Make your own free website on Tripod.com

Спасяването на българските евреи
Царят, църквата и ВМРО бяха основните фактори
Камелия  Попова

    Въпреки ЗЗН в България до началото на 1942 г. липсва строг контрол за носенето на Давидовата звезда. От нея са освободени евреите, участвали във войните, сключилите смесени бракове и приелите християнството. Полицейският час също не се спазва строго. В резултат на т. нар. конференция Ванзее, проведена в Берлин на 20 януари 1942 г. и приела плана за “окончателното решаване” на еврейския въпрос, в България се засилват противоеврейските мерки. Последват нови допълнения и разпоредби към ЗЗН, които чувствително влошават положението на евреите.

    Първоначалният натиск, оказан върху българското правителство от отдел “Дойчланд” на Германското външно министерство, е по въпроса за съдбата на няколкостотин евреи български поданици, живеещи в Германия. В началото на юли 1942 г.кабинетът на Богдан Филов дава принципно съгласие тези евреи да бъдат включени в германските планове за екстерниране. Три месеца по-късно (15 октомври 1942 г.) Германското външно министерство възлага на германския пълномощен министър в София обергрупенфюрер Адолф-Хайнц Бекерле да влезе в преговори с властите по въпроса за изселването на българските евреи на Изток. Райхът декларира “готовност” да “ги приеме” и препоръчва създаването на български комисариат по еврейските въпроси. В официалната вербална нота на българското правителство от 12 ноември 1942 г. предложението е прието по принцип, но се изтъква аргумента, че България ще използва своите евреи за неотложната си строителна политика. Изпълнен, обаче, е германския “съвет” и е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) като орган към МВРНЗ, начело с убедения антисемит Александър Белев. Успоредно с това, министър-председателят отправя молба за изпращането на германски съветник, който да подпомогне провеждането на “мероприятията”. В края на януари 1943 г. в България пристига СС хауптщурмфюрер Теодор Данекер от Главно управление за имперска сигурност - т. нар. РСХА - като “съветник по всички еврейски въпроси и по-специално по въпроса за изселването.” При срещата му с българския вътрешен министър Габровски, последният предлага депортация на около 12 хил. души от новопридобитите територии като недвусмислено заявява, че “в момента и дума не може да става” за изселване на евреи от стара България. Отново е изтъкнат същия аргумент - те са необходими за строителството на пътища.

    Междувременно, инициативният Белев изготвя доклад за депортация на евреите от Тракия и Македония и “нежеланите” елементи от България - общо 20 хил. души, с перспектива постепенно всички да бъдат изселени. Последва спогодбата Белев-Данекер от 22 февруари 1943 г. за депортация на 20 хил. евреи. Редица автори отбелязват, че Белев сам зачертава в текста на документа думите “от новите български територии Тракия и Македония” с цел допълване на цифрата с 6 хил. души от България.

    Между 3 март - 1 април 1943 г. евреите от Тракия (4221 души) и Пирот (186 души) са извозени до Лом, където са натоварени на шлепове, а евреите от Македония (7122 души) са събрани в Скопие и отправени с влакове през Сърбия и Унгария. Последната спирка на всички тях е Полша. Няколко еврейски семейства от италиански произход са освободени след застъпничеството на царица Йоанна, а софийското правителство разрешава освобождаването на 15 лекари и аптекари, заедно със семействата им.

    Реакцията на българската общественост закъснява, поради липсата на информация.На 22 март 1943 г. проф. Петко Стайнов отправя остро питане в Народното събание относно депортацията на беломорските евреи, но то е оставено без последствие. На своя инзвънредна сесия Св. Синод взема отрицателно становище към мерките на правителството за изселване на евреите и изпраща екземпляри от изложението си на министър-председателя и в Канцеларията на Негово Величество. Документът е подписан от Наместник-председателя на Св. Синод Неофит Видински и архиереите: Стефан Софийски, Максим Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Борис Неврокопски, Софроний Търновски, Йосиф Варненски и Преславски, Кирил Пловдивски, Евлогий Сливенски и Климент Старозагорски.
В дневника на Богдан Филов е отразено, че още през февруари 1943 г. английското правителство чрез Швейцарската легация в София предлага план за изселване на 4 хил. еврейски деца и 500 възрастни в Палестина. Германското външно министерство обаче, не допуска подобна възможност. Когато депортацията на тракийските и македонските евреи започва, управляващият Швейцарската легация в София - Шарл Рьодар посещава министър-председателя (11 март 1943 г.) и отново настоява за осъществяването на английския план. В своя доклад до Федералния политически департамент в Берн Рьодар пише, че е призовал хуманните чувства на българския държавник, умолявайки го да попречи на депортацията. В отговор му е заявено, че българското правителство е било принудено от обстоятелствата да вземе подобни мерки и че повече не може да се говори за човечност, когато неприятелските самолети избиват мирно население.

