“Желанието да бъдем световен жандарм ни изтощава физически и морално”

Бившият държавен секретар Хенри КИСИНДЖЪР за американската геополитика и предизвикателствата на ХХІ век
С любезното съдействие на Клаус Бьолинг от мадридското консервативно издание АВС

 

Човек като Вас, вероятно е наясно, че перманентната хегемония на една държава неизбежно води до настройването на всички останали срещу нея. По времето, когато Свещената римска империя достигнала своя апогей при Фридрих Барбароса, Кентърберийският архиепископ записва в дневника си: “Кой дава право на германците да си играят със съдбите на всички нации? Кой е дал право на тези варвари да налагат господар на света?”.

Не съм убеден, че този цитат може да се отнесе и за Съединените щати днес. Дилемата на САЩ е, че от една страна ние доминираме буквално във всички сфери: военна, икономическа, дори в областта на културата. В крайна сметка външният свят се опитва да имитира нашата култура, а не обратното.

От друга страна обаче, самите американци не се смятат за “империалисти”. Когато американските лидери нареждат да бъде извършена интервенция някъде –нещо, което правят далеч по-често, отколкото бих искал – те вярват, че това се върши в защита на “универсалните” принципи. Мнозина биха го определили като илюзия. Но то е част от политическия ни живот. Неведнъж съм го казвал, ще го повторя и сега - не вярвам, че сегашната американска хегемония е здравословна за САЩ, нито пък за Европа. Защото, ако една страна се опитва да упражнява хегемония над света, всички световни проблеми автоматично се превръщат в нейни собствени.

- Да се върнем на въпроса. Възражда се налагането на чисто силови решения на проблемите...

Струва ми се, че по-скоро имат място опити за силово налагане на справедливост. През последните двадесет години в Съединените щати много се спори, дали външнополитическата ни стратегия следва да се основава върху принципите на така наречената “realpolitik”, или пък върху чисто морални съображения. Младостта на днешното поколение американски политици съвпада с войната във Виетнам. Затова те не вярват в Историята, а в морала.

Говорите за поколението, родено по време на демографския бум след Световната война?

Имам предвид поколението, към което принадлежи администрацията на Клинтън. Те са продукт на конкретна епоха. Тя ги е формирала. Има две групи, които определят политиката ни днес, и вероятно ще я определят още известно време. Едната е поколението от виетнамската война, което се смята за морално по-извисено от моето например. Тези хора не вярват на традиционната дипломация, на необходимостта от геополитически баланс. Политиката, която провеждат и налагат, се основава на разбирането им за морал и справедливост.

Следващото поколение, което също е вече в голямата политика, пък се отличава с още по-голяма “твърдост” и, едновременно с това, с още по-малко разбиране на историята и геополитиката. Така днес в САЩ политика се опитват да правят три доста различни поколения: моето собствено, онова от Виетнам и другото, след него.

Известни политолози, като Чалмърс Джонсън, предсказват, че значението на САЩ като имперска сила постепенно ще намалява и деградира, ако страната продължи да изпълнява функции на световен жандарм. Джонсън е убеден, че това е естествена последица от сегашната политика на американското правителство. Какво е Вашето мнение?

Убеден съм, че стремежът на Съединените щати да се превърнат в световен жандарм ни изтощава и физически, и морално. Той, освен това, ни тласка към ситуация, в която националните дебати ще се съсредоточат върху въпроси, много трудно решими с чисто демократични средства, просто понеже много от американците въобще няма да са наясно със спецификата на отдалечените от страната им райони на планета, чиито проблеми се дискутират. Последица от това пък ще бъде, че колкото повече се ангажираме със световните проблеми, толкова по-малко ще бъде желанието на обикновените граждани на САЩ да жертват живота си за решаването им.

В този смисъл, одобрявате ли намерението на европейците да формират собствени сили за бързо реагиране, така че в бъдеще САЩ да не поемат изцяло бремето на евентуални военни интервенции? Известно е, че влиятелни среди във Вашата страна се отнасят отрицателно към подобни планове.

Гледам положително на идеята за Европа, провеждаща самостоятелна политика, базираща се на собствените и виждания. Не се притеснявам от появата на европейска военна сила, стига да става въпрос за нещо реално. Последното изисква обаче, по-значителни военни бюджети, иначе няма да се постигне поставената цел, което пък само би задълбочило усещането за пълна безпомощност на европейците.

