Руските геополитически идеи
В последно време Москва все повече се отдръпва от идеите на “евразийството, ориентирайки се към мащабно сътрудничество със Запада
Проф.д-р Марин БЪЧВАРОВ
*Известно и, че големите геополитически концепции отразяват интересите, целите, културната специфика и психологията на техните носители. В този смисъл, характерно за руските геополитически идеи е, че от 15 век до днес те се базират на чувството за цивилизационна уникалност и особена културно-религиозна мисия на Русия в сърцевината на Евразия.
По-важните руски геополитически концепции са:
Русия и Москва като “Трети Рим”. След превземането на Цариград от турците през 1453, Русия остава единствената страна, в която доминира православието. Същата година за първи път се появява и изразът “Трети Рим” - най-напред за Новгород Великий, а малко след това за Москва като наследничка на Рим и Константинопол. През 1547 Иван Грозни се обявява за цар, а скоро московският митрополит го провъзгласява за “господар на православните християни от целия свят, от Изтока, Запада и Океана” (официалната титла на византийските императори). Рузия взема герба на Византия, а московския митрополит е въздигнат в патриарх. По-късно, когато Петър І пренася столицата си в Санкт-Петерсбург, сравнението се свързва с цяла Русия.
Постепенно идеята за “Третия Рим” окончателно придобива имперски черти, служейки на руските владетели за оправдаване господството им над своя и останалите народи, които Русия завладява. Важно е да се отбележи, че тази идея служи и за привързване на църквата към държавната власт, представяйки я за единствена опора и бранител на истинското християнството, и тласкайки я към ксенофобия, враждебност към папството и недоверие към другите конфесии и екуменичния диалог.
Руската идея. Тя възниква в първата половина на ХІХ век като нова концепция за ролята на Русия и русите, имаща определени геополитически отражения. Главното в нея е убеждението за
уникалността на Русия и нейната култура. Възникването и е съпроводено от спорове между т.н. “почвенники” (привърженици на определящата роля на местните условия) и “славянофили” от една страна, и т.нар. “западници” - от друга. Разногласията им са резултат от различната оценка на Френската революция, новата имперска роля на Русия след победата над Наполеон и новите взаимоотношения с Европа. Бастион на “славянофилите” става Москва, а на “западниците” - Санкт Петербург. Ключово значение придобива въпросът за “панславизма”, представен в Русия от мислители като В. Соловьов, Н. Данилевский или П. Ламанский. Всъщност, “панславизмът” възниква в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век в славянски страни, намиращи се под турско или австро-унгарско владичество (Чехия, Хърватско, Сърбия, Черна гора), но бързо става популярен в Русия, обосновавайки военнополитическите и намеси в Централна и Източна Европа. В България той се проявява единствено като русофилство, а в Полша е по-слабо застъпен, тъй като самата полска държавност и ориентация към католицизма са в опозиция на Русия и православието.Тъй като Русия е единствената славянска велика сила, а в продължение на векове и единствената държава, в която православието е официална религия, съществува тясна връзка между “панславизма” и Руската идея, подчертаваща спецификата на Русия и мисията и на водач на православните славяни.Геополитиката на СССР. Под прикритието на комунистическата идеология, СССР провежда последователна политика на геополитически хегемонизъм, макар самият термин геополитика да е отхвърлен като “лъженаучен” и компрометиран от Третия Райх. През съветския период от историята на Русия различаваме няколко геополитически концепции в пряка връзка с цялостната политика на СССР:
а) Сталинската доктрина от 30-те години - безогледна вътрешна диктатура и безкомпромисна външна политика от позиция на силата. След победата във Втората световна война, СССР се превръща в световна суперсила със сателити в Източна Европа, подкрепя комунистическата революция в Китай, във Виетнам и поддържа антизападните движения навсякъде по света. Съветският блок с военната си организация (Варшавският пакт), заема огромен и компактен териториален масив, включващ Източна и Централна Европа, както и по-голамата част от азиатския континент. Доктрината “Сталин” предполага водене на локални войни (Гърция, Китай, Корея, Гватемала, Виетнам и др), но пък американската ядрена мощ принуждава СССР да се въздържа от директни атаки срещу САЩ и другите страни от НАТО.
