Make your own free website on Tripod.com
 
НОВАТА СИЛА
В България назряват условията за появата на нова 
дясна и националноориентирана политическа формация
Юрий МИХАЙОВ
 
    След почти десегодишен преход от тоталитаризъм към демокрация българското общество изглежда започва да осъзнава необходимостта от появата на нова дясна националноотговорна и консервативна политическа формация, която да подкрепи усилията на управляващия Съюз на демократичните сили за извеждане на България от кризата и разрухата.

    Навсякъде по света десните партии биват призовавани на политическата сцена като своеобразни “санитари на обществото” тогава, когато националната безотговорност взема връх, а политическите и социални експерименти са на път да ерозират окончателно държавата и нацията.

    Днес, след невиждания грабеж на който бе подложена от “децата на левицата” (една част от тях успешно трансформирали се в крайни либерали), България се намира в точно такава ситуация, въпреки някои оздравителни мерки на сегашното правителство. В същото време силната българска държава ни е необходима повече от всякога не по някакви сантиментални съображения, а преди всичко като гарант за собственото ни съществуване и просперитет. Именно поради това е належаща появата на партия или движение, стояща вдясно от трансформиращият се в християндемократическа партия СДС, която да тласка правителството към по-голяма решителност при провеждането на необходимите реформи. Партия, необвързана с комунистическото минало, и способна да гарантира, че България ще оцелее не само като географско понятие.

    Факторите за появата на подобна дясна националноотговорна политическа формация са много и разнообразни.

    В Европа постепенно си отива поколението на победителите и победените във Втората световна война, което само по себе си открива нови перспективи пред десницата на континента и ново, далеч по-благосклонно, отношение на обществото към нея. Това е естествено. Десните партии са най-близо до хората, тъй като защитават традиционните национални ценности, а при сегашното ускорение на научно-техническия прогрес и породената от него перманентна криза, стабилността се черпи от опита, а той на свой ред се съдържа преди всичко в традицията. Нещо, което прави идеите на десницата още по-актуални.

    Събитията от началото на 1997 сложиха край на “перестроечния преход” у нас. Днес българският политически живот се нормализира и придобива модерна европейска структура. А в нея наличието на национално-отговорна десница е просто задължително.

    Още през 1989 бяха направени опити за създаването на национални и консервативни партии. Появиха се многобройни националистически, монархистки и други формации. Но, макар че някои от тях формално съществуват и днес, всички те бяха малобройни и лесно бяха изтикани от реалния политически живот и от лансирания чрез медиите модел на тъй наречените “основни политически сили”. Това бе необходимо за безпрепятственото разграбване на държавата, планирано и осъществено от “децата на левицата”. Не е чудно, че през последните години част от представителите на така наречения “обслужващ национализъм” премина на откровено неокомунистически позиции. Днес обаче, именно поради промяната, наложена в началото на 1997, появата на нова мощна дясна партия или движение е не само възможна, но и крайно необходима.

    Както на страната, така и на вече формирания национален капитал. На страната за да оцелее, а на националния капитал - като политически защитник на собствените му интереси в неравната битка с чуждестранните конкуренти.

