Кристина Патрашкова

(в-к "Монитор", 31-1 Юли/Август 1999)

"Няма да стоя като чучело в някакъв президиум, за да слушам доклади в своя чест. Честването на годишнини вече е неуместно", отсече един от най-обичаните и най-хулените писатели Николай Хайтов.

След 3 дни живият класик ще чукне 80 години. Който го е виждал - никога няма да му ги даде. Председателят на писателския съюз е по-динамичен от много младоци, в очите му свети лукав пламък, мозъкът му реже като бръснач, майтапите, които пуска, са винаги на място.
 

СНИМКИ: АРХИВ МОНИТОР И ЛИЧЕН АРХИВ Създателят на "Шумки от габър" обяснява какви битки е водил през живота си.

През последните години гениалният разказвач бе обвинен във всички смъртни грехове - че е разпродал имотите на съюза, че е нарочил колегите си от писателското сдружение за мекерета на Сорос, че е изтъргувал картините на стари и по-нови майстори от "сивото поточе" на "Ангел Кънчев" 5. Въобще, че е разтурил СБП. Журналисти дори се разровиха в дебелите речници, за да анализират етимологично фамилията му. И откриха, че тя идва от турската дума hayta, което пък означавало "безделник, нехранимайко, хаймана". И уцелиха сензационната причина за "разхайтеното управление на писателския съюз". Някои дори го тропосаха в компанията на Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Александър Божков и Богомил Бонев, които все мрънкали, че журналистите са им криви за неудачите.

Авторът на "Диви разкази" и "Шумки от габър"

посрещна стоически всички хули по свой адрес.

Не се стресна дори от авангардната постъпка на свои колеги да внесат в съда молба за свикване на извънредно отчетно-изборно събрание на СБП през миналата година.

Гвардията врагове на Хайтов не бе изненадана от железните му нерви. Защото всички знаят, че писателят, влязъл приживе в учебниците, отдавна се е калил във всевъзможни разправии. И дори когато е бил побеждаван, не е навеждал глава, а от всяка крамола е излизал с още по-силен характер.

Николай Хайтов наистина има биография на американски писател. Дипломираният инженер-лесовъд е роден в пловдивското село Яврово. Бил е общ работник, портиер и дори сервитьор. Работил е като лесоинженер в Рила и Родопите, уволнявали са го дисциплинарно, чудил се е как да преживява, когато е бил безработен.

Той обаче е сред малкото съвременни писатели, опознали световната слава. Прочутите му "Диви разкази" имат 15 издания у нас и 32 в чужбина, преведени са на 22 езика. Критиците са изписали десетки страници, опитвайки се да разгадаят тайната на творбата. Обяснението на писателя е просто: "Написах "Диви разкази" през 1966 г. в "аз" форма, използвайки всичките му стилистични особености. Не се съобразявах коя дума е "диалектизъм", коя е "варваризъм" или "провинциализъм". Пледирах, че няма лоши думи в езика. Затова повествуванието така убедително звучи, като да е изтекло от устата на хора, които наистина сами са си разказвали одисеите, а пък аз само съм турил магнетофона да ги запиша".
 

Хайтов с двама от най-добрите си приятели-литературни корифеи - Богомил Райнов (в центъра) и Тончо Жечев (вляво).

"Шумки от габър" пък е обнародвана 7 пъти в България и 4 пъти в странство. През 1976 г. Хайтов получава първа награда на световен конкурс за къс разказ в немския град Арнсберг. Филмите "Козият рог" и "Капитан Петко войвода" се превръщат в христоматийни, въпреки че първоначално се приемат на нож от критиката, защото не влизат в утвърдените тогава коловози - в тях няма партийни секретари, трудови герои и стахановци. "Капитан Петко войвода" пък направо е обявен от идеологическите цензори за "булеварден", защото в него за първи в киното не се прави разлика между турци и българи.

Уникалните творчески успехи на писателя са голямата драма на всичките му отрицатели. Колкото и да го оплюват, те не могат да кажат "гък" срещу книгите му, въпреки че са го набеждавали дори в плагиатство. Седне ли над белия лист - Хайтов реди бисери. Като никой друг може да надникне в най-дълбокото на човешката душа и да открие там неподозирани причини за терзания, любови и омрази. Затова, каквото и да злословят на чашка някои негови колеги -

творбите му и досега се харчат като топъл хляб.