Освен това виждам в концепцията за независима европейска отбрана необходимо условие за да можем ние американците да разполагаме с наистина пълноценен съюзник, стига, разбира се, самите европейци да виждат съюзник в САЩ, а не се изкушат, както е било в миналото, да ерозират най-силната в момента държава, за да възстановят “равновесието”. Последното, според мен, е и най-точния показател за това, как ще се развиват в бъдеще трансатлантическите отношения. То ме безпокои много повече, отколкото появата на независима европейска отбрана.

Преди малко говорихте за “поколението от Виетнам”. Всъщност, днес на власт в много от западните държави са хора от левицата, чиято младост е свързана със студентските бунтове и протестните акции срещу войната във Виетнам. Мнозина смятат, че политиката им и днес се определя не толкова от държавния интерес, колкото от неизживените спомени от онова време. Не смятате ли, че санкциите на ЕС срещу Австрия например, бяха предприети тъкмо поради неизживените “антифашистки илюзии” и представляват откровена намеса във вътрешните работи на суверенна държава?

Като цяло, днешните политици се влияят много повече от медиите, отколкото от Историята. Просто, защото вярват, че медиите изразяват общественото мнение, с което те следва да се съобразяват. Колкото и да е парадоксално, това обаче води до загуба на общественото уважение към професията на политика. “Австрийската криза” е доказателство за парализата на повечето демократични партии. Не харесвам политици като Хайдер, но вярвам, че ЕС не следва да оспорва резултатите от едни напълно демократични избори в страна-членка на Съюза.

Новият руски президент Владимир Путин също зае поста си след демократични избори. Каква следва да бъде стратегията на Запада спрямо Русия, преживяваща криза, чиито параметри не са само икономически? Преди известно време Путин изтъкна възможността за по-тясно асоцииране между Русия и НАТО. Може ли това руско желание да накара Запада да спре разширяването на блока на Изток?

Мисля, че Путин ще установи в Русия режим, подобен на онзи, наложен от Салазар в Португалия през 30-те години, съдържащ и демократични елементи, но авторитарен по своята същност. Убеден съм също, че това ще доведе до икономическо възраждане на страната. Що се отнася до руската външна политика, тя вероятно ще стане по-твърда и по-националистическа, но и по-предсказуема.

Що се отнася до вероятността Русия да влезе в НАТО, това е идея-символ на евентуалния завършек на един много дълъг процес. Защото влизането на руснаците в пакта ще означава, че той ще загуби окончателно сегашния си смисъл и ще се превърне в международна организация за сигурност от типа на ООН. Не казвам, че това никога няма да стане, но не го виждам в обозримо бъдеще.

Въпросът със зачитането на човешките права все повече се превръща в инструмент на американската външна политика. Понякога обаче, това дава точно обратните резултати. Така например, по времето на Картър, обвиненията срещу иранския шах в нарушаване на човешките права, ускори ислямската “революция” и установяването в страната на откровено антиамерикански режим…

Бих искал ясно да посоча разликата между САЩ, защитаващи човешките права, като част от своята традиция в тази област, и САЩ, които са готови в името на тази кауза да отслабят позициите на собствените си съюзници, или пък да започнат война като тази в Косово. От времето на Картър насам, тази тенденция се задълбочава и докато през 80-те се говореше за налагане на икономически санкции срещу режимите, нарушаващи човешките права, през 90-те вече става въпрос за военна интервенция.

Въпреки това и Вие, както и президентът Клинтън, говорите за “държави, поставили се извън международните норми”, визирайки Северна Корея, Либия, Иран или Ирак. В същото време, ние, европейците, сме впечатлени, че САЩ не могат да направят кой знае какво срещу подобни страни…

Мисля, че трябва преди всичко да изясним собствените си приоритети. За пример ще дам Ирак, който, отказвайки да изпълни условията, наложени му от ООН, бе бомбардиран в продължение на четири дни. По-късно Сърбия бе бомбардирана от нас цели три месеца. Това, което става в Ирак, има наистина геополитическо значение, докато онова, което става в Косово е просто поредната балканска война, чиито корени са дълбоко в миналото. Така че подкрепям опитите на държавния секретар Медлин Олбрайт да постигне сближение с Иран, но не изпитвам никакъв ентусиазъм, когато се забъркваме в конфликти с десетилетна давност.

Като заговорихме за човешки права, САЩ често обвиняват Китай в нарушаването им…

Да, има доста примери за нарушаване на човешките права в Китай и ние дискретно се намесваме в някои случаи. Но, без съмнение, страната демонстрира голям напредък в тази област, от 70-те години насам. Просто е необходимо повече време. Вече има цяло поколение китайци, които са получили образованието си на Запад. Полека-лека те навлизат във властта. Така че, според мен, китайската модернизация ще доведе и до повече “конституционализъм”, ако не и до истинска демокрация. Необходимо е търпение.