Големите маневри

Израел открай време се смята за форпост на американските интереси в Близкия Изток. Напоследък обаче, Тел-Авив усилено си търси нови съюзници

Михаил БОЛОТОВСКИ
Един от водещите израелски политически коментатори, главен редактор на “Панорама” – Тел-Авив

Сензационното посещение на Цзян Цзъмин в Израел през миналия месец, съвсем не е единствената тема за коментари в Тел-Авив. Не по-малък интерес тук предизвика внезапното “привикване” на министър-председателя Йехуд Барак във Вашингтон, непосредствено преди идването на китайския лидер. Въпреки официалното американо-израелско комюнике, че на срещата с Клинтън са били обсъждани ходът на преговорите между Израел, Сирия и палестинците, както и ролята на САЩ в близкоизточния мирен процес, очевидно в центъра на вниманието са били не те, а “китайската тема”. Не ще и дума, че американците са силно притеснени от възможността Пекин да получи разузнавателни самолети и друго високотехнологично оръжие, израелско производство. Както отбеляза наскоро Медлин Олбрайт,

Сътрудничеството между Израел и Китай

е неприемливо за Вашингтон, както поради възможността, при евентуален китайско-тайвански конфликт, израелското оръжие да бъде “изпробвано” срещу американските сили в региона, така и заради факта, че Пекин отдавна сътрудничи на Либия ви разработването на ракети с далечен радиус на действие.

Подобни обяснения обаче, очевидно не отразяват цялата истина. Още повече, че в разговорите си с Барак, представителите на влиятелните организации на американските евреи, въобще не са споменали нито Либия, още по-малко пък Тайван. Те просто са заявили, че “опитът да се защитят интересите на израелската авиационна промишленост, може да се окаже в ущърб на стратегическото военно и политическо партньорство с Америка”. За какво всъщност става въпрос и кой е определящият фактор за очевидното изостряне на отношенията между Вашингтон и Тел Авив? Според мнозина, този фактор не е сближаването с Китай а …Русия. Разбира се, не само Русия и не просто Русия, а преди всичко усилващото се желание на значителна и влиятелна част от израелския политически елит да се измъкне от натрапения от Вашингтон “еднополюсен модел” в света, и в частност в Близкия изток, от задушаващата прегръдка на “Големия брат” и подчиненото си положение в схемата на взаимоотношенията между Израел и САЩ. Въпросната тенденция бе очевидна и при предходния кабинет, начело с Нетаняху, опитал се да води политика на балансиране между водещите световни сили. Нейни “идеолози” тогава бяха външният министър Ариел Шарон и бившият военен министър Моше Аренс, смятащи, че израелските национални интереси не съвпадат автоматично с американските. Така Аренс открито призова за “отказ от многомилиардните помощи, в които като в блато потъват стратегическите приоритети на страната”. На свой ред Шарон гръмогласно обяви, че “Русия се държи в Чечения така, както и ние трябваше да се държим в Южен Ливан, ако не бяхме с вързани ръце”. Впрочем, докато самият Нетаняху се задоволи да демонстрира крайно въздържано отношение към американските действия в Косово, Шарон дръзна публично да зададе въпроса, който очевидно тормозеше мнозина в Израел: “Днес Белград, а утре…Тел-Авив?”. Накрая, тогавашното израелско ръководство, принадлежащо към националистическата десница, открито декларира желание не просто за подобряване на отношенията с Москва, но и за преминаване от политически консултации към конкретни сделки, включително и в областта на въоръжаването. От Русия бе закупена внушителна партида автомати “Калашников” за специалните части, както и ръчни минохвъргачки, гранатомети, кумулативни снаряди и т.н., като по време на преговорите, с участието на бившия шеф на руския Съвет за сигурност Кошкин и председателя на Комитета на Федерацията по въпросите на сигурността и отбраната Рябов, са били договорени и много по-сериозни бъдещи доставки. Редица експерти смятат, че тъкмо тази преориентация в израелската външна политика е била основната причина за инспирираната от САЩ правителствена криза и замяната на консерватора Нетаняху с “левичаря” Барак. Възниква обаче въпросът, след като на сегашния израелски лидер е ясно, как могат да свършат подобни заигравания с руснаците, защо я е докарал дотам, да бъде привикван и поучаван във Вашингтон. Отговорът никак не е прост.