    Модерната консервативна национална десница е необходим коректив, както на неокомунистическата и социалдемократическа левица, така и на крайните либерали, изразяващи интересите предимно на транснационалните корпорации и финансовия капитал. Този капитал, на когото пречеха нашите позиции в международната икономика, предпочита да ни третира, подобно на редица страни в Африка и Латинска Америка като клиенти, а не като конкуренти. Ултралиберализмът в икономическата политика през последните години ни бе наложен след края на студената война и постигнатите договорености между двете тогавашни световни суперсили, подробностите за които са все още неизвестни. Аналогиите с положението на страната ни след Освобождението и режимът на капитулациите - в икономически план, и след Ньойския договор - по отношение на армията, сами се натрапват. За разлика от онова време обаче, днес България е индустриална държава в криза, което прави поредния преход изключително болезнен. И поради новите, по-високи изисквания на обществото, и поради вече консумативния му характер, и поради спадналата раждаемост (нещо закономерно за индустриалното общество), и поради разликата в производствената база, която вече не е земята, а страдащата от периодични кризи индустрия. Така необходимостта от защита на индустрията в случай на криза, както и по-нататъшното й развитие, стават особено актуални при днешните и особено при утрешните темпове на научно-техническия прогрес. Както впрочем, и нуждата от подкрепа за свързания с нея търговски бизнес. Затова толкова необходимата, за да се сложи край на разграбването и да се повиши ефективността на икономиката, приватизация, следва да се извършва изключително внимателно и напълно прозрачно. Защото разпродаването на индустрията само на чужденци гарантира единствено ниски доходи и постепенно унищожаване на нацията. Приватизията “на тъмно” в крайна сметка съдейства точно за това.
Икономическите трусове и тъмните финансови машинации създават в обществото несигурност, съкращават покупателната способност, а с това и пазара, разоряват стабилизиращия обществото дребен и среден частен бизнес. Наистина, с въвеждането на валутен борд у нас, трусовете намаляха, но днешното равновесие е изключително крехко поради това, че е постигнато единствено с финансови мерки. За да няма повече трусове и несигурност, държавната подкрепа за ограбвания досега дребен и среден бизнес е задължителна, както и осигуряването на условия за трансформирането на част от него в едър, включително и създаването на български транснационални компании (ТНК), и принуждаването на вече структурираните през “перестроечния период” и обслужващи до днес предимно чужди интереси групировки да работят за България.

    Невъзможно е да се постигне всичко това без целенасочена помощ от държавата и без лансирането на мястото на сегашния нихилизъм и насаден комплекс за вина, на положителни ценности и чувство на заслужена национална гордост в обществото. Тя е необходима и за да се спре продължаващият емиграционен поток от млади и талантливи специалисти, особено необходими за създаването на една стабилизираща обществото широка просперираща прослойка от собственици. Да не забравяме също така, че емиграцията не би имала толкова отрицателни последици, ако се активизират връзките с българските колонии в чужбина. Новата емиграция особено много се нуждае от това. При всички случаи би трябвало да ни е ясно, че без висши достижения в икономиката, културата, образованието и т.н. страната ни е осъдена на жалко съществувание, нещо което повече не можем да си позволим.

    Пречка за провеждането на националноотговорна политика обаче, е корупцията в държавния апарат, добила през последните години особено големи размери. Дори и от Международния валутен фонд ясно ни заявиха, че ситуацията в това отношение е вече нетърпима и макар че подобна позиция би могла да се обясни с тревогата за връщането на отпуснатите заеми, това не променя особено фактите. Корупцията заплашва устоите на държавността, както заяви премиерът Иван Костов в интервю пред БТА. Тоест, корупцията е заплаха за бъдещето на всеки от нас. За да бъде смазана тя, са нужни силни и добре координирани национални институции. Днешната война между тях, една от най-опасните “мини” на преустройството, трябва най-после да приключи (както впрочем и самото преустройство).
Съюзът на демократичните сили трудно ще се справи сам с проблемите на прехода. Макар и трансформирайки се в християндемократическа партия, съюзът все още не се е отърсил от редица елементи на крайния либерализъм, възприет поради сляпото копиране на американския икономически и политически модел, който обаче е твърде различен от европейския.

    Някога Съюзът на демократичните сили бе създаден като американски тип партия с либерална насоченост, за което особена заслуга имаше и протежето на Горбачов д-р Желев. Времената обаче се менят. Както се промени и курсът на СДС, макар и все още носещ някои белези на крайния либерализъм. Поради факта, че Съюзът смени курса си с позитивен и засега единствен е в състояние повече или по-малко успешно да управлява страната, новата дясна политическа формация, следва да си сътрудничи с него, като в същото време го тласка към възприемане ценностите на истинската европейска християндемокрация и така му помогне окончателно да се отърси от родилните си петна. Добър пример за подобно сътрудничество е моделът, следван вече половин век от ХДС и баварския Християнсоциален съюз.

    Либерални формации и днес имаме достатъчно. Те се групират около бившия президент Желев и някогашния СДС, трансформирал се сега в ОНС. Чрез тях бе стартирано формирането на проруски (и проамерикански) настроена буржоазия, зависима от външни сили. Именно в тяхна изгода либералите лансираха и продължават да отстояват един обществен и икономически модел, който на практика съсипа българския преход. Не трябва да забравяме и, че този ултралиберален модел бе причината за активизацията на крайните неокомунистически настроени елементи у нас. В крайна сметка и крайните либерали, и крайните неокомунисти на практика обслужваха и продължават да обслужват едни и същи чужди интереси.

    Сега обаче има разместване на политическите пластове и то трябва да се използва. В началото на 1997 се роди една нова сила - сърдитите млади хора, които не са склонни повече да бъдат манипулирани от вече формиралата се политическа система, и в същото време отхвърлят перспективата да бъдат лишени от националното си достойнство и идентичност и принудени да търсят в емиграцията единствения изход за себе си. Тези млади хора, необременени от комунизма, могат и вероятно ще станат опората за провеждането на една по-решителна дясна национално и социално ориентирана оздравителна политика, целяща да спре разпада на държавата, да укрепи дребния и среден частен бизнес като основна преграда срещу надигането на неокомунизма, да се привлекат квалифицираните държавни служители за позитивна работа и да се заставят така наречените групировки да възприемат предлаганите им условия и правила на поведение. Те ще формират и гръбнака на бъдещата българска национална десница, защото е време да се сложи край на упорито поддържания мит за “лявата ориентация” на мнозинството българи. Проведените наскоро от няколко авторитетни социологически агенции проучвания недвусмислено показват, че броят на онези, които определят себе си като “десни” по своята политическа ориентация, е почти двойно по-голям от ориентираните наляво.

    Така че “новите десни” в България са вече реалност. Предстои изявата им на родната политическа сцена. Огромната част от тях са млади хора. Твърдо решени да възродят България и да заживеят най-сетне в нея подобно връстниците си на Запад като материално и духовно задоволени хора с необходимото национално, а оттам и лично самочувствие. Точно те ще управляват Отечеството ни в началото на идващия век!

ВМРО И „НОВИТЕ ДЕСНИ”
Организацията успя да си извоюва собствено място 
в българското политическо пространство
Искрен ВЕСЕЛИНОВ
 
    Събитията от зимата на 1997, довели до падането на неокомунистическото управление в България и активното участие на ВМРО в тях, доведоха до това, че днес мнозина почти автоматично причисляват Организацията към дясната половина на политическия спектър. Това убеждение е пуснало корени в съзнанието на средностатистическия българин, в чиито объркани представи “лявото” и “дясното” обикновено се определят от отношението към БКП и идейните й наследнички. Верността му обаче е предмет на по-пространно изследване, защото ВМРО се оказа своеобразен политически феномен в условията на посттоталитарна България.

    Възстановена след 10 ноември от хора, вдъхновени от легендарното й минало, в началото Организацията се дистанцира от политиката и възприе лобизма като единствено средство за въздействие върху центровете на властта. Съсредоточавайки усилията си предимно за съхраняване на българщината зад граница и развивайки почти изключително културно-просветна дейност в България, тя бе далеч от стремежа да намери собствено място в политическия спектър. Пътят на лобизма обаче се оказа безперспективен, защото за представителите на новата ни политическа класа партийните и личните интереси стояха значително по-високо от националната кауза. Постепенно сред активистите в набиращите мощ структури на ВМРО започна да се налага убеждението, че единствено концентрирайки в себе си реална политическа и икономическа мощ, Организацията ще може да гарантира, че българската държавна политика ще съответства в максимална степен на националния идеал, ще се ускори икономическото и културно проникване в Република Македония, ще бъде засилена пропагандата на българщината зад граница.

    Организацията постепенно еволюираше в идеен и тактически план, приспособявайки се към реалностите на съвременното българско общество. Национализмът винаги е бил идейната основа на ВМРО, а нейна цел - завещаното от борците за национално освобождение единство на българите от Мизия, Тракия и Македония. Нейните активисти обаче не можеха да си затварят очите за разрушителните процеси, застрашаващи съществуването на нацията дори и в днешните граници на Отечеството. Защото половинвековното комунистическо управление доведе не само до икономически крах, но и до небивала духовна криза, за чието задълбочаване способстваха и безкритичното възприетите от някои политически партии чужди на националната ни традиция идеологии. През последните години нацията бе изправена пред безпрецедентна заплаха да загуби своята идентичност, специфични ценности, бит, обичаи, вяра и само едно ново Българско духовно възраждане би могло да я спаси от постепенна деградация и изчезване. Една морална революция, опираща се върху ясна програма за това в какво общество искаме да живеем, защото след падането на комунизма единствените опитали се да управляват процесите у нас се оказаха международните финансови институции!

    ВМРО беше може би първата обществена сила, която определи приоритетите на българския преход и посочи възраждането на традиционните ценности и националната солидарност като средство за успешното преодоляване на днешните изпитания. Организацията се обяви за създаване на социално справедлива и национално мощна България, възраждане и укрепване на държавността, отстояване на националната идентичност, вярата, традициите и културата на българския народ, консолидация на нацията, утвърждаване на нова национална етика и дух, обуздаване на сепаратизма и интеграция на етносите в лоното на нацията, възпитаване у младежта на съзнанието за историческата мисия, чийто носител винаги е бил нашият народ и осигуряване възможност за реализация на младите хора за да бъдат те мотивирани да останат в България.

    Обявявайки се за силна национална държава, основаваща се върху принципите на националната демокрация, ВМРО ясно изрази и своята позиция по евроинтеграцията, която следва да се ръководи от идеята за създаването на една обединена Европа на отечествата, като съюз на хомогенни и независими национални държави.

    Тези възгледи легитимираха Организацията като мощна градивна сила, изповядваща ценности, които бихме могли да определим като “десни” или “консервативни” по своята същност. Те обаче се оказаха вътрешно присъщи и за огромна част от младите българи, които естествено потърсиха поле за политическа изява в редовете на ВМРО. Неслучайно червено-черните знамена се превърнаха през януари 1997 в символ на недирижирания български преход, на онази революция на духа, която тепърва ще придобива своите истински измерения и която трябва да доведе до коренното преосмисляне на наследените от социализма схеми на обществено поведение - нещо, без което всъщност е немислимо и гражданското общество. “Новите десни”, родени от януарските барикади, приеха ВМРО за свой естествен обединител заради идеологията и легендарното й минало, но в същото време вляха в нея и своите идеи - по-малко абстрактни и не така силно ангажирани с историята, т.е. значително по-актуални. Те искаха ред, който да обуздае хаоса, смазване на престъпността и упорита борба с корупцията. Същевременно обаче, носеха и идеите за модернизация на икономиката и възраждане на частната инициатива. Вливането им в редовете на ВМРО естествено доведе до това, че в платформата на Организацията се появиха ред нови моменти, отнасящи се до стопанската политика. Като типична неоконсервативна формация тя обяви за свой приоритет българския бизнес, създаването на силна средна класа и фискална политика, насърчаваща предприемачеството. Публикуването на тази платформа бе последният знак, че именно в средите на ВМРО започва да се формира национално-консервативната алтернатива, без която българският политически живот вероятно още дълго време ще продължи да робува на популизма и липсата на ясно определени ценности и ориентири.

    За онези, които следят организационния живот на ВМРО не остана незабелязана и еволюцията в нейната тактика. Макар и вярна на миналото си, тя вече е адекватна на новите условия. Основният инструмент за реализация на националния идеал днес е Българската държава, а средствата за постигането му са единствено политически. Това наложи и стремителното навлизане на ВМРО в голямата политика - днес тя има собствени депутати, кметове и общински съветници. Впрочем “политиката” се оказа само още един аспект на възпитателната й дейност, защото посредством нея голяма част от населението на Мизия и Тракия се запозна с идеите и възприе днешния облик на Организацията. И въпреки че във ВМРО все още има “традиционалисти”, разчитащи единствено на лобизма и културно-просветната дейност, тя вече се е трансформирала в модерна обществена формация, изявен носител на национално-консервативните идеи и естествен притегателен център за обществено активните млади хора, които са едновременно носители на нейното обновление, както и на обновлението на българската нация и държава.


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |