Make your own free website on Tripod.com

Държавата в сянка

Ако институциите ни продължат още малко да бездействат спрямо все по-наглата престъпност, нацията окончателно ще повярва, че проблемът просто е нерешим с демократични средства

Иван АТАНАСОВ *

България е странна държава. Тя бе призната от ЕС за “пазарна икономика”, напук на факта, че отношенията между конкурентите за един или друг “пазар” у нас продължават да се решават предимно с взривове и атентати по централните улици на столицата и другите големи градове. Финансовият ни министър пък бе обявен за най-успешния в Европа тъкмо когато страната ни окончателно се срина на дъното на континенталната класация за жизнено равнище. И още един парадокс – днес у нас с най-висок рейтинг се ползва полицията (и, разбира се, главният секретар на МВР генерал Борисов), но кой знае защо хората не разчитат на нея, а предпочитат да се защитават сами и с подръчни средства – наскоро, при опит да проникнат в чужди имоти, зле пострадаха поредните мургави грабители. В същото време пресата е пълна със съобщения за служители на закона, пребити от подпийнали или дрогирани бабаити.

Всъщност,

Никое общество не търпи вакуум

И, колкото по-голям стане той, толкова повече запълването му се извършва с неконтролируеми средства. Това е и дългосрочната причина, поради която темата за отсъствието на закона и саморазправата с престъпността винаги ще бъде актуална, придобивайки от време на време (както става в момента) почти апокалиптични измерения. Правилото изобщо не е измислено в България. Никое общество не търпи вакуума (особено в сферата на борбата с престъпността) и винаги намира начин да го запълни. В САЩ например, полицията и охранителите имат правото да застрелят на място престъпник, оказал съпротива. Тоест, притежават правомощие, което може да предизвика последици, по-тежки от тези на евентуалната присъда. И нека сега си припомним, колко обвинения се изсипаха върху главата на онзи провинциален охранител, позволил си да върже заловения от него бандит, окичвайки го с надписа “Аз съм крадец”. Всъщност, разликата между САЩ и България е в това, кой запълва вакуума и с какви механизми го прави. На американците им е ясно, че под една или друга форма (понякога завоалирано от демократични процедури) спрямо бандита непременно трябва да се приложи репресия. И за да не започне това да става стихийно, носейки безброй допълнителни рискове, тази репресия се прилага действено именно от държавата. Истината е, че в САЩ престъпността е много по-ниска, отколкото в България, а шумотевицата, която се вдига около нея, е следствие от далеч по-голямата чувствителност на американците. Всъщност там, в отделни щати от района на Нова Англия или Средния Запад, на практика почти няма престъпност. Но в замяна на тази сигурност, като стане престъпление, държавата хваща извършителя. И въздава справедливост явно и пред всички. Статутът на тамошните полицаи и прокурори е много висок, а съдиите са сред най-уважаваните личности. И системата работи.

В България обаче, държавата практически се е отказала от тези функции. Формално ги има като правомощия и задължения, но реално не ги прилага. Стратегическата причина за това вероятно се корени някъде в перестроечните планове за първоначално натрупване на капитала и свързаната с това необходимост да се осигури висока степен на безнаказаност за раждащите се “нови капиталисти”. Стратегическото следствие обаче е тъкмо онзи вакуум, за който говорихме по-горе. И тъй като, поради другите си приоритети (а, може би и заради съзнателно нежелание или просто поради некадърността на чиновниците и), държавата очевидно не може да го запълни, хората сами се опитват да го направят. Ето така се ражда саморазправата и разчистването на сметки по улиците. Но, ако държавата все пак реши да спре саморазправата, ще трябва ефективно да задейства механизмите си за борба с престъпността. У нас обаче, основният проблем, пречещ това да се случи, е печалният факт, че самата държава не може да се измъкне от веригата порочни кръгове, в които изпадна през последните години. А най-вредният от тях е свързан с

Незаинтересоваността на съдебната власт

от спада на престъпността. Защото в момента престъпността храни чрез подкупите си и съдии, и прокурори, и следователи. Които, ако осъдят някого, вместо да вземат рушвет и да го пуснат, ще загубят веднъж текущия подкуп, второ, възможността още многократно да бъдат подкупвани от въпросния бандит. Защото той със сигурност ще продължи да върши престъпления и да си плаща за да не го вкарат в затвора. А никой не реже сам клона, на който седи.

