“Nouvelle Ecole” и френската “нова десница”

Създадено от Ален дьо Беноа в края на 60-те, списание “Nouvelle Ecole” отдавна е придобило почти емблематично значение не само в средите на френската и европейска “нова десница”. Това, по-скоро философско и идейно, отколкото политическо, течение, възниква в отговор на появата на “новите леви” и организираните от тях бунтове през 1968, опитвайки се да дефинира новото място на Традицията и свързаните с нея обществени ценности в съвременната глобализационна ера и предлагайки реална алтернатива на крайния либерализъм и отчуждението, характеризиращи днешната епоха. Списанието, сред чиито автори са такива известни имена като Ернст Нолте, Шарл Шампетие, Роберт Стюкерс или Марко Тарки, предлага задълбочени анализи на сериозни съвременни явления като “мондиализма”, ерозията на националната държава, регионализмa или междуцивилизационния сблъсък.

Големият триъгълник

Възможно ли е изграждането на стратегически съюз между САЩ, ЕС и Русия?

Луи СОРЕЛ

Ако се вярва на древногръцкия философ Епиктет, истинската мъдрост е да оставиш нещата да следват естествения си ход. Вероятно така смята и руският президент Путин, съдейки по хладнокръвието, с което Москва прие победата на Буш-младши и появата на републиканска администрация начело на американската свръхсила. Като истински поклонник на Клаузевиц, руският лидер предпочете плавно, стъпка по стъпка, да изяснява на новите управляващи в САЩ своите приоритети и цели. И, ако се съди по срещите му с Буш в Любляна и Генуа, той е на път да успее. Ясно е обаче, че принципната основа, на която се градяха отношенията между Москва и Вашингтон по времето на Клинтън, вече не съществува.

От самото начало администрацията на Буш демонстрира враждебност към Русия. Докато Департаментът по отбраната яростно клеймеше политическите, стратегически и икономически връзки между Москва и Техеран, ръководителката на Националния съвет за сигурност Кондолиза Райс заяви, че “Русия е заплаха за Запада”, а самият Буш побърза да уточни: “Москва вече не ни е враг, но все още е в състояние да ни застраши”. Последва включването на Русия в списъка на страните, представляващи заплаха за САЩ, а преговорите за преразглеждане на руския дълг бяха блокирани. Заговори се дори, че двете страни се намират в състояние на “студен мир” помежду си.

Подобно поведение частично се обяснява с отказа на Москва да се примири с плановете на Буш за изграждане на Нова противоракетна отбрана (НПРО) и отмяната на споразуменията от 1972. В основата му обаче, е намерението на Белия дом да се върне към политиката отпреди началото на 90-те години, в резултат от което Русия отново се третира като “глобален конкурент” на САЩ и следва да бъде изтласкана от Европа. Най-сериозната пречка пред тази

Амбициозна геополитическа цел

обаче си остава постоянното влошаване на американо-китайските отношения. Случаят с шпионския самолет на САЩ, принуден да кацне в Китай, ясно показа, че светът вече не се върти около оста Москва-Вашингтон. Като последица от мощното си развитие през последните години Пекин очевидно търси начин да използва демографския си потенциал, икономическия си ръст и военна мощ, за да играе ключова роля в Азия и Тихия океан. Хегемонистичната китайска политика не можеше да не се конфронтира с американската свръхсила, активно присъстваща в този регион. В определен смисъл, бихме могли да кажем, че днес в Азия Адам Смит се сблъсква с Конфуций. Някогашната “конструктивна ангажираност” в отношенията между Пекин и Вашингтон се заменя от нарастваща враждебност, а “тристранната дипломация”, лансирана от Кисинджър през 70-те, окончателно остава в миналото. Западни експерти мрачно предсказват скорошното изграждане на мощен антиамерикански фронт по оста Москва-Пекин.

Истина е, че и руснаци, и китайци не пропускат да разиграят тази възможност. Още през 1996 Елцин и Дън Сяо-пин подписаха документ за “стратегическо партньорство през ХХІ век”, последван от множество декларации в подкрепа на “многополюсния свят”. От друга страна обаче, в изграждането на съюз между Русия и Китай не бе постигнато кой знае какво, независимо от скорошните срещи между китайския и руския президенти, ръста в търговския баланс или масираните доставки на руски военни технологии за Пекин. Москва има всички основания да се бои от нахлуването на мощен поток китайски емигранти в Централна Азия и Източен Сибир. Стара китайска мечта пък е използването на реалните руско-американски противоречия за установяване на хегемония първоначално в Азия, а след това и в света.

Всичко това изкушава Москва да разиграе вместо китайската, европейската карта. Аргумент, подкрепящ такова решение, е недоволството на западноевропейците от бруталната американска доминация в НАТО и решението на Буш за изграждането на НПРО. Още на руско-европейската среща в Стокхолм, през март 2000, бе поставен въпросът за “глобално партньорство” между Москва и ЕС, което между другото вече се реализира отчасти в сходната им позиция по събитията в Македония например. Путин дори предложи изграждането на транссибирски “логистичен мост” между Европа и Азия.

Между другото, подобно “глобално партньорство” между Русия и ЕС не противоречи изцяло и на интересите на САЩ. Колкото и да изглежда утопична идеята за за изграждане на общ цивилизационен “евразийско-атлантически” фронт, възможността от радикални трусове в пространството между Ванкувър и Владивосток я превръщат в императив. Изправени пред демографските, икономически и културни трансформации, разтърстващи планетата, и САЩ, и Русия, и ЕС нямат друг шанс освен геополитическата консолидация. Необходимо предварително условие за това обаче, е превръщането на Западна Европа от американски сателит в самостоятелен геополитически субект. Както и подкрепа за Русия, за да успее да балансира американската мощ в този наистина стратегически “голям триъгълник”. От създаването на който всички участници (европейското ядро, северноамериканската и руско-сибирска периферии) могат много да спечелят.

[СЪДЪРЖАНИЕ]