Make your own free website on Tripod.com
Изгубената идентичност

В глобализационната ера ключово значение придобива въпросът, дали малките нации ще съумеят да съхранят културната си самобитност и уникалност, или ще бъдат прогресивно асимилирани, денационализирани и обезличавани

Дияна ПЕТКОВА*

Почти цялата ни история от Освобождението насам е изпълнена с драматични и болезнени събития, с превратности и сътресения, оставили дълбоки рани в националното съзнание и превърнали се в катализатор на смущенията в българската национална идентичност. Така, след националните катастрофи в Балканските и Първата световна войни, в не по-малко изпитание за националната идея се превръща почти половинвековната комунистическа диктатура, която съзнателно ерозира и потиска националната идентичност и патриотизма, опитвайки се да ги подмени с “класово-партийното самоопределение”. При това у нас (за разлика от страни като Унгария или Полша например) този процес допълнително се задълбочава от отслабването на религиозните традиции. Постепенно доминиращата роля на класово-партийното съзнание и все по-засилващото се значение на интернационализма стават основни предпоставки за появата и задълбочаването на

Кризата на българската национална идентичност

Впрочем, в годините на социализма под въпрос е поставена не само националната но дори и етническата идентичност. Така нареченият “възродителен процес” например, не просто провокира напрежение между изповядващите исляма и останалата част от нацията, но и на практика активира етническата идентификация за сметка на националната сред социалната общност на българските мюсюлмани (да не говорим, че въпросният “процес” бе и поредна атака срещу зараждащият се модерен български национализъм и опит за подмяната му с изцяло декларативен псевдопатриотизъм, обслужващ интересите на управляващата тогава партийна върхушка – б.р.). Наред с това през социалистическия период съзнателно се стимулира чуждопоклонството и осланянето на външни сили за сметка на ерозията на такива традиционни национални добродетели като трудолюбие, честност и свободомислие. Така, колкото и да е парадоксално, насилствено налаганият колективизъм на практика превръща българина в още по-голям индивидуалист, насаждайки у него убеждението, че “всеки трябва да се спасява сам”.

След 1989 възприетият модел на българския преход съвсем естествено доведе обществото ни вместо до подем, до нови сътресения. Тоталната икономическа разруха породи и много сериозна социална, икономическа и нравствена криза на нацията, допълнително задълбочена от грамадния ръст на престъпността, корупцията и политическия клиентелизъм, както и още по-опасния демографски срив и масова емиграция на младите българи. Ето как днес отново със страшна сила пред нас стои националният въпрос, макар и в много по-различни измерения, отколкото в миналото. Защото сегашните му аспекти са свързани с проблема за социалното, икономическо, морално и дори чисто физическото оцеляване на българина. Тоест, нашето общество изживява нова национална криза за излизането от която липсва единна стратегия. Разколебаването на националната идентичност съвсем естествено се изявява в ръста на нихилизма и отрицанието, задълбочаването на националните комплекси, засилването на чуждопоклоничеството и хипертрофираното изтъкване на такива негативни черти в националния ни характер като завистта, робското търпение или предателството, както и в доминацията на апатията (включително в политическата сфера), отчаянието, песимизма и неверието в бъдещето на страната и нацията. От друга страна това разколебаване периодично “избива” в появата на странни политически субекти, зад чиито креслив псевдопатриотизъм се крие или безогледен популизъм или, което е още по-лошо, откровен расизъм.

В тази ситуация напълно уместен е въпросът, дали онова, което се случва у нас напоследък, не е знак за една духовно, а и чисто физически, умираща нация. Въпросът е още по-актуален на фона на съвременните глобализационни тенденции и курса към интегриране на България в ЕС. Човешката история действително е пълна с примери за някога велики, но отдавна изчезнали племена и народи. Въпреки това, и въпреки усложнената икономическа, социална и демографска обстановка, има някои тенденции, които дават основание да се твърди, че българската нация като цяло се опитва да превъзмогне кризата, постепенно препотвърждавайки своята идентичност в нов, модерен вариант. И в тази посока можем да говорим за редица

Нови устои и измерения на нашата национална идентичност

На първо място, защото у нас, макар и бавно, се утвърждава процес на активно модифициране на националното самосъзнание, а от друга страна се изграждат и нови, модерни параметри на националната ни идентичност. Днес реабилитирането на типично българското и завръщането към културните корени се осъществява не (както някога) чрез затваряне, изолиране или противопоставяне на другите култури, а чрез конструктивен обмен и диалог с тях. Друг важен аспект на модерното българско самосъзнание несъмнено е по-толерантното възприемане на “другия” както извън, така и в границите на страната.

Повечето сериозни проучвания показват, че, напук на очакванията, нашето общество не само не се “денационализира”, а напротив – любовта на българина към Отечеството се запазва и дори нараства. Сред доказателствата за съхраняването и модернизирането на българската национална идентичност биха могли да се посочат естествената и спонтанна поява на национална масова култура в родното социокултурно пространство, постепенното отслабване на партийното противопоставяне вътре в широките народни слоеве, както и възраждането на етнокултурното самосъзнание на българите, живеещи в чужбина. Има обаче и още нещо много важно и то е свързано с все по-голямото значение, което вече се отделя в България (както впрочем и навсякъде по света) на

Националната идея

За това говорят както надигащият се интерес към историческото ни минало и съвременните теории за етническия и културен произход на българите, така и първите опити за формулирането на нова национална доктрина (и, разбира се, появата на новото, прагматично и модерно българско национално движение, олицетворявано днес от ВМРО, още повече, че сред основните цели, които то си поставя, е тъкмо препотвърждаването на националната идентичност, в нейните съвременни измерения, предпоставени от принципно различната икономическа, политическа, социална и културна среда – б.р.). Перспективата за българската национална идентичност се свързва и с проблема за мястото на България и нейната нация в днешния свят и възможността страната ни да се превърне в икономически, политически и културен посредник между два свята, в особено съсредоточие на толерантен диалог и взаимодействие между принципно различни традиции, ценности и идеали.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]


* Докторант в СУ “Св.Климент Охридски”, Статията се базира на книгата и “Национална идентичност и глобализация” (вж.бр.11-12/2000 на НИЕ)