Make your own free website on Tripod.com

Европа на “коридорите” и “диагоналите”

В сложните схеми на геополитическите противопоставяния и съюзи, Източна Европа трудно може да се дефинира като самостоятелно “голямо пространство”

Д-р Марин РУСЕВ *

Сред главните цели на атлантизма като геополитическа формула, обединяваща Големите пространства на Северна Америка и Западна Европа, е да препятства формирането на други силни алтернативни Големи пространства. Защото Северна Америка, начело със САЩ, има перспектива за реално световно господство само ако блокира тяхната мощ, туширайки възможността за геополитическата им реализация. Никога преди атлантическата (мондиалистка) идеологическа концепция и геополитическата доктрина на САЩ не са достигали подобни мащаби на глобалната мощ. На практика, хартландът (СССР-Русия) е териториално раздробен и политико-икономически отслабен. Другите потенциално значими Големи пространства като Западна Европа, Средна Европа (Mitteleuropa) и Източна Азия пък не притежават реална геополитическа самостоятелност и са по-скоро американски форпостове, изиграли значителна роля за блокирането на хартланда. Що се отнася до Арабския свят, Иран и Индия, културно-политическата им значимост е от регионален мащаб.

Основен инструмент за реализация на

Геостратегическите цели на атлантизма

и мондиализма са т. нар. санитарни кордони, ограждащи хартланда (Русия-Евразия). По силата на пряката геополитическа необходимост, подсказана още от Маън и Спайкмън, за да блокират влиянието на хартланда в Европа, през ХХ век САЩ изграждат Западния санитарен кордон, заемащ значително меридионално пространство в Източна Европа.

Санитарният кордон е пространство, обединяващо държави и народи, разположени между крупни геополитически образувания, чийто съюз би навредил на отдалечена суперсила или алианс. Той се изгражда между две Големи пространства, като негов инициатор е външен силов център на силата, нямащ интерес от стратегическото им обединяване. Геополитическата самостоятелност на страните от санитарния кордон е невъзможна. Затова пък те често са причина за континентални и глобални конфликти. Същността на политиката на външния силов център е в това да използва санитарния кордон като зона за постоянно напрежение.

Западният санитарен кордон е разположен между Mitteleuropa и Евразия или в по-тесен геополитически смисъл – между Германия и Русия. Исторически примери за изграждането на такъв са възстановяването на полската държавност от Наполеон или френско-английските проекти за на т. нар. “малка Антанта” след Първата световна война. След 1945 източноевропейските държави играят ролята на идеологически буфер между двете световни политически системи. Днес този буфер е изнесен значително по-на изток и югоизток, като обхваща западните, кавказките и средноазиатските републики на бившия СССР. Тук той се слива с Източния санитарен кордон (който, по терминологията на Макиндер, е южната част на т.нар. Вътрешен полумесец).

В отделните исторически периоди, за обозначаване на пространствения обхват и вътрешната подялба на Европа се използват термини, в които често се влага и различен географски смисъл. Значителните терминологични различия при географската подялба на континента пък водят до неяснота при определяне обхвата, културно-политическата и социално-икономическа значимост на отделните му части. Което влече след себе си пространствено припокриване на утвърдили се формулировки като Западна, Северна, Средна, Централна, Източна, Южна Европа. Проблемът се задълбочава от използването и на междинни пространствени индикации – Северозападна, Югоизточна и особено често дефинираната напоследък Централно-Източна Европа. В повечето случаи това се дължи на субективни културно-политически трактовки, отстоявани от представителите на отделните геопространства в Европа.

Една от главните причини за липсата на единна вътрешна регионална подялба на Стария континент е значителната неопределеност на пространствения му обхват и граници, както и спорната принадлежност на някои негови периферни пространства. С най-голяма относителност се отличава източната граница на Европа. Урал и Кавказ действително са ясно изразени природни обекти, за да бъдат използвани в качеството на континентални граници. Те обаче не отразяват редица класически критерии, благодарение на което са налице резки социално-икономически и политически контрасти в пространството между Атлантика и Урал.

