Make your own free website on Tripod.com

Границите на българската идентичност

Въпреки че в повечето случаи българинът сравнително лесно се вписва в чуждото общество, психически той винаги остава тясно свързан с Отечеството си

Ирина СОФРАНОВА *

Невъзможно е, а често и безмислено, човек да избира съдбата си, още повече – да променя онези неща, зависещи именно от нея. Което, разбира се, ни най-малко не ограничава правото и възможността му за собствен избор. Добре известно е например, че през последните дванайсетина години немалко млади (и не толкова млади) българи избраха да живеят извън Отечеството си. Доколко обаче успяват да съхранят българското у себе, вписвайки се в чуждото общество, е недотам изяснен въпрос.

По принцип,

Чувството за национална идентичност

е нещо като изкуствено създаден имунитет, който е достояние на всеки човек, независимо от държавата, към която принадлежи. И в този аспект, българите по нищо не се различават нито отстъпват на другите нации. Измеренията на чувството за национална идентичност обаче са твърде нехомогенни и разнопосочни. Едни го разбират и изразяват най-вече като ентусиазирана подкрепа за националния ни отбор по футбол например, други пък го свързват с гордостта от произведенията на Вазов. Но, при всички положения, има немалко неща, с които ние, българите можем да се гордеем и показваме на останалия свят. Размишлявайки по този въпрос, несъзнателно си повтарям наум стиховете, научени в първите години от живота ми: “Аз съм българче, обичам наш`те планини зелени, българин да се наричам първа радост е за мене”. Наистина обичам България и съм изключително горда, че съм българка.

Помня, че прекрачвайки за първи път границите на Родината си и отзовавайки се в толкова “чуждото” за мен пространство на страни, за които дотогава само бях чела и гледала филми, се почувствах някак странно и неловко. Усещах, че се намирам в “орбитата” на различна среда, на непознати за мен нрави и жизнен стандарт, на строго устроена социална действителност. След първоначалния стрес се опомних и започнах да завиждам, без лошо чувство, разбира се. Накрая се попитах, какво липсва на българина за да промени стандарта си на живот и също да заживее сравнително добре. И взех решение по-късно да замина някъде, да науча всичко, което успея и да го приложа на практика в България. Защо и ние да не заживеем по този начин?

Тъжно е, че през последните години така главоломно расте емиграцията на българите, водени единствено от желанието да променят начина си на живот. Не вярвам да има българин, който с лека ръка да откаже покана да се реализира в чужбина. Защото възможностите за просперитет у нас са силно ограничени, а перспективите липсват или са неудовлетворителни. За съжаление, повечето българи, напускащи страната си, са млади хора, разочаровани от образователната, икономическата и социалната система в Родината. Неоспорим е фактът, че дори получавайки стабилно образование, младият българин трудно може да се реализира в Отечеството си. И не е ли това причината да избере трудния, но по правило водещ до по-пълноценна реализация, път на емиграцията? Всеки здравомислещ млад човек в България би се решил на тази сериозна стъпка, стига да има амбицията да се докаже, както и достатъчно воля да се пребори и свикне с “чуждото”. Защото успешната реализация у нас е доста съмнителен, да не кажа почти нереален, процес. Поне засега...

Имах възможността да бъда заедно с български студенти, напуснали Родината за да продължат образованието си. За времето, прекарано извън България, успях да науча доста полезни неща, но най-вече отблизо да наблюдавам начина на живот на сънародниците си и измененията в мирогледа им, а също да анализирам тяхното отношение към българското и промените в чувството им за национална идентичност. Някои от тях са извън България повече от пет години, други живеят тук от месеци, едни са отдадени изцяло на образованието си, други вече са успели да се установят и започнат работа. Но независимо от различните нива на приспособяване към новото общество, всеки от тях твърди, че е пази ревностно чувството си за национална принадлежност. Тоест, новите условия, в които е поставен българинът, не успяват да притъпят чисто психологическата му връзка с Родината. В редица случаи дори се наблюдава

Засилване на националното му чувство

укрепване на душевната му връзка с българското. Разбира се, това едва ли е от особено значение за обществото, в което той е решил да се реализира. То има значение най-вече за самия българин, за съхраняването на собствената му идентичност и моралното му удовлетворение. В едно различно (т.е. чуждо) общество е много важно да не се изпада в безтегловност и неопределеност. А именно чувството за национална идентичност, в повечето случаи, стимулира българина да се докаже и промени мнението на чужденците за собствената му страна, което обикновено е нееднозначно, а най-често и негативно.

И така, дали българинът си остава такъв дори извън границите на Родината и как постига съвместимост с хората, в чието общество е попаднал? Ето мнението на неколцина наши сънародници, живеещи в чужбина.

Норберт е на 21 години и живее от 19 години във Франция. Баща му е французин, а той самият се самоопределя като “българо-французин” с двойно гражданство, който е “голям български родолюбец и се гордее с българските си корени”. Според него: “Обикновено, когато съм в България, трудно ме различават от средностатистическия българин, защото манталитетът ми е български и се вписвам прекрасно в рамките на обществото. Където и да съм, не крия гордостта си, че съм българин - патриот, влюбен във втората си родина (която е първа в душата ми). Всичко българско ме привлича. България е моята любов и съм решил да се реализирам успешно в живота за да помагам на страната си, защото искам тя да има много добро лоби в чужбина и да бъде приета там като европейска държава с богата култура. Това е и причината да следвам балканистика в Париж и всеки път, когато се връщам в Родината си, купувам много книги, за да бъда близо до проблемите на България”. Според него обаче: “За жалост, повечето българи в чужбина не са солидарни. Много от тях се променят, може би заради коренно различния начин на живот. Факт е, че българите проявяват огромно недоверие помежду си, не се поддържат и рядко си помагат. Жалко наистина… но все пак съм оптимист, че скоро страната ще се стабилизира и нещата ще влязат в релси”.