    От 31 март до 2 април 1943 г. цар Борис посещава Германия, където провежда разговори с Хитлер и Йоахим фон Рибентроп. В строго поверителна телеграма на последния до Бекерле се предават думите на цар Борис, че “досега е дал съгласие за депортацията само на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа”. От евреите в България той щял “да се освободи само от незначителен брой болшевишко-комунистически”, а останалите ще задържи  в концентрационни лагери и ще ги използва в строителството на пътища. От своя страна, завръщайки се в България, цар Борис информира министър-председателя за водените разговори с Рибентроп, на когото се “постарал да обясни, че евреите в България са шпаньоли и съвсем не играят тази роля, както в други страни”. Рибентроп не възприел подобно становище и възразил, че  “единственото вярно  решение е най-радикалното”.
Още след подписването на споразумението Белев - Данекер, шефът на КЕВ дава нареждане незабавно да се изготвят списъци на около 6 хиляди евреи от България. В първите дни на март започват арести в Пловдив, Кюстендил, Шумен и други градове на страната. Гражданите на Кюстендил   изпращат делегация в София, която е изслушана от подпредседателя на Народното събрание - Димитър Пешев. Един от делегатите е Владимир (Владо) Куртев - член на ЦК на ВМРО и първи помощник на Иван Михайлов. Според спомените на друг делегат - Асен Суичмезов, Владо Куртев се среща с д-р Константин Станишев, за да търси неговото съдействие.
 

    "Драги Кольо,
    Питаш ме какво зная по въпроса за българските евреи през войната. Доколкото зная, българската църква, специално митрополит Стефан, положил усилия да спасят евреите, но в края на краищата те бяха спасени от ВМРО, т. е. Македонската революционна организация, която не забравяше енергичната подкрепа на евреите пред Обществото на народите в Женева преди войната. Продажниците, които управляваха България през войната, не даваха пет пари за усилията на Българската църква да спаси евреите. Обаче в последния момент (баща ми и майка ми бяха на гарата с раници на гърба на път към газовите пещи в Полша) една македонска делегация посетила Габровски и без церемонии му казала: "Ако един единствен от нашите евреи бъде изпратен вън от границите, ще платите с живота си".
Майката на Сашо Александров, съпругата на Тодор Александров, била много активна в това отношение. Тя беше доста близка приятелка на майка ми и в най-тежките моменти, включително няколко часа преди родителите ми да тръгнат за гарата, тя пристигнала в нашата къща и без да каже дума прегърнала майка ми и започнала да плаче. Оттам къде е отишла и какво е правила не знаем, но родителите ми и другите набелязани жертви били върнати от гарата."
Из писмото на д-р Роналд Ешая, изпратено на 6 януари 1989 г. до негов приятел

    При отказа на министър-председателя да се срещне с него, на 9 март Пешев разговаря с вътрешния министър и отправя настоятелни заплахи, че ще внесе интерпелация в Народното събрание, ако заповедта на Белев не бъде отменена. След няколкочасово протакане, Габровски отменя заповедта като заявява, че мярката е отменена, но не отложена. В коментарите по мартенската акция за спасяване на българските евреи, почти всички автори са единодушни, че нито министър-председателя, нито вътрешния министър, биха могли да вземат това важно решение. Основанието, че единствено намесата на цар Борис предотвратява депортацията, се съдържа в доклада на германския полицейски аташе в София - Карл Хофман - до главно управление за имперска сигурност от 5 април 1943 г. Според него, планът на Белев за изселване на 6 хил. евреи от България пропада поради кюстендилската акция и намесата на Д. Пешев, което предизвикало вероятна намеса от “най-високо място”. На 17 март 1943 г. Д. Пешев връчва протестно писмо на министър-председателя относно антиеврейската политика на кабинета, подписано от 42 депутати. Б. Филов реагира много бурно, като организира светкавично гласуване вот на доверие на правителството и бламиране на Пешев от поста му на подпредседател на Народното събрание.