б) След кубинската криза от 1962, в съветската геополитика настъпват промени, свързани с налагането на т.нар. “доктрина на маршал Соколовски”. Тя приема статуквото и равновесието в ядрените въоръжения между НАТО и Варшавския пакт. Според нея ядреното оръжие и неговите носители имат абсолютен приоритет над останалите военни сектори. Москва планира, в случай на нужда, нанасяне на изпреварващи ядрени удари.
в) Доктрината на Брежнев (за “ограничения суверенитет”) е формулирана най-напред през септември 1968 при инвазията на Варшавския пакт в Чехословакия. Тя е използвана за “затягане на редиците” в съветския блок и париране центробежните тенденции в източноевропейските сателити.
Евразийството
е оригинална руска геополитическа концепция, възникнала през 20-те години на ХХ век в белоемигрантстките центрове в Прага и Париж. Сред създателите и са княз Трубецкой, акад. Вернадский, политикът Савицкий. Корените на концепцията можем да открием още в старата визия на Русия като Трети Рим, както в трудовете на философа Н. Й. Данилевский - един от основоположниците на т.н. Руска идея.
Отправен пункт на евразийството е фактът, че Русия от географска, геополитическа и цивилизационна гледна точка е едновременно европейска и азиатска страна, а същевременно притежава ярка специфика (Бжежински,1990). То е отговор на “паневропеизма” на “западниците”, като и на “азиатизма” на някои славянофили, а също реакция срещу комунистическия интернационализъм на болшевиките. По същия въпрос историкът-публицист П. Н. Милюков пише, че Русия има византийски, славянски и европейски корени. Но европеизацията на Русия не е резултата на еволюция отвън, а на еволюция отвътре както в Европа, само че осъществявана в особено трудни условия. Към тези условия Милюков отнася азиатските влияния, подчертавайки, че Русия е взела от Азия не най-доброто. Напоследък се налага една повече историко-географска отколкото философска интерпретация на евразийството, наричана неоевразийство.. Появата и е свързана с разпада на комунистическия блок и СССР и се отъждествява главно с трудовете на историка и географ Лев Гумильов в периода 1989-1992. Неоевроазийството отхвърля универсалността на западните модели и залага на полицентризма в съвременния свят и бъдещето. Русия, нейната територия, политика и култура не принадлежат само на Европа, тя играе посредник и мост между Европа и Азия, запазвайки си геополитическа роля и на двата континента. Русия - страната с най-голямо население и територия в Европа, стълб на славянството и православието е същевременно “геополитически патрон” на огромния амфитеатър, преминаващ от Източна Европа към Северна и Средна Азия. На тази площ е възникналаСлавянско-православната цивилизация
Ето защо, в светлината на тази концепция, Русия има право да защитава своите интереси и в т.н “близка чужбина” – т.е. бившите съветски републики. Така евразийството оправдава руските геополитически аспирации, вече не на идеологическа основа, а по-широко - на база географски и исторически аргументи.
Евразийството е остро критикувано от много учени и политици, особено в САЩ (Збигнев Бжежински). Същевременно Хънтингтън, Кисинджър, Кенън и други автори считат, че на Русия трябва да се остави зона на културно-геополитическо влияние. Като в нея Америка осигурява лидерството си не директно, а чрез Русия и с отчитане на руските интереси.
Вътрешната и външната политика на Русия през последните години до голяма степен се основаваха на евроазийската геополитическа концепция. Нейни изразители бяха например Горбачов, Елцин, Примаков, а също лидерите на Казахстан, Азербайджан и други среднозиатски републики, очакващи ползи от интеграцията с Европа в едновременно партньорство с Китай и Индия.
По всичко личи също, че Америка и Западна Европа ще разчитат на геополитически алианс с Русия в отношенията им с Азия, особено в светлината на борбата срещу политическия тероризъм и ислямския фанатизъм. Затова е твърде рано е да се каже, дали последните събития ще засилят привлекателността на евразийството или ще я отслабят.