Отгоре на всичко, във всичките му 45 книги няма нито една дума, възхваляваща партията и реалния социализъм. Затова днес Хайтов преиздава творбите си, без да шари по тях с молив и да трие с гума.

Всички, които го познават, знаят, че е един от най-упоритите хора. 6 пълни творчески години от своя живот той посвещава на аферата с гроба на Левски. И досега признава, че за тази история полага най-голямото си публицистично усилие. Години наред Хайтов не се уморява да защитава версията, че гробът на Левски е в църквата "Св. Петка Самарджийска". Всичко се прави в името на истината и като отговор на въпроса - изоставен ли е Дякона в Позорното гробище на София или е погребан от признателните му съмишленици в светилището на софийската църквичка. С разправиите около Левски Хайтов си печели гвардия от врагове. "Аз се гордея с това изследване, макар да отлежава и досега във фризера на президентството", казва днес малко тъжно писателят.

Разочарованията и надеждите си той започва да записва в дневници. Там са всичките му тревоги, възгледи, "занесии и заплесии", които поглъщат мислите и времето му напоследък.

"В човека има заложено всичко, най-вече нагонът към разрушение, който от време на време се развихря. Зловещият им пулс към опожаряване, сечене, събаряне. Нагонът към сгазване и затриване, към сгромолясване. В разрушението се овеществява силата, усеща се властта - може би затова е тъй привлекателно, сладко и упоително", пише Хайтов през 1997 г. сякаш анализирайки днешните събития.

Днес живият класик често мисли за упадъка. Според него тогава "народът се умълчава. Не, не че съвсем не пее, раждат се мелодии, но бързо отзвучават. Всяко време прилича на тъй наречените свои "масови" песни. Те си остават все пак най-чувствителният, социален барометър за упадък, за дрямка и възторг, за униние или подем".

В гилдията и сред близките си Хайтов е известен като един от най-големите защитници на българското. Не един и двама са си патили от неговия Ахилов гняв по повод чуждопоклонничеството. "Това е заложената в нас прокоба от немилостивата майка природа - да мразим своето", отсича писателят и не търпи никакви възражения.

Когато си науми нещо, той е непреклонен.

Никой например не може да го убеди, че затриването на традицията в името на "модернизацията" е нещо положително. "Неща сериозни, важни и дори святи, останаха без значение, и нещо повече - без следа, както в живота, така и в съзнанието на младите. Ето, защо младите все по-рядко четат нашите класици. В бързо време като нашето се износва и литературата, а училищното ни образование подпомага тоя процес."
 

Майсторът на словото (вляво) сред горите като лесничей.

Що се отнася до оцеляването на хората на изкуството в наше време, Хайтов е категоричен. "Писателите трябва да печелят от книгите си". По повод на безбройните призове, които се раздават днес на арт персоните, авторът на "Диви разкази" е категоричен: "Акули да бяха, щеше да им се пръсне коремът на господа абонатите от това задръстване с централни и провинциални награди".

Е, как да бъде обичан такъв човек, който не цепи басма на никого и казва суровата истина в очите на тези, които дърпат конците в държавата. Всъщност, няма нищо чудно. Хайтов винаги е смятал, че саможертвата е най-възхитителното нещо в живота. "Но точно тази нагласа у съвременния българин постепенно заглъхва", не пропуска да захапе отново съвременниците си писателят.

Иначе, днес

80-годишният писател мисли за възрастта.

Според него нейната драма се усеща най-вече в банята, когато се бръснеш и "установяваш, че сенките под очите доста са окръглени, клепачите - леко зачервени. На челото - две кафяви петънца "поникнали" през изминалата безсънна нощ. И се сещаш изведнъж, че си подкарал петдесетте. Тъкмо ти се е отворил ищах за работа, и краят му се вижда. Тъкмо си се научил криво-ляво да живееш, и времето свършва. Кога да четеш, кога да учиш, кога сам да "произведеш"? Трагичен въпрос на петдесетте и още по-трагичен на по-късните години (ако имаш късмет да ги дочакаш)", изповядва се Николай Хайтов още преди 3 години.

Човекът, който с всяко свое изказване взривява обществеността, знае, че ходът на времето е неумолим. Края на века той нарече ера на консервите. И направи безпощадна нейна дисекция: "Зная, о-о, консерви, че времето е с вас и независимо какво ще кажа - вие ще преуспявате. Аз ще си лая, а вашият керван ще си върви. Но все пак, искам да знаете, че ви ненавиждам! Консервата дава своето отражение и в бита, и в характера на хората. Еднакви, стерилизирани, опаковани, изискани, огледални, измити, студени, скучни, също както и консервите - са повечето хора. И животът им е така подреден, маркиран, на часове и минути разграфен, еднакъв и точен - като консервените кутии по рафтовете на "Плод и зеленчук".

Това е Хайтов - писателят, който никога няма да може да бъде затворен в буркан.
 
 

Най-голямото изпитание в живота му През 1954 г. предлагат на Николай Хайтов да подпише декларация за сътрудничество с Държавна сигурност в Самоковското околийско управление на народната милиция. Целта е да следи Орлин Василев и неговата компания и да докладва какво си говорят. Офертата е: подписва и го освобождават, отказва - лежи 8 години в затвора и конфискуват всичкото му имущество. И днес писателят признава, че никога не е бил изправян пред такъв избор. Избира осемте години затвор, за да заслужи собственото си уважение. Затова твърди, че днес всеки може да го напада, плюе, дъвче. "Само че самочувствието ми е в ред. Това те прави недосегаем, непробиваем. Ти си бог".

 

Одисеята на Хайтовите филми Филмът на Методи Андонов "Козият рог" по известната творба на Хайтов разбунва духовете на зрителите, веднага щом вижда бял свят. Той се оказва най-касовата българска продукция и най-продаваната и досега в чужбина. Още с появата си получава престижната награда "Сребърен Хуго" в Чикаго. На Варненският кинофестивал през 1972 г. обаче е удостоен единствено с отличието на филмовата критика. Причината е, че "Козият рог" не е партиен филм, в него не се отразява "нашата героична съвременност". Затова във висшия съвет за пускането на филма трима души гласуват "за", а двама (най-влиятелните, чиито имена Хайтов днес не иска да споменава), са против. Опасността "Козият рог" да бъде спрян едва е преодоляна. Затова Методи Андонов получава едва посмъртно Димитровска награда. На режисьора и сценариста не се плащат полагащите им се премии, възлизащи на 85 000 лв. днешни пари.  Историята с "Капитан Петко войвода" не е по-различна. 3-4 месеца се проточват колебанията дали да бъде пуснат на екран. Цензорите са смутени най-вече от сцената с байрачето, на което пише: "Те погубиха България". Освен това, в лентата за първи път турците не са показани като трето качество хора, както е във всичките ни исторически филми. "Една от най-големите ми радости като сценарист беше, когато чух ученици-турчета, излизащи от една кърджалийска гимназия, да пеят "Петко ли, капитанине", казва днес Николай Хайтов.

 

Защо става председател на СБП Много хора ме смятат за лекомислен и направо за глупак, че се захванах да стана председател на съюза. Съгласих се, за да го спася. Защото знаех, че писателите, отцепили се към Сорос, бяха направили постъпки в Министерския съвет да вземат имотите на съюза, които се оценяват на повече от 2,5 милиарда лв. стари пари. Те се бяха отделили тайно още през 1992 г. и си мълчаха. Тогава СБП искаше да му се утвърди ръководството, но това се отхвърляше. Отцепниците бяха само 27 души, а по това време в СБП имаше 400 човека. Беше нечестно и гадно.  Разбрах това и установих, че няма човек, който може да ги спре. Богомил Райнов е сериозен човек, но той тогава имаше неприятности с апартамента и не искаше да се меси в обществената работи. Като се огледах - няма никой. Аз не съм номенклатура, не могат да ми кажат копче. Нямам две думи за възхвала на режима в книгите си. Иначе, заплатата в СБП и тогава, и сега е 140 лв. Реших да вляза в съюза, за да попреча на тези мошеници ли, разбойници ли, да свършат мръсотията. И го направих. Утвърдиха ни в съда и спечелихме битката. Тогава пресякох преписката, защото отцепниците искаха да се именуват Съюз на българските писатели. След това ни се струпаха всичките реституция, но пак спасихме нашите собствени имоти.  Свърших своето и вече няма да се кандидатирам за нов мандат. Днес знам, че единственото нещо, което заслужаваш да защитаваш, е уважението към себе си. Като направиш някоя мръсотийка, ти разваля целия кеф. Като започнеш да се срамуваш от себе си, това не е живот. Няма цена, която не бих платил, за да не се срамувам от себе си.

