си на Света Елена, Императорът непрестанно се оплаква на британския губернатор Хъдсън Лоу от своето влошаващо се здраве. Наистина, последното е нещо естествено, предвид ужасния климат на острова, където дизентерията и различните чревни и чернодробни възпаления са нещо обичайно. Не е чак толкова естествено обаче, подчертано пренебрежителното отношение на англичаните към оплакванията на техния пленник. Така, през 1818, след неуспешен опит да го превърне в свой доносник, губернаторът Лоу изгонва от острова личния лекар на Наполеон – ирландецът О’Мира, на когото последният има пълно доверие. Научавайки за това Императорът тъжно отбелязва: “Смъртта ми наближава. Изглежда моите английски тъмничари смятат, че живея вече прекалено дълго”. Малко по-късно той изпраща отчаяно послание до майка си Летиция и своя чичо – кардинал Феш в Рим, в което ги моли спешно да му изпратят нов лекар, както и свещеник. За съжаление, въпреки че най-добрите тогавашни френски медици предлагат доброволно да споделят заточението на Императора на Света Елена, най-близките му роднини решават да изпратят там само двама корсиканци – престарелият абат Буонанита и фелдшера Антомарки, чиито лекарски способности са под всякаква критика. Обяснението е, че по онова време и Летиция Бонапарт, и нейният брат, съвсем искрено са вярвали, че Наполеон отдавна е напуснал острова и, че цялата история със смяната на лекарите цели да запази в тайна тъкмо този факт. Така или иначе, появата на Антомарки през 1819 съвсем не води до някакви подобрения в здравето на височайшия заточеник. Тъкмо напротив, само година и половина по-късно, на 5 май 1821, Наполеон умира в ужасни мъки, оставяйки след себе си загадката, чието решение и днес тормози доста историци.

Официалният протокол от аутопсията , подписан от корсиканеца Антомарки и петима британски лекари, както и повторният оглед на тялото, извършен от д-р Хемъри, две години по-късно, обаче свидетелстват за естествена смърт. В тях се говори за много сериозна стомашна язва, съчетана с голямо раково образувание, открито пак в стомаха. Тоест, Наполеон очевидно е бил толкова сериозно болен, че едва ли би живял още дълго, дори ако е можел да напусне самотния остров в Атлантика. В продължение на повече от един век този факт не се оспорва от сериозните историци, докато в началото на 60-те години на нашето столетие една книга на никому неизвестен до този момент шведски лекар обръща всичко надолу с главата. В нея въпросният д-р Форшувуд доказва по достатъчно убедителен начин, че Наполеон все пак е бил отровен. Истинската сензация обаче избухва няколко години по-късно, когато няколко съвсем независими една от друга изследвания (едното от тях проведено в Центъря за атомни изследвания Харуел) на съхранени кичури коса от главата на Императора, притежавани при това от различни лица, показват съдържание на арсеник в такива количества, че не оставят никакви съмнение относно причината за смъртта му.

На пръв поглед, резултатите от експертизите с кичурите коса на Наполеон ясно показват, че той е умрял след като в течение на известно, при това сравнително кратко, време е бил тровен с арсеник. Задълбочените проучвания на шведския медик Форшувуд обаче, доказват, че “съществуват съвършено ясни следи за хронично отравяне с арсеник, като данните показват, че въздействието му не е било толкова силно, та да предизвика бързата смърт на Императора”. Според него, истинската причина за смъртта на заточеника е била дозата хлориран живак, дадена му от британските лекари ден преди да умре. Нещо повече, шведът твърди, че първите дози арсеник са били дадени на Императора още в началото на века. Първият пристъп, съпроводен с всички характерни белези за подобно хронично отравяне, Наполеон получава още през 1805, в навечерието на битката при Аустерлиц, свидетели на който стават императрица Жозефина и външният министър Талейран. Следващият настъпва през 1809. Един от най-силните преживява по време на похода си в Русия (1812), в навечерието на Бородинската битка. Следващият е през 1813, след победата при Дрезден. По време на краткото заточение на остров Елба, камердинерът Маршан констатира появата на екзема, която, според днешните лекари съвпада с признаците на отравяне с арсеник. Оттам нататък пристъпите непрекъснато зачестяват – те следват един след друг, както по време на “Стоте дни”, така и след пристигането на Императора на Света Елена. Изучавайки последователността и силата на въпросните пристъпи, д-р Фершувуд успява дори да установи и вероятните размери на дозите арсеник, които са били давани на Наполеон през последните петнайсетина години от живота му. И все пак, не това е била (единствената) причина за смъртта на Императора. Непосредствената е решението на британските лекари и корсиканеца Антомарки да му дадат хлориран живак, който макар че по принцип не е опасен за стомаха, става смъртоносен, ако се трансформира в живачна сол. Точно поради това подобно лекарство никога не следва да се предписва, ако болният преди това е поемал определени други вещества, едно от които е бадемовото мляко. А от мемоарите на Антомарки и Бертран историците научават, че именно през 1821 Наполеон започнал да пие сироп, съдържащ такова мляко.

На пръв поглед отговорът е еднозначен – англичаните. Форшувуд обаче не мисли така. Английските лекари дори не са подозирали, че Наполеон е пиел бадемов сироп. Тоест, истинският убиец е онзи, който, знаейки какво лекарство британците се готвят да дадат на Императора, е направил така, че в предходните дни той задължително да получи своята порция бадемов сироп. Този човек със сигурност не е бил британец (те не са имали постоянен достъп до резиденцията Локууд), не е бил и някой от лекарите, за кратко осблужвали Наполеон. Нито пък това си били камердинерите Маршан и Сен-Дени или маршал Бертран, чиято лична преданост към Императора е извън всяко съмнение. Остава само един човек – граф дьо Монтолон, тъмна личност, стигнал до генералски чин благодарение на съмнителните “услуги”, оказвани от него на различни високопоставени функционери на Империята. Повечето историци са единодушни, че Монтолон решава да последва Наполен в изгнанието му на Света Елена, само за да се измъкне от лапите на многобройните си кредитори, както и с надеждата, че ще бъде споменат в завещанието на Императора (общата му сума е била над три милиарда франка! ). Известно е също, че преди да замине Монтолон предложил услугите си на крал Людовик ХVІІІ, за когото живият Наполеон е представлявал смъртна опасност. Така, нещата като че ли най-после идват на мястото си. Поне на пръв поглед. Защото изглежда съмнително, че граф Монтолон, който съвсем не е бил сред най-приближените на Императора, е можел да го трови с арсеник, дълги години наред. Наскоро британският професор Хамилтън Смит обяви, че е открил отговора и на този въпрос. Според него арсеникът е бил предписван на Наполеон като лекарство, защото, както и известно, в малки дози той представлява много ефективно стимулиращо средство. Което, може би, действително обяснява всичко.