Make your own free website on Tripod.com
 
 
БАЛКАНИТЕ И НИЕ
 ВЛАДИМИР КАМИНСКИ, БЕСАРАБИЯ (УКРАЙНА)
 
    Процесите на Балканския полуостров, обхванали в продължение на повече от един век българското етническо тяло, се развиха така противоречиво и разнопосочно, че националните въпроси вместо да бъдат решени, напротив се заплетоха в много сложен и едва ли в близко бъдеще разрешим възел. В интерес на прословутото “европейско равновесие” държавни величия разпокъсаха нациите, създадоха нереални граници, харизаха на съседи - току-що признати за независими, земи, признати от векове за безспорно български.

    Активното сърбизиране на Поморавието след битката при Сливница даде известен резултат. Отписани от етноса си, шопи и торлаци в днешна Източна Сърбия си остават за съвременната руска славистика, въпреки всички пристрастия,  нещо различно от населението в Шумадия. Нашенците в Сърбия са обединени в самостоятелна Призренско-Тимошка езикова група, преходна между българи и сърби. Ето защо дейността на ДСБЮ се приема толкова нервно от сръбските власти. А въпросът защо понятието “ЗАПАДНИ ПОКРАЙНИНИ” си остава само за два гранични града и околните села, очаква отговор от страна както на българските държавни мъже, така и от национално мислещите интелектуалци.
Ясно е, че контролът върху Поморавието винаги ще тласка към аспирации в Македония и западните граници на днешна България тази държавана структура, която тресе днес Балканите със своята неумереност и алчност.

    Македония - географска област край река Вардар, изстрадала политическия си статут и призната като независима държава с основен държавотворен елемент - българския, днес е притисната както от албанския иредентизъм, така и от Сърбия, желаеща да се реваншира по някакъв начин за загубите в Босна и Хърватия. Тази всъщност втора българска държава астава все още без ясни национални ориентири, демонстрирайки един вид безотговорност към бъдещето на народа си. Кироглигоровщината е вид на селекционирано в Белград “държавотворчество”. Търсенията на македонските корени в епохата на Александър Велики обърква умовете. Това логично ще докара скопските “историчари” до Нагорни Бадахшан в Таджикистан и някои планински райони на Афганистан и Пакистан. Тамошните аборигени от хилядолетия смятат себе си за потомци на великия Искандер. Мисля, че една визита на скопски научни светила в Средна Азия ще приключи успешно. Тя ще е полезна, ако, разбира се, съдбата на учените не е такава, каквато е съдбата на загубените във времето отряди на Александър Македонски.
България и Македония, като две държави на един народ, са длъжни да се поучат от взаимоотношенията между сродните Румъния и Молдова. Диалектни препирания в средата на българското общество в двете държави, не бива да са пречка в изработването и съгласуването на единна позиция по въпросите, отнасящи се до нашите сънародници в граничните области на Гърция и Албания. Това е естенствен терен, върху който трябва да се търси обединението и на двата политически елита.

    Повдигането на въпроса за българите в Егейска Македония и Западна Тракия в комбинация с икономически просперитет и здрави връзки с България след време ще даде определени дивиденти. Това ще е изгодно и за двете български държави, ще даде шанс да се измъкнат от клопките, поставени в Берлин през 1878 г.
Едно от големите предизвикателства пред българската държавност е отношението към Българска Бесарабия. Преживяла за две столетия етническо прочистване, 8-кратна промяна на държавната принадлежност, родно място на множество видни строители на съвременна България, малтретирана с глад и човекоядство по време на социализма, претърпяла съветизация и денационализация, след рухването на СССР на референдум през декември 1991 г. 86 на сто от населението в Болградски район гласува “за” свое самоопределение. Гагаузката република и Приднестровието в Молдова и евентуално Болградско обособяване в състава на Украйна е най-сериозната засега бариера пред румънските безмерни амбиции на север, а и на юг - към Южна Добруджа. Българите в Бесарабия няма да бъдат безучастни към съдбата на България, ако Букурещ отново забленува за 1913 г.

    Именно този геополитически пробив на българите на север от делтата на река Дунав, в Онгъла на Аспарух, елиминира предопределеното за България на конгреса в Берлин (1878 г.). Никак не са случайни мерките на Букурещ за едно сложно преминаване през контролираната от него територия. Прекият маршрут от 180 км от Кардам до Измаил грижливо е удължен със 100 км. Тулча и Кюстенджа, както и цяла Северна Добруджа остават настрани от пътя, свързващ българите от двата бряга на Дунав. Въпреки напредналата румънизация в Северна Добруджа сред македонските власи, руси, украинци, кримски татари, гагаузи, българи, турци местното население грижливо “се предпазва” от контакти както с България, така и с преживяващите национално възраждане българи и гагаузи в Бесарабия.
Обществото твърде мъгляво си представя стремежите на Турция да се завърне в Европа. Притиснати в Анадола от кюрдите, арменските и грузински претенции за възстановяване на някогашните арменски и грузински предели, Турция е изправена пред съдбоносен избор: Да се бие за баирите на Кюрдистан или да насочи погледа си на Запад. Появата на нов Кипър от части на България и Гърция не изглежда толкова фантастично. Засега Русия възпира турските амбиции. Дали ще бъде така обаче и утре?

    И така, времето на сервилно пречупване на кръстове пред поредния избран за “голям брат” си отива. За да има бъдеще, България трябва да има национално отговорна политика. И в никакъв случай не бива да се забравя, че България не е само това, което е очертано днес с държавните граници. Другата България живее сред така наречените българи зад граница. Когато Отечеството на дедите им има нужда, те тръгват към него, стават съществен фактор в развитието на българската държавност. Че българинът е нещо значително е залегнало в съзнанието и попито с майчиното мляко и затова нашенците остават смаяни и учудени, когато, преминавайки Дунав, видят нелепото поведение на своите сънародници. Още по-жалкото е, че комплексът за малоценност на българина се насажда и от чиновници от официални държавни институции.

    Макар и далеч от Родината, задграничните българи гордо заявяват, че са българи! Българското Опълчение, Шипка, Съединението и героите при Сливница, Освободително-обединителните войни 1912-1918 г. са доказателство, че тези българи се бият за Родината с по-особени чувства. Дори в съветските години бесарабските българи имаха основания да се гордеят - по време на Втората световна война те дават трима героя на Съветския съюз, бившият съветски лидер Леонид Брежнев е бил подчинен на българина В. Я. Колпакчи, а най-известният съветски режисьор Сергей Бондарчук винаги с гордост е заявявал, че баща му е българин.

    Историята сама по себе си на нищо не учи. Обаче е жестока към тези, които не я познават...
    


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |