Рубиконите на царската коалиция

Епопеята с “бутането на властта” все повече заприличва на игра, в която, който може не иска, а който иска – не може

Пламен ДИМИТРОВ

Политическото лято в България мина под знака на продажбата на “Булгартабак”. Макар че приватизацията на един стопански субект би трябвало да е най-вече икономически процес. Всъщност тютюневият холдинг не е обикновено предприятие, затова и приватизирането му се превърна в част от сложна политическа игра, в хода на която управляващото мнозинство трябваше да запази деликатния баланс в отношенията между коалиционните партньори НДСВ и ДПС.

Продажбата на “Булгартабак” бе и поле за премерване на силите между различни икономически групировки, чиито интереси са сложно втъкани в мозайката на българската външнополитическа ориентация. В крайна сметка, борбите около сделката за тютюневия монополист затвърдиха впечатлението, че кабинетът “Сакскобургготски” държи преди всичко на компромиса, на консервирането на конфликтите и избягване пряката конфронтация дори и със сили, имащи незначително обществено-политическо влияние.

В случая, първата разделителна линия, дебело подчертана и от родните медии, бе “за” или “против” Майкъл Чорни. От една страна стояха бившите управляващи от СДС, гръмогласно обявяващи израелския бизнесмен за важна брънка от веригата на световната мафия, а от друга – ДПС, синдикатите и отделни политици като Димитър Калчев, за които Чорни е “сериозен инвеститор” и парите му не са за изпускане.

В ситуацията на изостряща се конфронтация премиерът не се присъедини открито към нито един от двата лагера. Забраната за влизане на Чорни в България не бе отменена, но правителството избегна прекия отговор на въпроса, дали смята този човек за опасен. Той дори бе допуснат до участие в конкурса за “Булгартабак”, макар и Сакскобургготски да бе наясно, че американците няма да погледнат с добро око на България ако холдингът бъде продаден на него.

НДСВ не се поддаде на натиска на ДПС да се отиде към увеличаване на офертите за “Булгартабак”, но пък се съгласи с условието, че кандидатите за холдинга трябва да се ангажират с изкупуването на определено количество суровина. Което, до голяма степен, превърна приватизационната сделка в

“Парад на големите обещания”

където печели този, който представи в най-розова светлина бъдещите си намерения, а не онзи, който плаща най-много. Така, икономическата логика падна жертва на политическите съображения, диктуващи на правителството да направи реверанс към електората на ДПС.

Но най-жалката пародия в богатата на куриози сделка за “Булгартабак” бяха т.нар. споразумения, които кандидат-купувачите сключваха с КНСБ. В световната приватизационна практика едва ли има такова чудо – синдикат и кандидат-купувач да се договарят за бъдещото управление на едно предприятие, което не е тяхно. Естествено, такива споразумения нямат юридическа сила и предназначението им бе да погъделичкат самочувствието на неколцина мошеници от среден мащаб, прикриващи се със смокиновия лист на синдикалната кауза. Заиграването с профсъюзите обаче е още едно доказателство, че в борбата за “Булгартабак” сухите икономически разчети бяха изместени от шумотевицата на PR-кампаниите.

Безспорно, продажбата на “Булгартабак” бе най-сериозното изпитание пред партньорството между НДСВ и ДПС. То бе издържано успешно, което дава самочувствие на управляващите в началото на политическия сезон. Въпреки това коментаторите продължават да търсят на хоризонта задаващият се фактор, който ще предизвика преструктуриране на правителството и извънредни парламентарни избори.

Предсрочният вот изглежда изгоден за БСП, зоколкото социологическите проучвания показват, че тя ще го спечели и след това би могла да управлява съвместно с ДПС. Но пък историята на политическия ни живот от последното десетилетие показва, че

Предсрочни избори се предизвикат от два фактора

– възникването на “предреволюционна ситуация” или целенасочените действия на някоя група в управляващото мнозинство. Така, вотът от 1994 дойде след като БСП реши, че повече не си струва да крепи кабинета на Беров. През 1997 пък, изборите бяха наложени чрез уличен натиск, предизвикан от финансовия колапс на страната. След това Иван Костов спокойно изкара целия премиерски мандат, защото управляващото мнозинство бе сравнително стабилно, а финансовата криза -трайно овладяна.

В сегашната обстановка е нереално да се мисли, че е възможна драматична ситуация, в която българите отново да излязат на улицата и свалят правителството. Предпазлив политически играч като Симеон и обиграни финансисти като министрите Велчев и Василев няма как да допуснат криза като тази от времето на Виденов. Друг е въпросът, че по отношение стимулирането на икономическия растеж засега добри резултати няма.

