Make your own free website on Tripod.com
 
 
ИДАТ КАТО ТИГРИ, БЯГАТ КАТО ОВЦИ
    Здравейте, най-любими мои! Отдавна се каня да ви пиша, ама все не знам откъде да започна. Пък и то, като се оказа, че все с боклуци сме заобиколени отвсякъде, вече съвсем не знам.
    Та и аз сега така, като оня от вица - излизам на прозореца и викам: "Има ли мъже в тая държава, бе?”, а от съседните прозорци се чува: “Що? Нещо за пиене ли е останало?”
    Та такива ми ти работи, най-любими мои. Мина (преди година и кусур) Зимата на Нашето Недоволство. И после - като се отпочна една пролет - всичките окапали листа се накачулиха пак по клоните. А средностатистическият студент (и гражданин) седи под клона и си вика: “Да гласувам ли или да не гласувам?” И Хамлетовски, и съвсем по мъжки (дори и дамите) решава въпроса и подминава клона, а после присяда в най-близката кръчма: народът прост, животът скучен, а вий... вий сте идиоти!
    А листите по дървото, най-любими мои, си висят кротко и не пускат клона. От време на време припяват, щото то птички край тях не останаха: те вече и птичките в наше време сигурно искат хонорари. А пари, както всички много добре знаем, няма... най-вече за образование.
    Пък листите на клона, най-любими мои, отначало патриотични песни пяха. После още по-патриотично заявиха, че те са тези, които са докарали Гражданското Общество; че те са Лицето и Бъдещето на България... Не, не са, мили мои. Ама листите, дето увиснаха по клона, нямат много общо със Студентите... освен студентски книжки (някои от тях).
    Та такива ми ти работи, най-любими мои. Докато едните пият (пием) по кръчмите, другите висят (висим) по клона. Висят на голямото синьо дърво, а Синята Птица на щастието (в началото на Протестите беше Синя Птица, а сега е Министър) се опитва да събере всички под черното си ципесто крило..., пардон, под сините си ласки и да им Обръща Внимание. “Стани, мойто детенце, сега тати ще ти обръща внимание”.
И детенцето става, най-любими мои, къде ще ходи? Става, припка, бърза, пърха като пеперудка... (Последното сравнение май не беше много удачно. Днешната младеж, още повече от някогашната, трябва винаги да е в повишена бойна готовност, защото никога не се знае откъде ще изскочи Голямата Синя Птица на Щастието,... пардон, Врагът.) И строени в нови верни редици, те крачат, за да защитават вашите интереси.
Това, че мъже в тая държава май вече не останаха, като че ли на всички ни е ясно. И те така, днешните ни (студентски) лидери (пък и ние покрай тях) все с бутилката се заседяват, пък работата - който е толкоз глупав, той да я върши.
    И наоколо - все боклуци. Сини, зелени, червени, оранжеви, лилави, карирани, раирани, пипитени, с мобифони, с мерцедеси... всякакви. Пък уж - “земя като една човешка длан...” И откъде се събраха точно в тебе, Земьо, всичките тия боклуци? Всичките тия листи, сграбчили клона? Всичките тия братя, юрнали се да търсят златната ябълка, пък ни един не я намери!
    И ти, Земьо, си седиш, сама като Изоставената Царкиня, никому непотребна (дори и на Змея, щото то вече и змейове не останаха) и рониш бисерни сълзи...
    Пък те, братята, ако въобще стигнат до тебе, съберат бисерите и после - дим да ги няма.
    Не останаха мъже, Земьо, сестро. Не останаха...
    ...пък аз за някакви си листи по клона съм седнала да се кахъря. Ще дойде есен, ще окапят. (Тя, есента, всъщност мина и отмина, ама те още не знаят.) Но не по Земята ще окапят те (като жълт килим, за който все ни караха едно време да пишем в училище), ами ще си прибере Синята Птица на Щастието в хербария, а те - верни листи, ще служат до последен лев на същото това щастие - на вашето и на моето (и на това на останалите).
    Защото тя, най-любими мои, Синята Птица не е от вчера. И преди да се качи на дървото, е знаела много повече за листите, отколкото знаят те за нея. Пък и птиците, както може би сте чували, винаги са Омагьосани създания (особено сините). Тази птица, най-любими мои, е маскирана змия, която всъщност живее в корените на Дървото. А това Дърво сме всички Ние. И ти, Земьо. И мъжете, дето    не останаха. И вие, дето сте в кръчмата. Живее си, значи, змията с митични други разни създания - змии в цветове всякакви, отровни гъби, заровени след войната мини, духа на Комсомола...
    И такива ми ти работи, най-любими мои. Дойдоха листата като тигри... Другите се уплашиха (защото бяха по-добрите?!) и избягаха като овци в кръчмата. Пък мъжете, сред всичките тия боклуци, и те така - идат като тигри, бягат като овци, и пак се завръщат.
    Пак като тигри.
    Драго ми беше, най-любими мои: един лист от съвсем, съвсем долните клони, баш до вратата на кръчмата:

    Ралица Николова


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |