Make your own free website on Tripod.com
Образованието като бойно поле

Двустепенната грамотност чука и на българската врата

Пламен ДИМИТРОВ

Една пета от българските деца ще бъдат неграмотни към 2005-2008 г. До такъв извод водят данните от социологическо проучване, финансирано от германската фондация “Фридрих Еберт”. Това се дължи на все по-масовото отпадане на децата от училище. Особено силна е тази тенденция сред ромите. А от този етнос вече са над една четвърт от децата в училищна възраст в България. Същото проучване сочи и друг тревожен факт - 100 000 ученици гладуват докато седят в класната стая, а други 100 000 са недохранени.

Освен че става все по трудно достъпно, българското образование влошава и качеството си. Заплатите на учителите са ниски дори за българските стандарти (малко под $100) и това естествено води до деградация на кадрите в образователната сфера. Учители стават само онези, които не могат да се реализират по друг начин. Преподавателското съсловие все повече се състарява и се феминизира. Същевеременно

Намаляващият брой на децата в училищна възраст

издига над главата на учителите дамоклевият меч на съкращенията.

В последните години видимо запада и дисциплината, и мотивацията на учениците. Все повече родители са принудени да плащат за частни уроци, които се превръщат в единственото средство за успех по пътя към престижните гимназии и Университета. България като че ли се връща към стандартите на ХVIII и XIX век, когато за цяла Европа е било в сила правилото: “Който се е родил беден, е обречен да умре глупав”.

Мнозина българи по инерция продължават да се гордеят с нивото на образованието в нашата страна, но истината е, че от няколко години училището вече не може да бъде източник на национално самочувствие. А съвсем не бе далеч времето, когато българските средношколци дружно се присмиваха на американците, че не знаят елементарни неща като, коя е столицата на Италия, например, или кой е победителят от Първата световна война. Проблемът с грамотността пък въобще не съществуваваше за България. Революционните обществени промени от последните десет години обаче разбъркаха йерархията на ценностите. Ореолът около учеността бе разбит от главоломния възход на “бизнесмените” със средно и дори основно образование, както и на политици със семпли интелектуални възможности. Класическата българска мъдрост от годините на социализма “учи, за да не работиш” изведнъж се оказа толкова овехтяла, колкото и университетските знаия по политикономия и диалектически материализъм.

Постепенно обаче, социалните пластове в България започнаха да се наместват. Хаотичното преразпределение на собствеността е към края си и икономическият успех отново става зависим от образованието. Сега е моментът да осъзнаем, че в края на ХХ век нашата образователна система продължава да бъде отражение на една друга действителност, когато националните задачи бяха коренно различни от сегашните. Изоставането може да бъде илюстрирано нагледно чрез следната теория. Индустриалното общество роди необходимостта от масова грамотност. Големите заводи се нуждаеха от хора, обучени на писане, четене и смятане. Не случайно масовото задължително образование е измислено от фабрикантите, които не са можели да развиват своя бизнес без квалифицирана работна ръка. Образователните изисквания на информационната ера, в която Западът навлезе от скоро, са по-високи. Грамотността вече е двустепенна. В основата продължава да стои класическото четмо и писмо, но то трябва да бъде надграждано с владеенето на английски и работа с компютър.

Чрез урбанизацията и индустриализацията от третата четвърт на ХХ век българите успешно прекрачиха прага на масовата грамотност, необходима за онова време. Образованието бе един от държавните приоритети и стана общодостъпно. Днес обаче нашата страна е изправена пред нов избор: да преодолее

Стъпалото на двустепенната грамотност

или да си остане на образователното ниво, осигурило й относителен успех в ерата на индустриалното производство. Има и трета алтернатива, която е далеч по-мрачна от първите две - постепенно увеличаване броя на напълно неграмотните, което ще ни приближи до страните от Третия свят.

Някои биха възразили, че по-голяма част от българската икономика е все още далеч от информационните технологии и затова е по-добре да съсредоточим усилията си върху първото ниво на грамотност. Подобна примиренческа позиция обаче завинаги ще ни отдалечи от развития свят и ще елиминира българите от създаващият се глобален пазар на труда. Достатъчно е да отворим, който и да е наш вестник, за да видим, че поне 10% от обявите за работа в него са на английски език. Още повече пък са длъжностите, изискващи компютърна грамотност и работа с Интернет.

Въпросът е: осъзнават ли българските политици и българският обществен елит, че днешното ниво на образованието определя утрешното ниво на благосъстояние на нацията.Чели ли са Лестър Търоу, който твърди, че американската средна класа е създадена от държавните инвестиции в образованието? Известно ли им е, че възвращаемостта на инвестициите в знания и умения е два пъти по-голяма от тази в сгради и оборудване? Дори отговорът на всички тези въпроси да е положителен, решителната държавна намеса в образованието съвсем не е гарантирана. Първо трябва да е ясно, че за разлика от времената на социализма, сега държавата не централизира целия брутен вътрешен продукт и съответно лостовете й за влияние са намалели значително. Има още един проблем - инвестициите в образованието имат средносрочна и дългосрочна възвращаемост. Българският политически цикъл обаче е кратък – четиригодишен, според Конституцията, но на практика е още по-къс. Времевият хоризонт на държавното управление се простира до следващите избори, поради което дългосрочна социална инвестиция каквато е образованието, не може да стане приоритет. Пенсиите, здравните осигуровки, помощите за безработица и други належащи разходи все повече стесняват дела на средствата за наука и образование от държавния бюджет. Българското обществено внимание се обръща към училищата само, когато започне поредният протест за неизплатени учителски заплати или в случай на груба спекула с цените на учебниците. Тези проблеми действително са болезнени, но те са само

Върхът на айсберга

който заплашва да потопи бъдещият български просперитет.

В основата са малкото средства, които държавата отделя за образование - около 2,5-2,7% от брутния вътрешен продукт. За сравнение - в Швеция, която има население колкто българското, за образование и наука отиват 10% от БВП, който е 32 пъти по-голям от българския. Т.е. - във всеки шведски ученик и учен се влагат над 100 пъти повече средства, отколкото в българските им събратя. При това положение никак не е трудно да предвидим какви са шансовете на България да стопи разстоянието, което я дели от най-развитите европейски държави.

Единствено гражданският натиск и появата на политици с дългосрочен времеви хоризонт могат да осигурят на България основният ресурс на ХХI век - знанието. Нашата страна не може да разчита на нищо друго - нямаме кой знае какви полезни изкопаеми, селското стопанство е в разруха и все повече се маргинализира, а българският туризмът изпитва жестоката конкуренция на съседните държави. По-голяма част от индустриалното наследство, което ни завеща социализмът, се оказа неконкурентноспособно. При това положение най-правилната посока за инвестиции е човешката инфраструктура. Тя все още сравнително добра - процентът на пъроначална грамотност у нас е над 95. Нашата страна има отлични традиции в областта на образованието още от времето на Възраждането. В основата на “българското чудо” от края на ХIХ и началото на ХХ век също стoи просветата.

Ако в близките 2-3 години образованието бъде превърнато в национален приоритет номер 1 България ще запази добрите си шансове да се нареди сред развитите държави. Тя има сравнително добър човешки потенциал и изцяло позитивна народопсихологическа нагласа към знанието. Остава политиците ни да използват този ресурс. Защото е ясно, че всеки лев за образование, който днес спестяваме, утре ще трябва да връщаме неколкократно под формата на социални помощи за бедни.


[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]