Make your own free website on Tripod.com

От “нови десни” към нова десница?

Завръщането на традиционните десни формации в управлението на България е немислимо без воденето на диалог между тях. Възможен ли е той и, каква е ролята на Българското национално движение в този процес

Васил ХРИСТОВ *

На фона на вялото и безплодно откъм партийни новини начало на политическия сезон, октомври неочаквано поднесе три тези, вещаещи да станат основа на партийно-политическия живот през 2003. Рейтингът на премиера за първи път стана отрицателен, а НДСВ-депутатите запитаха социолозите, ще има ли НДСВ без Симеон. Така първата теза вплете темата за местните избори с нагласата за предсрочни парламентарни и опитите за подготовка с промени в избирателния закон. За първи път в София се очерта възможността БСП да спечели кметския вот, което пък изведе тезата за готовността на левицата да поеме и управлението на страната. Почти едновременно, партийните централи на политическите субекти в дясно се замислиха върху

Проблема за технологията на обединението

си като условие за успех на предстоящите избори - последната измежду споменатите по-горе тези.

Така, докато на дневен ред за управляващите е най-вече проблемът за собственото им оцеляване, а левицата плавно и постепенно се готви за връщането си във властта, десните тепърва трябва да полагат усилия за структуриране на “своето” политическо пространство. Готовността на Социалистическата партия да поеме управлението на страната и спечели управлението в голяма част от общините е закономерно следствие от дългогодишни усилия. Процесите на консолидация в лявото пространство, спечелването на президентските избори и умелото използване на кабинета Сакскобурготски за извличане на политически дивидент чрез формулата “конструктивна опозиция” се оказаха печеливша стратегия за БСП. В дясно обаче, картината е меко казано объркваща. Ще спомена само абсурдната теза (лансирана, между другото, особено усърдно именно от левицата), че на власт е дясно-центристка формация (напук на очевидния факт, че НДСВ не притежава ясна политическа физиономия). Още по парадоксален е фактът , че най-непримирим опонент на “дясното” управление на НДСВ е “дясната опозиция” на СДС. Всъщност, нещата са логични, имайки предвид, че именно Съюзът на демократичните сили, по време на собственото си управление, положи наистина гигантски усилия за разбиването на дясното пространство, правейки възможни по този начин и триумфът на Симеон, и оспорването на християндемократичните ценности от неговото движение. За другите десни формации – ВМРО, свободните демократи, или радикалите (доколкото не са представени в Народното събрание) е далеч по-трудно, макар и не невъзможно, да играят ролята на решаващ фактор за развитието на процесите в дясно. Всъщност, в настоящия момент е много трудно да се прецени реално обществената тежест и потенциала на всяка от изброените формации като база за преодоляване на съществуващия хаос в дясното пространство. Съществен елемент от бъркотията е и липсата на яснота в посланията като континиум от ценности и идеи за управление – центристки, либерални, радикални, консервативни и т.н. Така възможните процеси на развитие в дясно зависят изключително от отчитане на следните фактори:

- генезиса – формирането и развитието на съществуващите към момента десни формации

- лидерството и лидерите в дясно

- идеите и ценностите на десницата

- процесите в българското общество и отношението на българина към политиката

Истината е, че у нас дясното политическо пространство се роди идейно деформирано. Поради липсата на обществен респондент (в лицето на средния и дребен частен собственик) “синята идея” се оформи най-вече под влияние на чисто външния фактор на противопоставянето на комунизма, вместо от вътрешния - ценностите на нацията и гарантиране неприкосновеността на личността.

Българската десница

не се обедини около ценностите на националната демокрация, а интернационалният социализъм бе механично подменен с космополитния либерализъм, без това да допринесе с нищо за мобилизиране на българския национален дух. Възникналият през 1989, като аморфна коалиция от от социал-демократични, консервативни, либерални и екологични формации, Съюзът на демократичните сили тръгна по пътя на чисто апаратното, а не идейно, преструктуриране. Като антикомунистическа формация, в началото на 90-те СДС се опита да обедини всичко извън БСП, а 8-10 години по късно, вече като партия – да унищожи всичко, освен БСП. Така от СДС – тата с тирета не остана и помен, формирания през 1995 Народен съюз деградира до безправен сателит в орбитата на ОДС, а от т.нар. “присъдружни” партии в коалицията продължава да съществува само Българският демократичен форум. Въпреки че още местните изборите през 1999 показаха, колко пагубни за дясното пространство са апаратните игри, “синята партия” на Костов наложи в публичното пространство идеята за А-отбора ОДС и Б отбора – “присъдружните формации”, използвани най-вече за цвят. На теория партийното строителство и ликвидирането на политическите субекти в дясното пространство трябваше да затвърди хегемонията на СДС. Практическият резултат обаче бе появата на НДСВ и последвалото катастрофално поражение на “сините”. Днес в дясното пространство реално съществуват само СДС в трите му лица – на Костов (Михайлова), на Бакърджиев и на Софиянски, борещо се само със себе си, и ВМРО, която макар и временен партньор на “сините”, никога не позволи да бъде превърната в безгласна придавка към СДС и единствена от 1989 насам демонстрира ясна политическа философия по проблемите на българската нация. Останалите, обявяващи се за “десни”, политически формации (с изключение на НДСВ, разбира се), са само номинални явления в пресата, но не и реални субекти в обществото.