Днес руската геополитическа сцена се характеризира с многопосочност и липса на идеологически табута. Русия престана да е суперсила, но е ключов геополитически актьор с глобално значение. Огромната територия на страната като че ли е обърнала към света четири фасади: на запад към Европа, на север към Северния ледовит океан, зад който е Америка, на изток към Китай, Япония и Корея, на юг към ислямския Близък и Среден Изток, от Кавказ до централно-азиатските републики, зад които е Афганистан, Пакистан, но и стария съюзник Индия. Броят на държавите, с които Русия граничи, е 20 - при това те са в диапазон от високо развита суперсила (САЩ) до изостанали страни като Монголия и Туркменистан. Граничните държави принадлежат към твърде различни цивилизационни, религиозни и културно-езикови групи
(вж. схемата).Оценката на отбраняемостта, пропускателния потенциал и, най-общо казано, геополитическият анализ на тези граници и съседството с толкова много и така различни страни е сложна задача пред руския управленски елит.
Може да се каже, че съществува огромна асиметрия на геополитическите отношения на днешна Русия, като най-конфликтогенно е южното направление, където са източниците на ислямски фундаментализъм и тероризъм, макар че немалък конфликтен потенциал (преди всичко демографски) има и на изток, където е най-многолюдната страна в света - Китай. На запад от Русия се появи пояс от независими държави, доскоро съветски републики или сателити. Те са или се стрeмят да влязат в НАТО. Не трябва да се забравя че в тях живеят над 25 млн. етнически руси, почти половината от които в Украйна. И гражданските им права не навсякъде са добре защитени.
Освен това, в самата Руска федерация съществуват вътрешни огнища на геополитически конфликти - например в Татарстан и Башкортостан, където е налице ясен стремеж към етно-религиозна еманципация, а в Чечения и към отделяне от Русия. Огнища на напрежения има около руския анклав Калининград (който скоро ще се окаже “остров” в ареала на Европейския съюз), а в Далечния Изток - около Южните Курили, постоянен източник на противоречия с Япония.
Тази сложна асиметрия на геополитическото положение на Русия, която е резултат от разположението и в Европа и Азия, през периодите на изолация, не винаги се е отразявала на нейното развитие и външни връзки. В началото на ХХІ век обаче, то се превръща в изключително важен фактор
.Завоят на Путин
Пред лицето на общия враг - международния тероризъм, днешното ръководство на Русия начело с президента Путин не вижда алтернатива на тясното сътрудничество с Америка и Западна Европа. След 11.09.2001станахме свидетели на впечатляващ завой в политиката на Русия от недоверие към Америка и НАТО към безпрецедентно сътрудничество и общи действия. От своя страна, и Западът е заинтересован от партньорството с Москва не само поради общата борба с тероризма и фундаментализма, но и поради факта, че за него Русия е алтернативен (а, в близко бъдеще, вероятно и основен) източник на енергийни носители и суровини.
За пръв път, от Петър Велики насам, официална Русия се отваря за партньорство и интеграция със Запада. Връзките на Русия с НАТО получиха нова насока - от враждебност към координация и активно участие в общи действия. Това означава пълно преориентиране на руската геополитическа доктрина. Известният познавач на руската геополитика Дмитрий Тренин неотдавна издаде книгата “Краят на Евразия”, в която изразява виждане, че в новата политика на Путин евразийството губи смисъл като държавническа руска концепция. А може би идва и края на руската геополитическа обособеност?
Новите измерения на отношенията Запад-Русия означават и нова ситуация за България и другите посткомунистически държави в Европа. Сега има голяма вероятност те да останат в периферията на световните геополитически процеси, в които приоритет имат европейската интеграция (с нейната централна немско-френска ос), ролята на североамериканския икономически и военно-политически колос и руското пространство с неговите огромни суровини. А урокът за тях е, че занапред трябва да се стремят към ценностите и структурите на Запада заедно с Русия, а не в конфронтация с нея.
[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]