От друга страна, съдебната власт (за разлика от законодателната и изпълнителната) е непоклатима от гледна точка на обществения контрол. Всъщност, тя практически не подлежи на такъв. От 25 члена на Висшия съдебен съвет, реално 14 се избират от самата система и само 11 от някакъв, формално зависим от нас, избирателите, орган (Народното събрание). Механизмът не може да бъде разбит от никое правителство или парламент, защото магистратите сами избират шефовете си, които след това ги контролират. Т.е. по отношение на съдебната власт няма легален начин да бъде разкъсан затворения порочен кръг. Там не може да се появи местен Бойко Борисов, защото не може да се появи цар, който да го назначи. Там за “нов морал” изобщо не може да се говори, да не говорим пък да се наложи. Съдебната власт е едно грамадно образувание в обществения организъм, получаващо базовата си издръжка (при това нелоша) именно от него, но притежаващо и правото да събира комисиони за дейността си. И, за съжаление, малко вероятно е с някакви законови промени да се постигне нещо. Фундаменталният проблем е заложен в самата ни Конституция и това съотношение 14:11 ще си стои, докато не бъде наложена необходимата поправка в основния закон.

Конституционната поправка обаче изисква твърде голямо политическо единомислие – нещо, което до този момент у нас липсва. Затова, когато управляващите се опитат да предприемат нещо в тази посока, опозицията не им сътрудничи, опасявайки се, че така ще им помогне да овладеят и съдебната власт. Ето как се изправяме пред

Абсурдната ситуация

една и съща партия да иска едно, докато е на власт, и друго – когато е в опозиция. Това се повтаря и при Виденов, и при Костов, и сега – при Сакскобургготски. Като крайният резултат обикновено е козметична поправка на съдебния закон или, в най-успешния случай, промяна на състава на ВСС. Но фаталното съотношение 14:11 си остава.

От друга страна, съдебната власт не е съставена от наивници. Това се вижда ясно. Магистратите днес действат съвсем по модела на предвидливия стратег и нанасят превантивен удар. Целящ да им донесе позиции и инициатива, които да им послужат за по-ефективна защита, пред готвената радикална офанзива на законодателя и правителството на конституционно ниво. Принципно, съдебната власт не може да нанесе кой знае какви щети на останалите власти. Тя не може да стори същото, което другите се готвят да и сторят, като започне да се пипа основния закон. Но може да създава текущи трудности, които, в комбинация с някои други фактори, да разклатят институциите, дръзнали да поискат промени в Конституцията. Или, казано направо, съдът може да пречи и забавя промените на собствената си съдба и дори да помогне да се “бутне” правителството, отклонявайки по този начин и фундаменталната заплаха срещу себе си.

Разбира се, официално, принадлежащите към третата власт категорично отричат каквато и да било връзка между отделните събития. Което не променя особено факта, че атаките срещу поправките на съдебния закон от една страна, и проблемите, създавани от съда пред приватизацията на “Булгартабак” – от друга, може би са продиктувани от един и същи интерес.

