е своя разцвет и сега потъва в покварата на залеза? Така смятат циниците. Те често си служат с "уроците на историята" и по ограничения си начин винаги ги тълкуват погрешно, тъй като в нея са способни да виждат само един застинал, песимистичен, безнадеждно жесток свят. И си мислят, че животът на една нация, продължава колкото човешкия - но както за Бог един ден може да бъде цяла вечност, така и за една нация сто години са нищо.

Аз съм на двайсет и осем и, подобно на циника, виждам себе си и хората около себе си. За разлика от циника обаче, съм възпитан в друго време и като хиляди мои връстници съм почувствал страната си като емигрант. В нашият поглед България не умира. Не умира, защото всички се вълнуваме от съдбата й (със сигурност младите българи днес са по-големи патриоти от младите англичани, германци или французи); нашата голяма, дори неосъзната цел и надежда, е да създадем и да живеем в богато и справедливо общество. Младите, мечтателите и идеалистите днес, за разлика от циника, желаят да живеят в йерархичен свят, в който пътят нагоре е отворен за всеки. Защото, каква по-голяма радост за един човек и за една нация от това да се радва на плодовете от труда си? Какво по-добро за мен, за теб и цялото ни общество, от това да живеем в свят, в който всеки човек има възможност да се изкачва в обществената йерархия, благодарение на труда, таланта и вярата си? Ние мечтаем, но всъщност не сме идеалисти. Най-малко пък идеалисти, като онези, които още развяват червените знамена. Питайте един млад човек, какво мисли за Тодор Живков. Нищо! Какво мисли за времената на комунизма - пак нищо! Извадете старите плашила и се опитайте да го стреснете. Няма да успеете. Младият българин няма илюзии и не се страхува. Той знае, че единственият път да бъде професионалист, достоен и богат гражданин в своята страна, е тя да върви по пътя на модернизацията. Това означава да се учим, да внедряваме и разработваме практиките на най-близките до нашия светоглед успешни общества. Да им завиждаме, но не да ги мразим, да ги ухажваме, но не да им служим, да ги използваме, но не да ги мамим... Циниците може и да не виждат, но вече сме започнали да го правим. Време е да затворим "фабриката за илюзии" и отворим на нейно място "завода за мечти". Защото България вече се модернизира, остава дебатът, воден от политическия ни и бизнес елит, както и между всички българи, да се прехвърли от нивото на циничния прагматизъм към това на действителния реализъм. И колкото по-рано направим това, толкова повече мечти ще реализираме и толкова по-богати ще станем.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Mediatimes Review