За Българското национално движение

олицетворявано от ВМРО, е ясно, че експериментите в дясно най-сетне трябва да престанат – 13-те изминали години и двата катастрофални вота през 2001 са достатъчен тест за тежеста и мястото на всяка от оцелелите и съществуващи към момента десни формации. Необходим е обаче равноправен диалог и обединение около ценности, идеи и личности, които да възвърнат доверието на избирателите. За съжаление, все по-лишените от основание амбиции на СДС диктуват необходимостта от провала на този диалог. На “Раковски”134 изглежда разчитат, че след местния вот през есента на 2003 НДСВ, Бакърджиев и Софиянски, ако въобще оцелеят, едва ли ще са това, което са днес. Там като че ли все повече възприемат откровено пораженската идея, БСП да бъде допусната до властта за да може, след поредния и управленски провал, отново да удари часът на “сините”. Но ако в централата на СДС действително мислят така, тази партия просто няма бъдеще.

Безкрайно жалко е, че десните лидери още в началото заговориха на различни езици и са на път да превърнат преструктурирането на дясното пространство и завръщането си във власт в две некореспондиращи си цели.

Впрочем, проблемите тук не се изчерпват само с взаимните подозрения за неавтентичност и непредставителност. Ако при консолидацията си левите имаха безпорен лидер в лицето на председателя на Социалистическата партия Първанов, при десните – колкото калпаците, толкова и генералите.В различни схеми и проекции за обединение като водещи битуват фигурите на Петър Стоянов, Стефан Софиянски, дори Иван Костов. На пръв поглед изглежда, че Петър Стоянов е идеалната обединителната фигура на десните. Пречат му обаче все още пресният провал на президентските избори и, най-вече, нежеланието на СДС (или по-скоро на фракцията на Костов) да го припознае за своя човек. А без участието на СДС, в дясно биха се формирали най-малко два блока със съмнителни шансове за успех.

На фона на генезисните, идейните и чисто личностните проблеми и разминавания в дясното пространство, има и два “външни” фактора, които драстично ограничават времето за диалог и обединение на родната десница.

Прогресивното (и ставащо вече опасно) обедняване на българското общество профанизира самата ценностна система на демократичните промени, в която първоначалната идея за собственическо благополучие все повече отстъпва пред необходимостта от биологично оцеляване. И никак не е случайно, че само преди няколко месеца определени, уж загрижени, кръгове пробно лансираха тезата за появата у нас на мощна ултрадясна (или дори пара-фашистка) политическа формация. Вярно е, че в подобна ситуация самата база за идеите и практиката на класическата десница от (западно)европейски тип драстично се свива. Проблем на българската десница обаче е да намери адекватни на ситуацията средства за да не допусне подобни ексцеси, защото те биха ерозирали най-вече нейните позиции. От друга страна, кризата на властта у нас доближава парламентарния и местния вот, което при запазване на сегашните тенденции към разединение в дясно може да има пагубни последици за разположените в тази част от политическия спектър формации.

Като утвърден

Носител на национално-демократичните ценности

и умерено-консервативния дух, кореспондиращи с предизвикателствата на модерността, ВМРО-БНД има особено място в усилията за равноправен диалог и формиране на качествено нова българска десница. Организацията показа, че е способна да съхрани и развие потенциала си дори при най-тежките катаклизми и това я прави желан, ухажван и необходим партньор. Показателен в това отношение е фактът, че ВМРО е единствената формация, която всяка влиятелна дясна партия посочва като необходим и желан съюзник. И тъкмо тук е мисията на Организацията – в предстоящите дискусии и провокираните от тях процеси в дясно, да издигне националните ценности като знаме на обединяващата се десница, ясно и последователно отстоявайки концепцията си за приоритетите на българското общество и държава. Местните избори трябва да се превърнат в тест за нивото на политическия диалог в дясното пространство, за значимостта на всяка от формациите и, разбира се, в поле за проверка на печелившата формула. Връщане доверието на избирателите е възможно само с отстояването на идеи, гарантиращи, просперитета на всеки българин, благоденствието на нацията и защитата на националните интереси. Но също и с възможността тези идеи да придобият конкретни измерения в своевременен и нормален политически диалог. За сега симптоми това да се случи в дясно като че ли няма. За сметка на това обективните предпоставки са налице. Необходимо е, като първи етап, съзнателното и целенасочено усилие за превръщането на разединените “нови десни” в реална “нова десница” – т.е. десница подчертано национално и социално ориентирана. А, като втори етап, намиране приемливата формула за обединение на цялото дясно пространство. И на единия, и на другия етап от този сложен и болезнен процес ВМРО може, нещо повече, длъжна е да изиграе ключова роля.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]
* Член на Организационния съвет на ВМРО и председател на областния комитет на организацията – София