 

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО Актьорът Васил Михайлов: Има свой аршин за всичко Мъчно е да кажеш за Хайтов една дума и вътре да е целият. А той умее точно това. Когато снимахме “Капитан Петко войвода”, той се изтъпани по телевизията и каза, че съм ходил по екрана като облак и съм подкарал здраво каруцата. След това, когато представях негова книга каза, че съм “по - Хайтов” от него. На него му е лесно, макар че той самият никак не е лесен човек. Може би за това най-много него тача. Има свой аршин за всичко и ако искаш да се имаш с него, трябва да свериш своя. Не че не зачита твоето, петимен е за всяка нова дума, ама да е на място. Като пише, черпи от дълбоко и дълбае на дълбоко. Затова филмите и книгите му не остаряват за радост и съжаление. Абе, “хас човек”.  Историкът Андрей Пантев: Враговете му са апендикси в литературата Тези, които се упражняват в иронично красноречие спрямо Хайтов, ще си останат вечните апендикси и имитатори в родната литература. Чувал съм името му в Севиля, Копенхаген, Лондон и Белгия. Да не забравяме все пак, че книгите, които написа, са амалгама на национална история и възродена душевност. Впечатляват с легендарната романтика на една атмосфера, в която лежат темелите на днешната ни ерозирала идентичност. Съпругата на Емилиян Станев - Надежда: Той остави дълбоки дири с книгите си С Хайтов и съпругата му бяхме много близки, докато Емилиян беше жив. Винаги ме е удивявал с изключителната си работоспособност. Много е кадърен. И въпреки че мнозина го критикуват с повод и без повод, той остави дълбоки дири в литературата.

 

Богомил Райнов: Неговите конфликти се извисяват до античната трагедия Има едно кратко есе на Николай Хайтов, озаглавено "Тайната на кривата борика". Та си мисля, че също като тази крива борика - капризна и нестандартна сред правите еднообразни борове - Хайтов се откроява жизнен, жилав и упорит в своенравието си сред толкова свои съвременници, създатели на битова литература, на които не им липсва нищо, ако изключим една-единствена дреболия - оригиналността. Писателството или е преливане от пусто в празно, или е своеборзано откривателство. Откривателството на Хайтов тръгна от Родопския край. В един момент, когато млади автори от нашето поколение се опитваха да създадат "модерна" и "градска" проза, Хайтов се обърна към една изостанала, позабравена област на България и предизвикателно нарече първия си голям успех "Диви разкази". Разбира се, новаторството на писателя не се изчерпва с географската екзотика на повествуванието. С умението си да долавя чертите на националното и оттам да постига връзката с общочовешкото. Хайтов долови и един предимно изолиран свят на "прости" планинци, неподозирани мотиви на бит, преживелици, покъртителни човешки съдби. През грубите прозрачни факти на сиромашкото всекидневие, в суровата борба за хляба, в драмите на патриархалните взаимоотношения, изобщо в цялото това битие, което едва ли би могло да предизвика друго чувство, освен тягост, писателят открива богатството на непреодолими копнежи, на стихийни пориви, на бурни страсти, на жажда за мъст, но и на жажда за обич, на малодушие, но и на героизъм, на изпепеляваща злоба, но и на чисти човешки чувства. Повечето му герои са движени не просто от инстинкта да оцелеят, а от упорството да превъзмогнат, да постигнат. И устремени с някаква съдбовна предопределеност към заветната цел, пропадат в зловещите въртопи на катастрофата или се добират до скъпо заплатена горчива победа. Така, анонимните, привидно дребни хорица често израстват внушително пред нас в цялата си духовна значимост на могъщи характери, а битовият конфликт нерядко се извисява до суровата патетика на антична трагедия. Хайтов е представител на една, може би вече донейде демодирана традиция, според която литературата все пак трябва да изразява някакви човешки истини, и едва ли е необходимо да вземаме думата, ако нямаме какво да кажем. Вярно е, че както иронично бе забелязъл навремето Маларме, произведението се прави не с идеи, а с думи. Така поне стоят нещата при автентичните творци. Хайтов, струва ми се, е именно такъв автентичен творец. Влязъл в литературата ни с един оригинален регистър от теми, с една галерия от свои герои, с едно богатство от свои размисли за съдбата на човека и света, с един свой самобитен стил на изобразяване и изразяване, той обогати художествената ни книжнина и зае трайно място в нея.