Make your own free website on Tripod.com

Митът за гражданското общество

Силната зависимост на българските граждани от частната и държавна власт, определя неспособността им да наложат реален коректив на управлението

Аделина КИРИЛОВА

Една от идеологемите, наложени през последните години в родното публично пространство, е тази за “гражданското общество”. Това не е случайно. Западните демокрации, възприети за еталон в развитието ни, действително притежават, като неотменен елемент, развито и активно гражданско общество. Наличието му се смята предпоставка за нормалното функциониране на демокрацията, а отсъствието - почва за антидемократизъм. Ето защо, ориентирайки страната към либерално-демократичен модел на развитие, българските политици и политолози вкараха в употреба и понятието “гражданско общество”. Какво е обаче

Дeйствителното състояние

на българското гражданско общество? Реалност ли е то в качеството му на коректив на политическата власт или е само поредният удобен политически мит?

Съвременното общество е пъстра мозайка от частни интереси, потребности, идеи, вярвания и т.н., естествени за хората и групите в модерната епоха. При сходство в интересите си, гражданите се обединяват в най-различни общности: професионални и трудови сдружения, културни институти, клубове, политически партии и т.н. Така гражданското общество се определя като сфера на защитаващите публично своите частни интереси индивиди. Въпросните интереси обаче са не само частни, а имат и обществена значимост.. Белег за силно и активно гражданско общество са разнообразните социални движения. Много често обаче има разминаване и противоборство между частните интереси. Поради това гражданското общество е арена на остри борби (лични, професионални, междугрупови и др). Урегулирането им се извършва в политическата сфера, която следва да балансира конфликтните интереси. Ето защо тя се разглежда като един от най-важните елементи на гражданското общество и механизъм за неговата саморегулация. На свой ред гражданското общество следва постоянно да “наблюдава” функционирането на политическата сфера, за да бъде ефективен коректив на несъвършенствата в социалното управление.

“Къде сме ние?” Предпоставките на гражданското общество в България възникнаха още по време на социалистическия период от най-новата ни история. Тогава се извърши индустриализацията на страната, неизбежно водеща до поява на различни отрасли и сфери на дейност. Обществото се професионализира, появиха се взаимнозависими специалисти - възникна едно (псевдо)гражданско общество. В навечерието на демократичните промени у нас, то обаче бе твърде слабо и парализирано от тоталния държавен контрол. В него рефлексите към комформизъм и неактивност спрямо актуалната обществена ситуация бяха изключително силни. Затова през 1989, когато се появи необходимост от мащабна гражданска активност за смяна на системата, такава можеше да бъде демонстрирана единствено с “помощта” на държавата. Неслучайно определят и “нежните” революции в Източна Европа като “най-мащабната операция на комунистическите тайни служби”.

Преодоляването на инерцията и изградените стереотипи у хората изискваше време и съществуване в различна обществена среда, в която по коренно различен начин да се формират отношенията на държавата с гражданите, така че да се стимулират рефлексите към активност на поведението и гражданска позиция. Първото необходимо условие в това отношение бе промяната на собствеността. За жалост още тук нещата “зациклиха”. Наистина, беше извършена реституция. Но тя не превърна българските граждани (като мнозинство, а не като единици) от наемници в частни собственици, чиято собственост им дава възможност да оцеляват самостоятелно. Напротив, при по-големия процент от българите личната им собственост и днес е такава, че не може да бъде източник на сериозен паричен доход. Така че те, в мнозинството си, и днес остават наемници – т.е. хора, зависими от държавната или частна организация, в която работят или се надяват да намерят работа. И съответно - принудени са да се подчиняват на правилата и властта в тази организация. А при подобна силна зависимост активната гражданска позиция е невъзможна.

Разбира се, в България има и хора, развиващи собствен бизнес, т.е. оцеляващи самостоятелно. За жалост обаче мнозинството от тях попълват групата на дребния бизнес. А да се развива такъв в икономическа среда, чиито условия се диктуват от неликвидирани държавни и новопоявили се частни монополи, в съчетание с

Убийствени данъци и многостранен рекет

означава също толкова проблематично оцеляване, както и при хората, разчитащи на заплатата си. И също толкова силна зависимост от по-мощните организации.

Какви са отношенията на българските граждани с държавната власт? Разбира се, тя вече “не бие”. Официална идеология на прехода стана либерализмът. А той, както е известно, провъзгласява индивидуалната свобода за основен принцип на обществато. Към нея се прибавят свобода на частната инициатива, свобода на словото и медиите, рестрикция функциите на държавата и свеждането й до арбитър, контролиращ “спазването правилата на играта” в обществото. Този нов идеен климат е предпоставка за укрепване и активизиране на гражданското общество. Публичната социална критика стана възможна и тя се появи, но неин носител и изразител заега си остава предимно интелигенцията. При това най-вече тези нейни подгрупи, които са професионално ангажирани с проб-лемите на обществото и социалното управление.

За съжаление официалната идеология е единствения фактор, който засега стимулира гражданската активност по отношение на управлението. Докато сред потискащите я фактори, наред с икономическият, се прибавя още един - действието на държавните институции в качеството им на “арбитри”, регулиращи живота на обществото. Ако тръгнем от неофициалната цел на прехода - “бившите комунисти да станат настоящи капиталисти” и прибавим, че в основен обществен въпрос у нас се превърна трансформацията на държавната собственост в частна, става ясно, че държавните институции всъщност само частично, служат на каузата на обществения (граждански) интерес. Обратно – дейността им преимуществено обслужва и защитава икономическите интереси на

Новата българска олигархия

в лицето на икономическите групировки и политическия “елит”. В такава светлина не би трябвало да се възприема като проява на “балкански манталитет” неефективното от гледна точка на гражданите функциониране и на съда, и на следствието, и на полицията например. Напротив - те твърде добре изпълняват възло жените им функции. Да вземем за пример съдебната система. За това в чии интерес работи тя, личи от съдебните спорове между потърпевши граждани и босове на финансовите пирамиди. Макар и да става дума за грабеж в огромен мащаб, ликвидирал спестяванията на много хора, осъден виновник все още няма. Разбира се, водени бяха следствия. Но понеже целта не бе да се върнат парите на хората, а обратно – източването на все нови и нови средства, тези следствия се проточиха. В случаите пък, при които се стигна до гледане на дело (например случаят Капустин), то постоянно се отлага и протака. Когато и където съдебните механизми са недостатъчно “силни” за тази цел, сработва изпитаното средство “корупция”, на което държавните чиновници са особено податливи.

На същата логика е подчинена банковата система - главен участник в процеса на източване на средства от населението и пренасочването им по различен начин към тези 2-5% от българите, определяни като “нов икономически елит”. Полицията също е между институциите, участващи в тази игра - чрез неофициалното толериране на престъпността в полза на стратегията на “хаоса”, особено изразителна до 1997, както и през последните месеци, направила възможно оправдаването на пладнешкия грабеж на населението. В същия ред се нареждат и другите държавни институции - всяка със свой специфичен “принос” в този процес, протекъл безспорно успешно от гледна точка на първоначалната си цел.

И така, българското гражданско общество продължава да е слабо и неукрепнало, но това съвсем не е резултат на проблематичния ни “национален характер” или патологична “балканска” изостаналост, както постоянно ни се внушава. Нашата “неукрепналост” е обществено произведена, последица от съществуващата силна зависимост на гражданите както от частната власт (фирмите), така и от държавната, чиято система на тенденциозно неспазване “правилата на играта” обслужва една обществена група, дискриминирайки всички останали. Политико-икономическата среда, в която съществува българското гражданско общество през последните десет години не благоприятства излизането му от първоначалното състояние на обществена “неактивност”. Във взаимоотношенията държава - гражданско общество у нас, силната страна продължава да бъде държавата. Активността на повечето граждани е блокирана, те са поставени в невъзможност да демонстрират ефективна опозиция, както в случаите на частен произвол (от работодателите или конкурентите), така и при явното незачитане на правата им от страна на държавните институции. Опитите за протест са спорадични и най-често остават глас в пустиня. При това положение не трябва да ни учудва фактът, че в българското политическо пространство така и не се появяват истински граждански движения.

А последните са естествен защитен механизъм на обществото срещу несъвършенствата на социалното управление, те са опозиция на логиката на икономическата и политическа организация в една държава. Възможни са там, където има достатъчно хора, независими както от държавната, така и от частната власт. Ясно е, че у нас мнозинството от гражданите не са такива. Затова и в България няма действителни граждански движения, налагащи опозиционното си мнение на държавните институции. Появилите се “движения”, както около промяната през 1989, така и впоследствие, са псевдограждански. Те имат силно изразен политически характер и са по-скоро разновидност на политическите партии. Особено, имайки предвид принципа на създаване на тези последните в България.

В крайна сметка,

Всички “граждански” движения

възникнали около промяната през 1989, независимо от официално афишираната ми цел, бяха политически структури, създадени с благословията на тайните служби, и предназначени да подготвят смяната на режима. Гражданските движения, появили се в годините на прехода (включително и напоследък), също спазват този принцип. Обикновено имат една официална цел (например борбата с корупцията). Но тя обикновено е само прикритие на неофициалната - участие в изборите, включване в реалната политика (“Гергьовден”, ГОДО и др.) или решаване на важен за държавата политически проблем (движение “Св. Йоан Предтеча”). И тъкмо тук е разликата. Защото гражданските движения се различават от политическите партии тъкмо по това, че тяхна цел никога не е властта сама по себе си или обслужването на властта, а упражняването на натиск върху властимащите при вземане на конкретно решение по значим за движението проблем. Така всъщност се осъществява и коригиращата роля на гражданството спрямо държавните органи. Но, както стана ясно, поради особеностите на гражданското общество у нас и поради характера на взаимоотношенията му с държавата, за сега такива движения са невъзможни. И тях ги няма. Ние си оставаме едно “опитомено” общество, чиито плахи опити за протест срещу драстично накърняващото интересите му държавно управление са без съществен резултат. В едни случаи тези опити бързо се политизират. В други случаи протестите подходящо се манипулират.

Налага се изводът, че гражданското общество в България, като активен коректив на политическата власт, не съществува. Политиците ни се позовават на него само в случаи, когато искат да изтъкнат заслугите си за утвърждаването на демократичните свободи. В тази връзка се подчертава и желанието за развитие на гражданско общество у нас, схващано по-скоро като атрибут на системата, но не и като реално действащ политически фактор. Затова и заключението, че това всъщност е само поредният удобен политически мит, се налага от самосебе си. Дали обаче българинът ще се примири с него ще покаже бъдещето.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.2/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]