Националната алтернатива

Не можем да разчитаме на просперитет през ХХІ век, ако в основата на българската политика не бъде поставен добре осъзнатият патриотизъм

Борис ДИМИТРОВ

Може да изглежда парадоксално, но днешната епоха на глобализация отново извежда на преден план националната идея. Защото глобалната нестабилност прави несигурни не само отделните индивиди, но и нациите, а необходимостта да се намери трайна основа за ново жизнено устройство, отвъд противоречията и разединението, кара и едните, и другите да се връщат към патриотичната традиция, търсейки изход от днешните си проблеми в силата и средствата на националното съзнание. В крайна сметка, няма по-сигурна опора за онези, които искат да разчистят окончателно руините на миналото, отваряйки път за бъдещето, от

Идеята за националната солидарност

За съжаление, тръгвайки да разчиства руините на рухната комунистическа утопия, преди десетина години България избра друг път и потърси други средства. Днес можем само с горчивина да констатираме, че наложеният тогава “ляво-либерален” модел на прехода, не просто се провали, но доведе страната до катастрофа, чиито размери тепърва ще оценяваме, и която ликвидира реалните ни възможности за бърза интеграция в така наречената “обединена Европа”.

Съсипаната икономика, рухналите надежди, че държавата ще даде на родния дребен и среден бизнес шанс да се превърне в новата средна класа на България, както и липсата на елементарна възможност за реализация на младите българи в собственото им Отечество, са естествена последица от сляпото робуване на чужди рецепти и утопии, отдавна отречени дори там, където някога са били създадени. Не е чудно, че днес у нас процъфтява единствено трафикът с хероин и проститутки, че различни кланове на международната (и нашенската) престъпност безнаказано си разчистват сметките в центъра на столицата, че полицията ни е безсилна, а армията – бедна и дезорганизирана, че вместо на модерна европейска демокрация, политическата система у нас все повече наподобява класическа латиноамериканска олигархия от 50-те, че българската национална култура и православната ни традиция са подложени на безпрецедентна в историята ерозия. Десет години българският избирател даваше последователно шанс на леви и либерални политици да покажат на какво са способни. Днес е вече убеден, че така наречения “политически елит” генерира единствено некомпетентност, клиентелизъм и корупция. Апатията, обзела мнозина е естествена, но и много опасна. Защото убеждението, че вече нищо в “тази страна” не може да се промени, обслужва единствено интересите на родната олигархия, увековечавайки властта и. То, освен това, е и погрешно. Реална алтернатива на тотално дискредитиралият се “ляво-либерален” модел, разбира се, има. Същността му може да се изрази с две простички думи – национална демокрация. Което означава съобразяването на икономическата и политическа система и нейните юридически нормативи със специфичните и неповторими исторически, културни, религиозни и морални особености на собствената нация. Впрочем, ясно е, че истинската демокрация може да бъде, и е, единствено национална.

Идеята за националната демокрация

бе лансирана у нас, непосредствено след началото на промените през есента на 1989. Неин естествен носител стана българското национално движение. За съжаление, дълги години то бе подлагано на яростни атаки от страна на космполитните либерални среди, а от друга страна - ерозирано от левицата, която небезуспешно разиграваше “националната карта”, опитвайки се по този начин да съхрани политическите си позиции. Последното роди и отвратителния феномен на левия (“обслужващ”) национализъм, своеобразен вариант на изповядвания от Милошевич в Сърбия и Зюганов в Русия “национал-болшевизъм”. Примитивен и (предимно)“антитурски”, той постепенно се трансформира в странна смес от носталгичен неокомунизъм и откровен расизъм, преди да изчезне окончателно в небитието. Независимо от всичко, автентичната идея за националната демокрация бе съхранена и подета от ВМРО, олицетворяваща днес новото ни национално движение. Младото поколение в него за първи път се изяви през паметните дни на 1997, когато рухна правителство на Виденов, докарало страната до катастрофа. За съжаление крайният либерализъм, поставен в основата на политиката на иначе “християндемократическия” Съюз на демократичните сили, попари надеждите на тези млади хора за реална промяна. Неслучайно толкова много от тях напуснаха Отечеството през последните години. За онези, които останаха обаче, става все по-ясно, че реалният избор пред България днес е: или съхраняване на сегашния “ляво-либерален” модел (което ще означава окончателното и превръщане в олигархична държава от Третия свят), или възприемане модела на “националната демокрация” (т.е.опора върху развитието на средния и дребен частен бизнес, ориентация към качествено нова схема за модернизация и “догонващо развитие”, както и реализация на огромния български интелектуален потенциал вътре в страната, а не извън нея). В този смисъл успехът на Националното движение, като носител на втория модел, се превръща в основен императив на предстоящите парламентарни избори. Защото, крайно време е българската “нежна” революция най-после да се трансформира в национална, като в основата на държавната политика бъде поставен добре осъзнатият прагматичен патриотизъм. България, повече от всякога, се нуждае от национална алтернатива!

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.11-12/2000 - СЪДЪРЖАНИЕ]