    През месец май 1943 г. е осъществен вторият и последен опит за екстерниране на евреите от България. Този път становището на цар Борис е категорично. Според план “А” на комисаря Белев всички евреи трябва да бъдат депортирани до 30 септември 1943 г. План “Б” предвижда изселване на софийските евреи в провинцията, като общото депортиране стане по-късно. Белев разисква двата варианта с Габровски и Данекер, които ги одобряват. Следва приемането им от Министерски съвет, но преди това, вътрешният министър намира за уместно да консултира царя. На 20 май 1943 г. цар Борис абсолютно еднолично отхвърля първата алтернатива: не се допитва до никого, включително и до министър-председателя. Веднъж взел решението, той напуска столицата, за да отиде на лов и да остави подчинените си сами да обясняват на германците. Еврейските вълнения на 24 май, опитът за еврейска демонстрация, осуетен от конна полиция, незабавните арести и изселвания в провинцията, както и намесата на влиятелни лица - архиепископ Стефан, Екатерина Каравелова и др.  - дават красноречив израз на обществените настроения. Особена смелост и енергичност проявява Софийският архиепископ Стефан, който открито заявява: “Ако трябва, аз ще приютя всички евреи в църквите и манастирите, но няма да позволя да бъдат отведени.”
 

ДАННИ ЗА ДЕПОРТИРАНИТЕ ЕВРЕИ ОТ ЕВРОПА ПРЕЗ 
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
според “Атлас по история на израелския народ”, изд. в Израел, 1994 г. от Ели Барнави
АВСТРИЯ - 65 000
БЕЛГИЯ - 24 000
БЪЛГАРИЯ - 11 000*
ГЕРМАНИЯ - 180 000
ГЪРЦИЯ - 65 000
ИТАЛИЯ - 7 500
ЛАТВИЯ - 85 000
ЛИТВА - 135 000
ЛЮКСЕМБУРГ - 700
НОРВЕГИЯ - 800
ПОЛША - 3 000 000
РУМЪНИЯ - 350 000
СЪВЕТСКИ СЪЮЗ - 1 200 000
УНГАРИЯ - 300 000
ФРАНЦИЯ - 90 000
ХОЛАНДИЯ - 105 000
ЧЕХОСЛОВАКИЯ - 270 000
ЮГОСЛАВИЯ - 60 000

    *Става дума за депортираните евреи от новоосвободените земи, намиращи се под съвместна българо-германска юрисдикция.

    Авторът изказва благодарност на Еврейския културен дом  в София за оказаното съдействие

    Докладът на полицейското аташе Хофман (7 юни 1943) разкрива името на човека, предпочел план “Б”. Вече не се използва терминът “от най-високо място”, а конкретно е посочено името на цар Борис. В докладите си нито Бекерле, нито Хофман обвиняват царя, а се опитват да представят аргументи в полза на неговото решение. “В манталитета на българина, израснал сред арменци, гърци и цигани, има силно развита търпимост спрямо малцинствата и той не намира нищо лошо в евреите” - посочва Бекерле, с което обяснява липсата на германската “идеологическа мотивировка”. Препоръката му към германското външно министерство е, че в този момент е погрешно да се упражнява какъвто и да било натиск върху българското правителство. Години по-късно той е оправдан на процеса в Германия заведен за нацистката му дейност. Пред съда Бекерле заявява, че цар Борис е бил съгласен с депортацията на тракийските и македонските евреи, но тайно поискал от него съдействие да не се депортират българските евреи.
Около средата на юни 1943 г. германското външно министерство инструктира Бекерле да окаже натиск върху българското правителство за депортация на евреите. След проведените разговори, той отново изразява мнение, че всякакво вмешателство от германска страна, дори придружено от силен натиск, ще бъде отхвърлено.

    На 29 август 1944 г. всички антиеврейски закони са отменени.

    Положените  усилия от цар Борис да предотврати депортацията на българските евреи са в съзвучие с настроенията на цялото общество и в крайна сметка довеждат до успешен финал. Трагедията на депортираните 11 343 тракийски и македонски евреи изглежда непредотвратима за възможностите на българския владетел. Редица автори изтъкват, че жертвите не са били български поданици и че юрисдикцията на България над двете области е била само номинална. Проф. Ханс Йоаким Хопе пише, че България приема по принцип германското искане за депортация на евреите от новоосвободените области с цел да печели време. Така, изоставяйки тракийските и македонски евреи, цар Борис заплаща цената за спасяването на българските евреи - четири пъти по-многобройни. Д-р Аврам Бен Яков, литератор, бивш български поданик, сега живеещ в Ерусалим, пише: “България трябва да бъде освободена от всякаква отговорност за предаването на тракийските и македонските евреи. Тя получи тези две области от Германия изключително за да ги администрира. Германците не подписаха и не можаха да подпишат  какъвто и да е договор, установяващ окончателния статус на Тракия и Македония.”
 


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |