Make your own free website on Tripod.com
 
 
 Roy Harper
Идолът на Led Zeppelin
Владимир Йочев

    Роден в Манчестър през 1941 г. Уникален неуправляем талант. Неговата музика се върти някъде между британски фолк и рок (но уверявам те, няма нищообщо с фолк-рока), във всеки случай звукозаписните компании никога не са имали ясна представа като какъв да го продават. Въпреки че има забележителни приятели- Джими Пейдж, най-вече, който изключително много му помага през 70-те, Рой Харпър упорито настоява на антикомерсиалния си стил и никога не прогресира повече от това да бъде идол на шепапоклонници (пък нищо, че сред тях били и Лед Цепелин), които култово го следват. Той заслужава по-широка извастност- и заради експресивните му стихове, и заради брилянтното протоцепелинско музициране, и заради рядко привлекателната си харизматична личност.

    Младостта на Харпър е била мъчителна. Майка му умира при раждане и той е пратен при мащехата си, една Свидетелка на Йехова, изживяване, за което казва: “Това ме накара да полудея и ме изпълни с доживотна омраза към всякакви форми на религия”.

    На 15 години постъпва във военно училище, но там полудява и скоро попада в клиника за душевноболни, където го лекуват с електроконвулсивна терапия.

    Бяга от там и живее на улицата за известно време, докато не го вкарват в затвора за една година.
Такъв е личният опит, който оформя песните на Харпър- стоящ винаги на ръба, окрилен от собствената си несигурност, дълбоко разколебан в авторитетите, опиянен от свободата си, ожестояен срещу жестокостта и нехаещ за сабе си. Още през 60-те  Харпър си има репутация на железен хипар с безкомпромисен радикализъм и емоционална интензивност.

    Първият му албум The Sopphisticated Beggar е записан през 1966-та. Повечето от песните в него са в традиционния за това време протестен стил, измъчени репрезентации на безпомощното страдание, често подсилено от злоупотреба с психиатрични вещества. С експериментите в следващите си албуми, особено прекрасния Folkjokeopus'69, той вече е символ на британския ъндърграунд.

    Ако изключим HQ'75 и Whatever Happened To Jugula'85, които звучат по-твърдо, използва най-вече акустични китари. Обикновено свири с Джими Пейдж, по-рядко с останалите от Лед Цепелин, с Дейвид Гилмор от Пинк Флойд и Бил Бруфорд от Кинг Кримсън. Съвременните енциклопедии го помнят само с знаменитите му гост-музиканти. Данните за него са твърде оскъдни: “Бивш хипи, който толкова се е увлякъл в хипарския си начин на живот, че понастоящем е с разклатено здраве. Забележителнотопри него е, че е свирил с най-известните имена на своето време.”(Британска рок-енциклопедия 1982г.) Напълно забравен днес Рой Харпър живее повече в песните на учениците си от Лед Цепелин и Пинк Флойд, които го обожаваха. Малцина са си дали труда да се доберат до първоизвора, за който с чиста съвест мога да кажа, че в много отношения е още по-прекрасен.
 
 

Roy Harper discography

1966 Sophisticated Beggar
1968 Come Out Fighting Ghengis Smith
1969 Folkjokeopus 
1970 Flat Baroque And Berserk 
1971 Stormcock 
1973 Lifemask 
1974 Valentine 
1974 Flashes From The Archives Of Oblivion 
 1975 HQ
1977 Bullinamingvase
1977 Commercial Breaks 
 

1980 The Unknown Soldier 
1982 Work Of Heart 
1984 Born In Captivity 
1985 What Ever Happened To Jugula? 
1986 In Between Every Line 
1988 Descendants Of Smith
1988 Loony On The Bus 
1990 Once 
1990 Burn The World 
1992 Death Or Glory? 
1992 Born In Captivity II 
1993 Unhinged
 
 
HOPE
When you look at me
from your own century
I may seem to be 
strange archeology
but when the winds blow
from this direction
you may sense me there
in your reflection.
I Think I feel you
but I will never know
as the swallows leave
and the children grow.
I wanted to live forever
the same as you will too.
I wanted to live forever
and everybody knew.
When I caught you there
in tomorrows mirror
I thought I felt you
jump out of my skin
throwing oil into
my blazing memory
filling empty footsteps
I was standing in.
I wanted to live forever
the same as you will too.
I wanted to live forever
and everybody knew.
When I caught you there
in tomorrows mirror
I thought I felt you
jump out of my skin
throwing oil into
my blazing memory
filling empty footsteps
I was standing in.
I wanted to live forever
the same as you will too.
I wanted to live forever
and everybody knew.
 
As the falling rain
of the northern jungle
hanging droplets on the leaves
bombards my brain
I hear you
across a room
a sea of daffodils spring into bloom
you are the mist
the frost across my window-pane
and again.
She moves her body
and her whispers weave
and the world spins
and the tells me that 
I'll never want to leave.
As I thing of you
from this dark century
It will always be with generosity
that we both may share
the hope in hearing
that we're not just
spirits disappearing.



Jimmy Page & Robert Plant
Walking Into Clarksdale
    Струва ми се, че няма да е рисковано ако предрека, че това ще е албума на 1998 година. Не самo, защото напоследък това, което правят динозаврите от 70-те се оказва най-добро. След серия от не особено успешни солови албуми на Пейдж и Плант, че даже и един тотално неуспешен саундтрак на Джон-Пол Джоунс, бившите Лед Цепелин изглеждаха мъртви. И точно, когато ги бяха отписали, те нахлуха в новата музика с това, което винаги са свирили. Вместо да се нагажда към новите капризи Пейдж, заедно с Ковърдейл през 1993-та, направи безкомпромисен цепелинско-уайтснейкски албум, та се завърна с гръм и трясък в класациите. На следващата година двамата с Плант изваяха такива аранжименти на старите си парчета в No Quater, че злите езици, които разправяха, че гласът на Плант е паднал, се вдървиха.
Но ако No Quarter беше по-скоро превод на стари текстове, то Walking Into Clarksdale  е един съвсем новичък зашеметяващ албум в стила на късния Цепелин. А на неверниците и консерваторите, за които музиката свършва с четворката от 71-ва,  си заслужава да кажем, че в сегашната какафония и нещо като In Trough The Out Door, Presence и Phisical Graffiti е много. Walking Into Clarksdale няма да разочарова нито един стар почитател на Лед Цепелин, но е възможно да се хареса и на неизкушени от хубавата музика младенци.

    Албумът излезе на 20 април и в него освен Пейдж и Плант свирят Чарли Джонс- бас и Майкъл Лий- ударни. Вече станаха хитове Most High (чухме го на концерта в София), Shining In The Light и When The World Was Young. Макар те да са наистина най-добрите парчета в тавата, останалите никак не са за пренебрегване.

    На моралистите, които злословят, че те са провокирали израстването на цяло едно поколение, което има самоунищожението за начин на живот Джими Пейдж отговаря:   Моят доктор ми каза, че няма да навърша 35 и след като това се случи, започнах да живея сякаш на заем.” Може би това е най-точната характеристика за Walking Into Clarksdale- малко щастие на заем, което съдбата е забравила да отреже заедно с цялата епоха, в която света беше млад, а Лед Цепелин бяха негови бардове.


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |