Make your own free website on Tripod.com

Етнодемографска характеристика на българското население

У нас има различни етнически групи, ползващи се със всички права на български граждани, но със сигурност няма национални малцинства

Доц.д-р Петър СЛАВЕЙКОВ*

Балканите са територия, на която живеят множество етнически, етнографски и религиозни общности. Това, наред с икономическата изостаналост на тези общности в сравнение със западноевропейските народи, е предпоставка за постоянни конфликти на етническа или религиозна основа. На този фон България изглежда “остров на спокойствието”, като причините за това са много. Може би най-важната е продължителното (вековно) съжителство на различни общности върху българската етническа територия, довело до взаимното културно обогатяване между тях (което личи най-добре в езиковите заемки, близостта в някои фолклорни елементи и др.), допринасяйки за изграждането на толерантност към “другите”.

Към основната етническа общност – българската, в края на 2000 са принадлежали 83,4% от гражданите на България. Тази общност се е формирала за период от около три века (до края на Х-ти век), с участието на множество етнически компоненти, сред които изпъкват траките, славяните и (пра)българите. Не бива да се забравя обаче, че българите на Балканите са част от голямата българска общност, пръсната по целия свят. Редица автори (като А.Ашняки и др.) считат, че само в Азия българският етнос обхваща милиони хора, които в момента имат различни етноними (т.е. етнически названия).

В средата на ХІVв. числеността на българската етническа общност е достигала около 2,5 млн. души. От този момент нататък, демографското и културно развитие на българския етнос е силно повлияно от османските турци. Поради миграциите и големите човешки жертви по време на робството, българите намаляват до около 1 милион в края на ХVв. Едва след стопанските и политически промени в Османската империя от края на ХVІІв. се създават по-благоприятни условия и за развитието на българския етнос, което се отразява и върху числеността му. Така, в средата на ХІХ на Балканите живеят вече между 4 и 5 млн. българи. Според А.Убичини, по онова време те са представлявали около 1/3 от цялото население в европейската територия на Империята. При това числеността им би могла да бъде още по-голяма, ако

Емиграцията и човешките загуби

са били по-малки. Според Христо Гандев само в периода 1770-1870 са били убити над 200 000, а са емигрирали над 600 000 етнически българи. Именно през този период се формира и българската диаспора в Бесарабия, Крим, Банат и други райони. Значителна за загубите на българския етнос и по време на Руско-турската война от 1877-78, оценявани на около 180 000 убити и безследно изчезнали.

6 240 000 българи, от които само 58% са населявали територията на България. Този факт изостря българския национален въпрос и става причина за участието на страната в 4 войни и множество въстания до средата на века. Те пък от своя страна водят до нови човешки загуби (около 200 000 убити и над 300 000 осакатени) и изселване на около 900 000 души от България през периода 1880-1948. Тези огромни загуби влияят в голяма степен върху формирането на толерантното отношение отношение на българите към другите етнически и религиозни общности, живеещи у нас.

Според данните от последното преброяване на населението от 1.03.2001, към българската етническа общност спадат 6 661 000 души, или 83,6% от населението. През последните осем години относителният им дял в това население е спаднал с два пункта, което се дължи основно на емиграцията.

Извън границите ни днес живеят над 4 млн. етнически българи. Най-многочислената диаспора е в Македония, Румъния, Украйна, САЩ и Канада. Българи живеят и в Албания (около 50000), етнически българи има и в Турция - основно в Истанбул, Одрин и Диарбекир, където има цели български села.

Основната част (74%) от българите живеят в градовете, по тази причина те са почти 90% от градските жители и само 70% от селското население в страната. Само за 0,5% от етническите българи майчиният език не е български (за 14 000 – майчин език е турският, а за 8000 – циганският).

Сложната история на българския етнос

предопределя и неговата религиозна нееднородност. През последните осем години обаче нараства относителният дял на християните. През 2001 те са 98,8% (през 1992-97%). Мюсюлмани са само 1,2% (83 000) при 3% през 1997. Материалната култура на българите-мюсюлмани, населяващи предимно Западните Родопи и Стара планина, доказва принадлежността им към българския етнос, а в антропологично отношение те са най-ярките представители на славянския расов тип. През 1880 броят им е 20 000, а през 1920 – вече 100 000, т.е. при тях се наблюдава по-висока плодовитост, в сравнение с българите-християни.

Около 0,6% от етническите българи са католици. Те живеят основно в общините Раковски, Никопол, Свищов, Чипровци и Белене. Към протестантската общност спадат 0,3%.

Българският етнос е нехомогенен и в антропологично отношение, като най-разпространени типове са Динарския, Източно-балтийския, Средиземноморския и Алпийския. Под влияние на геогррафския и други фактори, той се поделя на множество етнографски общности- шопи, македонци, тракийци, добруджанци и др. Най-голям е делът на българския етнос в населението на Западна България, а най-нисък – в Североизточна (40-50%) и област Кърджали (около 33%).

Втора по численост етническа общност (и най-голяма етническа група) в България е турската. Българските турци се отнасят към тюркската група народи от Алтайското семейство. При формирането на турския етнос участват и редица други народи. В този процес значително е влиянието на ислямската религия като консолидиращ фактор. Според редица чужди автори, в средата на ХІХв. на Балканите са живели само 1,1 млн. турци (т.е. само 7% от населението на Османската империя). Основната част от тази общност обаче е населявала тъкмо българските земи.

През последните 120 години относителният дял на турците се запазва постоянен – около 10% от българското население, което се дължи основно на емиграцията им. През периода 1880-1980 от България са се изселили 784 000 турци, а от 1989 до днес – около 400 000. Сега у нас живеят 758 000 турци (9,5%). Те са съхранили в значителна степен културната си идентичност, като основна причина за това е концентрацията им в селските райони (63%), традиционния поминък и семейните традиции, предопределени до голяма степен от Исляма. Днес 1,6% (12 000) от българските турци са християни (през 1992 – под 1%). Този ръст показва, че и сред тях текат процеси на “отваряне” към другите общности. Значителна част от българските турци (90 000)са шиити-алевити. Те живеят в североизточните райони. Характерно за тази общност все още е относително неблагоприятната образователна структура (6% неграмотни), което пречи за оптималната реализация на принадлежащите към нея. Фактът, че турският език е майчин за 96,2% от тази общност, е доказателство, доколко ислямът продължава да е силно въздействащ фактор върху самоопределянето в нея.

Под влиянието на стопански и политически фактори, турската етническа група има специфично географско разпространение. Тя е концентрирана основно в областите Кърджали (14%), Разград (9,2%), Шумен (8,2%), Бургас (8,1%), Търговище (6,6%) и Силистра (6,4%) – там живеят над 52% от българските турци, като относителният им дял в населението на посочените области е между 40% и 60%.

Третата по численост етническа общност у нас е циганската.

Циганите

са индоевропейски народ, появил се у нас през ХІVв. В Европа живеят представители на различни групи от тази общност – синти, мануши, житани, кало, романичели, рома и др. В България по-голямата част от циганите са от групата “рома”. Циганите произхождат от Северна Индия – Пенджаб. Днес в света те са около 30 млн. и се срещат почти във всички региони на света, с изключение на Япония, Корея, Тропична Африка, Исландия и Океания. През послдените 120 години числеността им у нас бързо нараства, поради високата плодовитост и относително слабото им участие в емиграции. За разлика от българи и турци, при тях се наблюдава по-голямо разнообразие в конфесионалната им и личностна структура. За 85,8% майчин език е циганския, а за около 8% - българския.

Над 55% от циганите в България са християни, а през последните десет години бързо нараства делът на протестантите. В същото време намалява делът на циганите-мюсюлмани (от 39% на 25%). Около 18% от циганите не се определят към нито една от разпространените у нас религиозни общности, което е показателно за слабото влияние на традиционните религии върху развитието на тази етническа група.

До средата на ХХв. по-голямата част от българските цигани са водели неуседнал живот. Днес над 99% са уседнали. Интересно е, че изцяло цигански селища в България няма, което може да се обясни с техните традиции, поминък и начин на живот. 53,7% от циганите живеят в градовете, което е доказателство за известни наченки на промяна в традиционната им култура. Голямо влияние върху поведението и запазване на културните различия с другите общности оказва образователната култура на циганите. Почти 2/3 от тях са с основно, начално или без образование, което е основна пречка за реализацията им и за високото нива на безработица сред тях.

За разлика от българската и турската общности, циганите са относително равномерно географски разпределени. Все пак, най-висок е делът им в областите Сливен (13,5%) и Монтана (10,7%), а най-нисък в Западните Родопи и Габровско. Това се дължи, до голяма степен, на несъвместимостта им с местното население в културно отношение.

През последните 8 години се забелязва и ръст в броя и относителния дял на представители на

Други, по-малобройни етнически групи

в България. Сега към тях се отнасят 122 000 души или 1,5% (през 1992-1%). Най-голяма по численост сред тях е руската етническа група, обхващаща около 30 000 души. Появата и в земите ни датира от Средновековието, но трайното и присъствие е след Освобождението. През 1880 у нас е имало само 1123 руснаци, в началото на ХХ-ти век броят им достига 10 000. През 1919 в България се заселват 29 000 руснаци, но голяма част от тях се изселват през периода 1922-23. През последните 50 години нарастването на тази група се дължеше основно на смесените бракове с българи, а след 1989 и на заселване на руски семейства по Черноморието. В Силистренска област (край Дунав) има села, чиито жители са наследници на казаците, заселили се тук още през ХVІІв. Руската етническа група има застаряваща възрастова структура, отличаваща се със значителното преобладаване на жените. Характерно за нея е и пълното съвпадение на етническо, лингвистично и конфесионално самоопределение на членовете и.

Втората по численост етническа група, в категорията “други”, е арменската. Сега в България живеят около 14 000 арменци, докато след Освобождението са били едва 5 500. Те се заселват масово у нас по време на Първата световна война от Турция, като през 1926 числеността им стига 27 000. Днес около 98% от тази група живее в градовете (основно Варна, Пловдив и София), което влияе върху културните и особености. Около 25% от арменците приемат българския за майчин език.

Еврейската етническа група обхваща едва около 3000 души. Евреите се заселват масово в България през ХVІв., бягайки от преследванията на испанската Инквизиция. В средата на ХІХв. на Балканите са живеели 70 000 евреи. През 1880 у нас има 20 000 евреи, а в началото на ХХв. броят им достига 34 000. В началото на 30-те числеността им надминава 50 000, а през 1944 – 44 000 души. След създаването на Израел от България емигрират около 40 000 български евреи. Продължителното съжителство с българския етнос е причина днес над 2/3 от еврейската общност да приема за майчин език българския. Същевременно, почти всичките и представители принадлежат към юдейската религиозна общност. Българските евреи обитават главно София, Пловдив, Варна и други големи градове.

У нас живеят и 5 000 души, самоопределящи се като гърци. По данни на А.Убичини (1852) в средата на ХІХв. на Балканите са живеели не повече от 1млн.гърци или четири пъти по-малко от българите и власите. През 1880 в земите ни са включени 62 000 гърци, като след 1926 числеността им спада до 11 000. След Втората световна война, в България се заселват гръцки партизани-комунисти със семействата си, но след 1989 голяма част от тях се изселват обратно. Гърците обитават предимно големите южнобългарски градове – Пловдив, Бургас и др.

В България живеят и около 3000 румънци, обитаващи селищата по поречието на Дунав. Над 60% от тях живеят в селата.

Наред с изброените по-горе етнически общности, в страната има и представители на редица други, по-малобройни и нехарактерни за земите ни етнически групи, като араби, албанци, украинци и др., които също допринасят за етнокултурното разнообразие на българското население.

В заключение, трябва да подчертаем, че в България от векове е наложен

Етнически модел на търпимост

и взаимно зачитане. Той би трябвало да се съхрани и в бъдеще, а не да се търсят превратни тълкувания на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от 1995, която за съжаление дава възможност за това, тъй като не изяснява понятието “национално малцинство”. За разлика от другите балкански и немалко европейски страни, в България през ХХв. естествено се е наложила “социокултурната нация”, която по административен път се опитват да постигнат държави като Франция, Гърция и др. В тази връзка е необходимо от научна гледна точка да се обяснят и съдържанията на понятията “етническа група” и “национално малцинство”.

Етническата група е част от етническата общност, обитаваща територията на друг етнос и представляваща малцинство в сравнение с него, но е съхранила културните се особености, включително използването на своя майчин език в битовото общуване. В същото време, националното малцинство представлява етническа общност, която не е напускала етническата си територия, където е била формирана, но заедно с тази територия е включена в пределите на друга държава. Правилното разбиране на тези две понятия би предпазило българското общество от неоправдано и излишно изостряне на междуетническите отношения и загубата на такова огромно достижение, каквото са етническата и верска търпимост у нас.

 

[СЪДЪРЖАНИЕ]
* Преподавател по демография и етно-конфесионална география в катедра “Регионална и политическа география” в СУ, създател и ръководител на специалност “Туризъм” в Смолян, автор на десет книги и учебници и на десетки статии, публикувани у нас и в чужбина.