Съдебният закон действително е само прелюдия към промените в Конституцията. Той има за цел да подготви изпълнителната власт (а и не само нея) за новите функции, които ще получи, след като минат поправките. Но магистратите могат да му противодействат ефективно, тъй като самата Конституция все още не е променена и защитата и е добър предлог за съхраняване на собствените им позиции. Т.е. решението на Върховния касационен съд да обжалва закона е съвсем оправдано, защото (най-малкото) ще съхрани статуквото, поне докато тръгнат тежките промени. Само че стопирането на продажбата на тютюневия холдинг пряко удари по текущата политика на правителството. Защото сделката е сред основните източници на бъджетни постъпления, които трябва да позамажат провала на кабинета в приватизационната сфера. Така че подобен удар, съчетан и с други, от други страни (включително показното разчистване на сметки по улиците на големите градове), може да разклати кабинета. Той и без това не е много стабилен вече. А стигне ли се до правителствена криза, съдебната реформа увисва. Като не е изключено и съвсем да се отмени, защото е малко вероятно следващият Парламент да има структура, позволяваща политически консенсус за промени в Конституцията. В този смисъл, сегашният уникален шанс на власт да е една временна партия, а “основните” политически сили да са малцинства в Народното събрание, позволява наистина да се прокарат необходимите мерки за да заработи по-добре съдебната система.

Досега битката за съдебната власт никога не е стигала до наистина решаваща фаза. Отделни политически сили успяваха да се доберат до известно влияние там, но нищо повече. Напълно неуспешни се оказаха опитите да се проникне в нея и чрез "свои хора”. Така, СДС поне два пъти си “назначава” главен прокурор, плюс шефове на върховни съдилища. Но влизайки “вътре”, те бързо ставаха част от системата, забравяйки, че са хора на партията. Дори Филчев, който бе зам.министър на СДС и много вътрешен човек на съюза, се превърна в негов (почти) враг. Същата метаморфоза претърпя преди него и Татарчев.

Сега, за първи път, изглежда възможно да се поведе истинска

Битка за реформи в съдебната система

Макар че и сега изходът и изглежда повече от съмнителен. Защото лобитата и парите, стоящи зад магистратурата, имат позиции и в другите власти. И ще се противопоставят на създаването на ефективна съдебна власт, която да им се пречка. Да не забраваме и възможността да бъде задействана най-тежката артилерия на системата – използване на самата съдебна власт за репресии срещу желаещите да я реформират политици. Защото, ясно е, че доста от тях имат грехове, достойни да ги вкарат в затвора. Т.е. фактът, че тръгваме към битка с намерение за сериозна промяна, не гарантира самата промяна. В пазарлъка около конкретните конституционни текстове вероятно едни ще минат, а други не. Въпросът е, дали ще мине цялостната философия, т.е. дали, в крайна сметка, ще имаме работеща и подлежаща на контрол съдебна власт, или последната ще си остане в изолация.

Теоретично възможен е и един наистина “благоприятен вариант” – Европейският съюз да ни “натисне” достатъчно силно за да принуди родните политици да постигнат консенсус по въпроса за конституционна промяна. Защото ясно е, че няма да влезем в Европа, докато представляваме своеобразна “държава в сянка”. Въпросът обаче е, какъв е приоритетът на Европа – да ни интегрира, правейки всичко за това, или, напротив, да използва слабостите ни за да отлага интеграцията. Досега Брюксел неведнъж е отбелязвал, че съдът ни е много зле, но пък не е демонстрирал особена активност за да ни принуди да го реформираме. ЕС е активен само в политики, които на него са му изгодни, независимо дали ние сме вътре или вън от Съюза (като енергетиката например). Засега поне не сме чували Ферхойген да ни поставя ултиматуми по въпросите за корупцията и магистратурата със същата решителност, с която говори за АЕЦ. Така че да се надяваме някой друг да ни спаси е просто илюзия. Остава сами да го направим, прекъсвайки веднъж завинаги пъпната връв между институции и престъпност. И помнейки, че вакуум в обществото не може да има. Наш е изборът, дали да имаме модерна съдебна система, или да си останем “сенчеста държава”, където единственият действен съд ще бъде “този на джунглата” или “онзи на Линч”.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* www.komentari.com