Make your own free website on Tripod.com

Европа не се нуждае от настойници

Атлантическият проект изглежда изчерпан и стратегиите на ЕС и САЩ все повече се разминават

Хелмут ШМИТ *

След края на студената война редовете на американските привърженици на еднополюсния свят (като Чарлз Краутхамър, Ричард Пърл, Збигнев Бжежински или Пол Волфовиц) растат от ден на ден. Бжежински иска САЩ “да поставят под свой контрол Евразия”. Волфовиц пък твърди, че “съставът на бъдещите коалиции с американско участие ще се определя единствено от конкретните задачи, а не обратното”, имайки предвид, че НАТО е загубила досегашното си значение.

Влиянието на националистично-егоцентричните настроения на ястребите-интелектуалци върху

Стратегията на САЩ

днес е по-силно, отколкото когато и да било след края на Втората световна война. Още по времето на Рейгън, но особено при управлението на Клинтън, се наложи мнението, че Америка, като единствена свръхдържава, вече няма нужда да се съветва с европейските си съюзници. Нито пък да се съобразява особено с интересите на останалите нации. Рейгън бомбардира Гренада, а Клинтън – Белград и Судан, без санкциите на Съвета за сигурност на ООН. Поемайки властта, сегашният президент Буш даде да се разбере, че ще зачита съществуващите договори само доколкото това е изгодно за САЩ. В началото на управлението му дори изглеждаше, че Белият дом е на прага на нова студена война с Китай. После обаче дойде 11 септември и ситуацията в света коренно се промени (така поне считат самите американци). Истината е, че това страшно престъпление съществено промени най-вече американската представа за света. За първи път, от два века насам, тази нация бе атакувана на собствена територия, понасяйки сериозни загуби. Тежкият шок съвсем естествено предизвика силен стремеж към противодействие.

Провъзгласената от Буш “война с тероризма” изразяваше волята на правителството и нацията да стоварят върху терористите цялата си огромна мощ. Макар че самият лозунг изглежда толкова безсмислен, колкото и измислената преди това “ос на злото”, в която бяха обединени три азиатски държави, нямащи никакви допирни точки помежду си. В крайна сметка, в света има различни видове тероризъм, много от които нямат нищо общо с ислямския екстремизъм и унищожаването на “Ал-Кайда” въобще не би им се отразило.

Все пак, подготвяйки оправданата военна операция срещу сътрудничещият с “Ал-Кайда” талибански режим, Вашингтон прояви достатъчно благоразумие, осигурявайки си политическата подкрепа на държавите от ЕС, Русия, Китай и други и получавайки разрешение за действие от ООН. Вместо да сътрудничат тясно с НАТО обаче, американците предпочетоха политическото и военно сътрудничество с отделни държави в и извън пакта, премахвайки необходимостта да съгласуват действията и решенията си с Брюксел. Така Вашингтон възприе като основна линия неограничената от нищо свобода на действие от чисто национални позиции, като на всичкото отгоре обяви, че ще смята за враг всеки, който не застане на негова страна. За разлика от Путин в Москва и Цзян Цзъ-мин в Пекин, някои европейски министри и лидери реагираха твърде нервно на това своеволие, отправяйки критики към Америка.

Вашингтонските идеолози на “еднополюсния свят” обаче посрещнаха тези критики с насмешка. Така Робърг Каган си позволи откровено да се подиграе с европейските политици, квалифицирайки ги като идеалисти-пацифисти, вярващи в “кантианското устройство на света”. Всъщност, европейските критики нерядко са съвсем справедливи. Разбираема е обаче и позицията на Вашингтон – нека само си представим, как бихме реагирали ние, ако отвлечените от терористите самолети бяха атакували банковите централи във Франкфурт или Райстага в Берлин.