Най-реална възможност за преструктуриране на политическото пространство ще възникне, ако ДПС реши да оттегли подкрепата си за НДСВ. Доган вече си е постлал добре и бъдещо споразумение с БСП за съвместно управление няма да е проблем за него. Но засега няма никакви причини да бърза. За ДПС оптималният вариант е да изконсумира докрай облагите от участието в кабинета “Сакскобургготски”, след което да обере и дивидентите от включването си в следващата управляваща коалиция. В полза на Доган работи и икономическата криза в Турция. Защото спря отлива на избиратели на ДПС от България към югоизточната ни съседка, а това гарантира на малцинствената партия безпроблемно преминаване на 4%-овата бариера. Разбира се, обстановката може да се промени ако потенциалният сбор от процентите на ДПС и БСП започне застрашително да пада –тогава Доган може да се забърза, но дори и в този случай ще му трябват поне 3-4 месеца, за да пренастрои психологически електората си и съчини достатъчно правдоподобен повод за развода с НДСВ.

Другата потенциална заплаха за Сакскобургготски са лобитата в собствената му парламентарна група. Като смутител на спокойствието обикновено се сочи опитният задкулисен играч Стоян Ганев, който има влияние върху достатъчен брой депутати, за да бламира правителството. Но какво би спечелил от това? Нима в следващия парламент ще има пак толкова депутати-ганевисти? Със сигурност не. А ако властта мине в ръцете на политическа сила, различна от НДСВ, Стоян Ганев просто трябва да забрави за амбициите си в България. Затова за него е най-добре да крепи сегашния кабинет, разчитайки чрез верните си депутати от време на време да прокарва изгодни за себе си решения.

По същия начин стои и въпросът с интересите на някои бизнесмени, смятани за “патрони” на част от НДСВ-депутатите. Почти сигурно е, че позициите на Васил Божков и хората от кръга “Възраждане” няма да са така силни при следващия състав на парламента и на излъченото от него ново правителство. Всъщност, последните атаки на МВР срещу хазартния бос Божков показват, че властта засега не се опасява от него и приятелите му.

Накрая, не бива да се изключва и възможността за институционална атака срещу правителството. Извън контрола на НДСВ са съдебната власт и Президентството. Главният прокурор Филчев, излъчен навремето СДС, сега се превърна в преследвач на корумпираните властници “ерата на Костов” и търси сътрудничество с НДСВ. Законотворческата дейност на “жълтите” може да бъде спъвана и от Конституционния съд, но това не е проблем, който би катурнал правителството.

Напоследък своите амбиции все по-властно заявява

Президентът Георги Първанов

В началото на политическия сезон той излезе с остра критика към правителството, която някои побързаха да оприличат на “Боянски ливади-2” по аналогия с прочутото изявление на Желю Желев срещу кабинета на Филип Димитров. Но позициите на Желев и на Първанов са съвсем различни. Първия некомунистически президент произхождаше от средите на СДС и затова критиката му към тогавашния “син” кабинет предизвика такъв трус. Сегашните упреци на Първанов просто увиснаха във въздуха, защото за политиците от управляващото мнозинство той е “никой”. Видя се, че при липсата на конституционни възможности да преструктурира властта, президентът може да й влияе само ако тя зачита моралния му авторитет. А членовете на НДСВ нямат причини да се вслушват в гласа на Първанов – за тях той е чуждо политическо тяло. В този смисъл показателен е елементарният, но абсолютно верен коментар на Царя-премиер по адрес на изявлението на държавния глава: “България не е президентска република”.

Горните разсъждения могат да бъдат резюмирани с едно изречение: който иска бутне правителството не може да го стори, а който може – не иска. Като обстановката вероятно ще остане такава до местните избори през есента на 2003. Те могат да изиграят важна роля за делегитимирането на “царската” власт, ако НДСВ не спечели достатъчно голям брой кметски места. Такова развитие на нещата едва ли ще промени нещо съществено в технологията на държавното управление, защото “жълтите” и сега нямат нито един свой кмет, без това да им пречи да управляват на централно равнище. От друга страна обаче, местните избори могат да се окажат онова ясно и видимо доказателство за променени електорални нагласи, което да има много по-голяма тежест от безбройните социологически проучвания. Така че, след преодоляването на изпитанието “Булгартабак”, следващият Рубикон за НДСВ ще бъде през есента на 2003. Като е възможно е съдбата на движението да бъде решена още тогава.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]