Факт е, че Барак доста време се опитваше да действа в руслото на

Американските препоръки

Още повече, че последните съвпадаха с тогавашните му убеждения и идеи (да не забравяме, че премиерът бе любим ученик на покойния Ицхак Рабин). След като, макар и трудно, успя да си извоюва от “Големия брат” правото да решава първостепенните регионални проблеми, той, естествено, трябваше да даде на Вашингтон исканите гаранции за предварително съгласуване със САЩ основните направления на бъдещите си действия. В случая ставаше въпрос за такива ключови въпроси като опита за постигане на мир със Сирия, дори с цената на отказ от жизненоважните за израелската сигурност Голански възвишения и изтеглянето от Южен Ливан, както и окончателното “урегулиране” на палестинския въпрос. За решаването им Барак вложи наистина много усилия и, поне в началото, изглеждаше, че нещата се развиват добре. Така, Дамаск се съгласи да започне преговори, фундаменталистите от “Хизбулах” прекратиха обстрела на селищата в Северен Израел, дори Арафат започна да говори за бъдещото “братство” между араби и евреи. Американският президент – истинският инициатор на така нареченият “близкоизточен умиротворителен процес”, пък вече се виждаше като следващия нобелов лауреат за мир.

Идилията обаче приключи

твърде бързо. Случи се точно това, за което предупреждаваше израелската десница, и в което Барак дълго не искаше да повярва – арабските съседи на Израел по стар навик възприеха готовността на Тел-Авив за отстъпки като проява на слабост и моментално започнаха да искат все нови и нови неща. Всъщност, те направо поискаха всичко – изпълнението на последните сирийски и палестински условия със сигурност би довело ако не до изчезването на Израел от политическата карта на света, то до сериозни катаклизми в целия Близък Изток. В този момент израелския премиер изглежда най-после осъзна, че вече няма накъде да отстъпва – да приеме разделянето на Йерусалим или отказа от контрола над бреговете на езерото Кинерет (основният и на практика единствен източник на питейна вода в Израел) за него бе невъзможно и като евреин, и като бивш генерал, и като премиер.

Съединените щати обаче не го разбраха, дори на фона на собствените си дипломатически провали (като напълно безполезната и унизителна за Клинтън среща със сирийския лидер Асад в Женева), вероятно няма да го разберат и в бъдеще. Във Вашингтон са искрено убедени, че съществуването на Израел се обезпечава изцяло от американската военна и икономическа помощ и затова смятат, че и най-големите териториални отстъпки не биха могли да застрашат еврейската държава. Впрочем, само допреди година така мислеха и либералите в самия Израел. Днес обаче, дори те (с изключение на хора като Шимон Перес или Йоси Бейлин, т.е. архитектите и идеолозите на споразумението с палестинците от Осло) са изпълнени с песимизъм, виждайки как само за една година относителната стабилност в региона, постигната от “националистическото” правителство на Нетаняху, е на път да изчезне окончателно, а (

Опасността от мащабен военен конфликт

прогресивно нараства. В тази ситуация, продължавайки сляпо да следва руслото на американските регионални инициативи, Барак очевидно би подписал смъртната си присъда като политик. Тъкмо това е и причината да започне да лавира, дори не толкова защото вече е загубил надежда за постигане на траен мир в региона, колкото заради съвсем реалната възможност от разпадане на управляващата коалиция. И ако заплахата, че тя ще бъде напусната от дясно-националистическата “Израел ба-Алия” на Натан Щарански, едва ли го вълнува особено, това съвсем не може да се каже за партии като ШАС или МАФДАЛ, контролиращи една трета от проправителствените депутати в Кнесета. Ето защо, също както и Нетаняху преди него, Йехуд Барак започва постепенно да се дистанцира от Вашингтон, стартирайки нова и очевидно много сложна игра, първият ход в която бе посещението на китайския лидер Цзян Цзъмин, а вторият вероятно ще бъде изигран от сегашния руски президент Путин.

В този смисъл, твърде показателно е, че буквално целият израелски политически елит се отнася с нескрито възхищение към наследника на Елцин. Действията на руските части в Чечения, обещанието на президента, че няма да се церемони с терористите, както и демонстративния начин, по който руската делегация напусна заседанието на ПАСЕ, се възприемат в Израел едва ли не като “образец за наистина независима политика”, каквато би следвало да провежда и Тел-Авив. Но, дали Москва наистина ще бъде склонна да се включи в голямата игра на Барак? От отговора на този въпрос ще зависи много. В Москва, в Тел-Авив…а и не само там.