В американската външна политика, през последните два века, могат да се набележат

Три основни паралелни тенденции

Като в различни периоди доминираща е била една или друга от тях – ту изолационизмът, ту интернационализмът (или по-скоро мултилатерализмът), ту хегемонистичният империализъм. Така, докато САЩ са все още слаби икономически и военно, на преден план излиза изолационистката доктрина Монро, макар че още в средата на ХІХ век американските военни кораби заставят Япония да излезе от дотогавашната изолация и отвори икономиката си за международната търговия. През цялото столетие САЩ разширяват територията си на континента, а в края му воюват с Испания, присъединявайки Филипините и Хаваите и установявайки политически контрол над Централна Америка и Карибите. По-късно (в началото на ХХ век), под влиянието на Алфред Маън и Теодор Рузвелт, се налага позицията на т.нар. “империалисти”. В края на Първата световна война обаче убеденият “интернационалист” Удроу Уилсън не успява да преодолее отново надигащият се изолационизъм и САЩ остават извън Обществото на народите.

Все пак, в края на Втората световна война, интернационалистки настроените американски лидери Труман, Маршал и Ачесън, създават ООН с неговия Съвет за сигурност, основават Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ), намират начини да оказват помощ на развиващите се страни и разработват плана Маршал, помагайки за възстановяването на Европа, включително на бившите си врагове Германия и Япония. Разбира се, Америка прави това не от безкористни мотиви, но ползата от него е очевидна за почти целия свят. В епохата, когато Европа бе застрашена от свръхвъоръжения и хегемонистично настроен СССР и, когато бе създадена НАТО, политическият елит на САЩ продължи да заема интернационалистки позиции, макар и подчертавайки водещата роля на Америка в Западния свят. И едва при Рейгън империалистическата тенденция започна да набира сили, като при Буш младши хегемонизмът окончателно взе връх.

Европейските правителства биха постъпили мъдро ако приемат сегашната готовност на американците да действат самостоятелно като реалност, приспособявайки се към това, че стратегията на “еднополюсния свят” се е утвърдила във Вашингтон задълго, възможно за десетилетия напред. Настина, в американското общество не са изчезнали нито изолационистите, нито интернационалистите. Но фактът, че ислямският тероризъм, който вероятно ще продължи да бъде сериозен фактор достатъчно дълго, ще съдейства за удължаването на империалистическата” фаза във външната политика на САЩ. Американците и днес сравняват страната си с класическата Римска империя, отреждайки на Европа ролята на провинциална Атина, където римските патриции пращали синовете си да учат философия и реторика. И, докато ЕС не е в състояние да провежда достатъчно мащабни самостоятелни действия на международната арена, европейците ще трябва да се примиряват с положението. Въпреки това обаче, те съвсем не са длъжни сами да се превръщат в инструмент на американската световна полиция или пък да се съгласяват да ги използват като такъв. Защото, провъзгласявайки “новата НАТО” по време на срещата за 50-годишнината на Северноатлантическия пакт през 1999, европейските политици и без това отидоха твърде далеч. Против кого ще действа тази нова НАТО? Против онези 6-7 страни, обявени за “държави-парии”? Или става въпрос за военни операции извън границите на Европа? Днес Вашинтгтон подготвя армията и комуникациите си за нова война с Ирак. Кога ще бъде взето решението за началото и, както и дали въобще ще има такова, е открит въпрос. Не е ясно също, смята ли Буш-младши, че за това му е нужна санкцията на Съвета за сигурност на ООН, както навремето смяташе баща му. На американската общественост обаче, все повече се внушава

Неизбежността на превантивния военен удар

Като дори се споменава възможността да се използва и ядрено оръжие. Има обаче няколко съображения, които Вашингтон би следвало да има предвид:

- Войната срещу Ирак наистина може да ни избави от риска, породен от непредсказуемостта на Саддам Хюсеин, както и от този, свързан с наличието на оръжие за масово поразяване у неговия режим. Тя обаче не може да изкорени разнообразните прояви на ислямския тероризъм, напротив, той ще се активизира от американо-иракския сблъсък;