Калина (21-годишна, живее в Австрия от 1989) говори идеално български и не престава да мисли за България като за нещо дълбоко съкровено, свързано с израстването и като личност. Въпреки това, “с изключение на няколко български познанства”, предпочита да контактува “предимно с австрийци”. Признава, че много често изпитва носталгия по Родината си, но пък въобще не съжалява, че е напуснала България. Според нея: “няма абсолютно никаква разлика между националното чувство на българина и това на средностатистическия западноевропеец и затова не крия, че съм българка, а изпитвам удоволствие от този факт, доколкото България е страна на велики хора и има прекрасни традиции”. Малко преди да разговарям с нея, Калина бе получила дълго чаканото австрийско гражданство, отказвайки се с болка от българското. “Правя го, защото знам, че така животът ми ще бъде улеснен и ще успея да се реализирам без проблеми. И не защото не искам да съм българка, а просто защото е много трудно да се преуспее с български паспорт в чужбина!”.

От тези две мнения става ясно, че е наистина трудно един българин да се установи пълноценно зад граница, включително и заради представата, която имат за България там. Обнадеждаващ обаче е фактът, че въпреки това дори и живеещите повече от десет години извън България наши сънародници все още се интересуват от съдбата и бъдещето на Родината си и имат желание да направят нещо за нейното по-плодотворно развитие. Все пак

Не това са точните хора

от които България може да очаква реална помощ. Те говорят за някаква, по-скоро психологическа, подкрепа, която несъмнено би съхранила и самите тях като българи. Но пък, какво можем да искаме ние, останалите, от тях? В някакви рамки те са постигнали нещо в едно чуждо общество, приспособили са се към него, реализирали са се там. Важното е, че дори и когато не го съзнават, си остават българи, с характерен манталитет и силно изразена привързаност към Родината.

В повечето случаи българинът не само успява да съхрани в емиграция чувството си за национална идентичност, но понякога то дори се засилва, превръщайки се в нещо като изкуствено създаден имунитет срещу “другата” и често враждебна среда. Нерядко това чувство започва да се развива именно извън границите на родното пространство, укрепвайки психиката на българина-емигрант и устойчивостто му спрямо обкръжаващата го действителност. По правило, сънародниците ни успяват, макар и доста трудно, да привикнат към чуждия манталитет и особености на държавната система и да се впишат в новото за тях общество. За това спомагат и характерната за българина огромна упоритост, и изключителната му борбеност, но и склонността му към компромиси и податливостта му към промените. Далеч от родната среда, всичките му сетива се изострят и максимално се проявява неговият невероятно силен инстинкт за самосъхранение. И в този процес на приспособяване, единствената сигурна опора често се явява тъкмо съзнанието за българската му идентичност. Да бъдеш българин е съдба и тя просто не може да бъде променена. Затова, прибирайки се в къщи след тежкия ден, в който е направил всичко възможно за да демонстрира, че успешно се е вписал в чуждото общество, нашенецът замечтано се взира в старите снимки, спомня си с носталгия за Родината и пожелавайки на български “Лека нощ” на децата си, заспива пак с мислите за старото, за българското…

Изучавайки различни култури, не мога да открия никаква разлика в начина, по който българинът мисли и чувства родината си в сравнение с останалите нации. Всеки усеща родината си като нещо скъпо и изконно и се опитва да съхрани това усещане, където и да се намира по света. Това, че живее при различни стандарти и е попаднал в друга обществена среда не променя изцяло начина му на мислене. Той прави болезнени компромиси по чисто икономически причини, но

Родното си остава загнездено дълбоко у всеки

и е просто невъзможно да бъде заместено с друга психологическа консистенция.

Българинът в чужбина не отстъпва по никакви характеристики и индивидуални качества на средностатистическия европеец. Напротив - в повечето случаи дори го превъзхожда. Чужденецът не е някакво извънземно същество, а съвсем реално “явление”. Разликата е, че той знае как да живее, прави всичко възможно за да се реализира по един смислен път, следва собствените си интереси и знае как и на кого да каже, когато нещо не му се нрави. Тоест, просто мисли в друга светлина…

А българинът се опитва да го следва по петите, като се настанява трайно в неговото общество, усвоява изкусно привичките му и дори започва да му подражава в измисления за улеснение на гражданите живот в чужбина. Така нашенецът привидно се привръща в чужденец. Но на психологическо ниво винаги остава неразривно свързан с България. И едва ли има институция или социално-политическа система, която да е в състояние да изкорени това чувство. Българинът просто си остава българин…

“Мисля си за България с чувство на тъга и яд. Колко много сме изпуснали ние, българите, колко време сме седели неподвижни в собствената си черупка без да погледнем навън. От друга страна виждам, че именно това, което съм наследила от дедите си, ме прави адаптивна към новото общество. Така че България е страната, от която идвам, с която се гордея, но и която искам да променя”

Дора, българска студентка във Виена

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Студентка по журналистика в СУ “Св.Климент Охридски”