Най-активен застъпник на значително изтеглената към Азия източна европейска граница е Русия, стремяща се да поддържа авторитета си на европейска сила. Но именно Русия, като евразийска държава, е главна причина пространствената формулировка за Европа “от Атлантика до Урал” на практика да се трансформира в реалност от типа “от Атлантика до Владивосток”. Против очевидното руско геополитическо лидерство в този континентален блок безспорно е Западна Европа. Според западните геополитици, Европа е онова, което не е под юрисдикцията на Москва. Същевременно, макар и условно, наличието на източна, контролирана от Русия, периферия в Европа се признава от всички класици на немската геополитика. Без Източна Европа, според повечето от тях, Mitteleuropa губи геополитическата си същност и значение като средищно континентално пространство.

В известен смисъл спорен характер и културно-политическа идентификация имат и другите европейски граници. Ясно очертаната от океана западна континентална граница, например, е силно размита във военно-политическо отношение, благодарение на трансконтиненталния атлантически съюз НАТО и осезаемото американско военно-политическо присъствие на континента, което реално трансформира формулировките от “от Атлантика до Урал” и “от Атлантика до Владивосток” в малко вероятния поне на този етап геополитически алианс в пространствени рамки “от Ванкувър до Владивосток”.

Южните периферни пространства

на Европа са делимитирани от няколко фактора. В исторически план, Средиземноморието дълго време е обединявало двата континента, като и днес осигурява конкурентно висока транспортна достъпност между трите южни европейски полуострова, от една страна, и Северна Африка и Близкия изток, от друга. Важен фактор, обуславящ съвременните тенденции към икономическо овладяване на Южното Средиземноморие и стремежа за интеграция в западната му част, са традиционните интереси на Италия, Франция и Испания в Северна Африка. Днес те се подхранват и от значителния насрещен миграционен поток. Следва да се изтъкне и реалното европейско политико-икономическо присъствие в Мала Азия, Кипър, Малта и испанските владения в Мароко. От значение в това отношение са митническите споразумения между държавите от Магреб и ЕС, както и статутът на асоциирано членство към ЕС, които имат Тунис и Мароко.

Всичко това изисква дефинирането на европейското пространство на няколко нива. В най-тесен смисъл, границите на континента днес са маркирани от тези на ЕС. Значително по-голямо е европейското политико-икономическо присъствие в радиуса Арктика, Гренландия, Магреб, Кипър, Мала Азия, Кавказ и Урал. В най-широк геополитически смисъл пък е европейското цивилизационно послание в рамките на НАТО (където влизат САЩ и Канада) и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (включваща и всички републики от бившия СССР). Така дефинираното пространство обединява над 50 признати от международната общност държави. Показателен за бързата европейска политическа динамика факт е, че през 1989 само в рамките между Атлантика и Урал има общо около 26 хил. км междудържавни граници, а само 3 години по-късно те са вече 40 хил.

За разлика от многовариантната комплексна географска подялба на Европа, нейната

Геополитическа диференциация

се отличава с по-ясна пространствена определеност. В нея безспорно се открояват контурите на три Големи пространства. Границите между тях обаче са твърде условни и често представляват зони с двойствена геополитическа принадлежност. Така, Западноевропейското Голямо пространство е част от широкото тълкуване на сакрално-пространственото понятие Запад, представено от традиционно атлантически ориентирани държави. Въпреки че между задокеанския Запад (Северна Америка-САЩ), островния Запад (Великобритания) и континенталния Запад (Франция) има определени вътрешни противоречия, по отношение на останалите Големи пространства в Европа, Западът следва единна геополитическа линия на поведение. Съвременната атлантическа доктрина вижда в континентална Европа най-вече плацдарм за блокиране на хартланда. Според Бжежински, след 1918, Европа все повече се превръща от субект в обект на глобалната политика. Културно-психологическите аспекти на този процес са задълбочено и далновидно анализирани още от Освалд Шпенглер (1880-1936) в книгата му "Залезът на Запада".