- Хетерогенните прояви на мюсюлманския тероризъм са пуснали корени в повече от 60 държави, в които ислямът играе ключова роля. Терористите щедро се финансират от няколко нефтени държави. При това, наред с влиянието на неколцина фанатично настроени лидери и мисионерски централи, решаваща роля тук играе и солидарността с палестинската кауза. Подхранван от бедността, екстремизмът заплашва вътрешния мир във всички арабски държави, които поради произраелската политика на САЩ, се оказват в тежко положение. На тях могат да им помогнат единствено далновидната политика и финансовата подкрепа, а не ракетните удари;

- САЩ разполагат с уникална възможност да влияят върху ситуацията в Близкия изток и само те могат да гарантират мира и реда там. Америка поддържа добри отношения с Израел, Саудитска Арабия, Турция и Египет, притежава уникални военни и финансови лостове за регионално въздействие. Въпреки това, вече няколко десетилетия, политиката на Вашингтон в района е непоследователна и лишена от ясна цел – като причините за това са най-вече вътрешнополитически. И докато положението остава такова, мирът в Близкия изток ще бъде невъзможен;

- Ако американците наистина използват първи ядрено оръжие, срещу когото и да било, това ще означава тотална промяна в ядрената стратегия на неразпространение, към която досега се придържаха САЩ и партньорите им от НАТО, както и Русия. Нещо повече, то ще бъде опасен прецедент за държавите, разполагащи с ядрено оръжие.

От всичко това за нас, европейците следват няколко ясни стратегически извода:

- Стотици милиони мюсюлмани живеят в непосредствена близост с Европа, а известна част – и на територията на ЕС. Затова, както и заради силния имиграционен натиск от пренаселените райони на Азия и Африка, Европа е жизнено заинтересована да избягва глобален цивилизационен конфликт с Исляма. Ето защо ЕС трябва да настоява за диалог с Исляма и да не поддържа никакви политически акции, възприемани от мюсюлманските нации като провокация;

- Европа от доста време се сблъсква с най-разнообразни по произход прояви на тероризма. Но в антитерористичните си акции европейските правителства досега твърдо съблюдаваха правовите норми. Което, разбира се, не изключва необходимостта от международно сътрудничество в тази сфера;

- При евентуална “превантивна” война, започната от САЩ, страните-членки на НАТО не са длъжни да им оказват военна помощ. Немското участие, в частност, пък е направо невъзможно, заради договора от 12.09.1990 (известен като “2+4”). Разбира се, ако не бъде приета съответна резолюция на Съвета за сигурност на ООН.

Няма да е зле, ако европейските политици успеят да доведат до съзнанието на американските си колеги тези съображения. Ние, европейците трябва да поддържаме приятелски и съюзнически отношения с Америка, най-малкото, заради общата ни история и близка култура. Но, в същото време, трябва да осъзнаем, че никак не сме заинтересувани от тенденцията занапред американците да действат сами и в откровено империалистически дух. Въобще не сме дължи да следваме всеки завой във външната политика на САЩ, нито пък да се поддаваме на натиск, целящ да ни накара да плащаме в бъдеще повече пари за въоръжаване. Имаме сериозни основания да не следваме примера на Америка, поддържаща изключително висок и постоянно растящ външнотърговски дефицит и огромен държавен дълг, или ужасяващите ексцесии на агресивния американски тип капитализъм.

Най-важните задачи пред Европа

съвсем не са в сферата на външната политика а тук, на континента. С малки изключения, дори страните-членки на ЕС още не могат да се справят с безработицата и технологичното си изоставане. Същото се отнася и за интеграцията на милионите, живеещи в тях чужденци, както и с ограничаването на притока им. От подписването на Маастрихтския договор насам, ЕС преживява криза, свързана с неспособността му да се движи напред – неговите институции и процедури и досега не са готови за приемането на 10 или 12 нови страни-членки. Политическото ръководство на Съюза, успешно осъществявано в перида 1974-1989 от Германия и Франция, днес се нуждае от обновяване. Краят на процеса на интеграция на ЕС е още далеч – възможно за тази цел ще ни трябват още 50 години. Но и в този случай не се нуждаем от американските си настойници.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Статията на бившия германски канцлер публикуваме със значителни съкращения и със съдействието на Института за балкански и европейски изследвания