Типични представители на европейския Запад са Британските острови, Португалия, Нидерландия, Белгия и Норвегия. С известна условност, към западноевропейското Голямо пространство могат да се отнесат също Испания, Франция и Швеция. Независимо от значителния си социално-икономически потенциал и културно-политическа роля за развитието на атлантическата геополитическа традиция обаче, историческото им развитие в редица случаи е континентално ориентирано. При оценката на геополитическия потенциал на европейския Запад трябва да се отчита и осезаемото американско присъствие и интереси в него. Геополитически, Великобритания може да се окачестви като най-неевропейската държава, чийто интереси са традиционно противоположни на средноевропейските и евразийските континентални тенденции в Европа. Самостоятелната и геополитическа позиция обаче, е силно отслабена, заради нарастналата мощ на САЩ в атлантическото пространство. Като противоречива може да се определи геополитическата позиция на Франция. По отношение на Mitteleuropa например, френската история се отличава с предимно атлантистки характер, въпреки че са налице и примери за алтернативна континентална позиция. Най-типични примери за което са управленията на Наполеон, Петен, Дьо Гол и Митеран.

Безспорно европейско по геополитическата си същност Голямо пространство е Mitteleuropa. За нейна пространствена основа се приемат немскоезичните страни, а като относително верен исторически репер – първото голямо политическо обединение на германските племена, извършено от франките и провъзгласяването на Западната (Свещена) Римска империя. По-късно, консолидираща роля за европейското ядро играят Австрия и Германия. Традиционно в орбитата на културно-политическото влияние на Mitteleuropa попадат страните от бившата Австро-Унгарска империя, Скандинавия, Прибалтика, Апенините, част от Балканите. Mitteleuropa има ясно изразен телурократичен характер и е единственото Голямо пространство, защитаващо чисто европейски геополитически интереси.

Източна Европа има по-сложно геополитическо представяне. Най-важната особеност тук е невъзможността да се дефинира Голямо пространство под името Източна Европа. Неясната геополитическата принадлежност на региона е обусловена и от двойствената гравитация на редица страни от специфичната буферна зона (Западния санитарен кордон) между Русия (Евразия) от една страна и Германия (Mitteleuropa) от друга. На европейския континент Русия представлява едновременно геополитическите интереси на народите от индо-европейското, уралското и алтайското езиково семейство. Най-типични представители на Западния санитарен кордон са Финландия, Полша, Словакия, Румъния и България.

Между главните геополитически образувания в Европа съществуват променливи пространствени и политически отношения. Схематично могат да се откроят няколко потенциални варианта за геополитически съюзи или противопоставяния, които са с относително константен характер в континенталните междудържавни отношения, а редица от тях имат и осезателни исторически прецеденти. Така, Европейският Запад може да противостои на Mitteleuropa като на най-близък източен съсед. Тенденция, въплътена исторически в противоборството между Франция и Австрийската империя и френско-немските конфликти. Далеч по-редки са случаите на френско-германски стратегически съюз. По правило Западът поддържа борбата си против Mitteleuropa в съюз с европейския Изток, а борбата против Русия - в съюз с Mitteleuropa. Спрямо източния си съсед Mitteleuropa също може да е както в състояние на противоборство, изгодно за Запада, така и в съюз, насочен срещу Запада. Геополитическите предпочитания на Русия-Евразия пък могат да се ориентират както в антигерманска насока (тогава Западът автоматично се превръща в съюзник), така и в антизападна (тогава оста Берлин-Москва става твърде вероятна).

В противовес на атлантическата идея за изграждането на западния санитарен кордон, класическите геополитици на Mitteleuropa противопоставят доктрина, известна като

Геополитика на диагоналите

Неин основоположник е шведът Челен, според който единна Европа е възможна само при наличие на непрекъсната пространствена връзка между Северно море и Персийския залив. Антиконтиненталната стратегия за атлантизма винаги се е стремяла да разкъса тази връзка, провокирайки конфликти на Балканите, Кавказ, Месопотамия. От своя страна, традиционната външнополитическа стратегия на Берлин (в миналото и на Виена) се отличава с перманентен вектор, насочен към създаването на независим от западноевропейския атлантизъм и руското евразийство диагонален европейски коридор.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Гл.асистент в СУ “Св.Климент Охридски”, член на Българското геополитическо дружество