Make your own free website on Tripod.com
КОГО ОБИЧА АЛЛАХ
Ислямът и универсалните човешки права
Милко НИКОЛОВ
 
    През 1969 в Казабланка (Мароко) бе учредена Организацията Ислямска конференция (ОИК). Развитието на мюсюлманските държави и конфесионални формации утвърждава исляма като мощно, всепроникващо, тясно обвързано с изграждането на обособена държавност религиозно учение, като строго догматичен начин на живот и най-вече - неотклонно насочена към глобално господство политика. 25 години по-късно, през декември 1994, на същото място се проведе юбилейната VII конференция на високо равнище на 49-те държави-членки, разположени в пояса от Индонезия на Тихия океан, Киргизстан на север, Мозамбик на юг, чак до Мавритания на Атлантика. На нея присъстваха и наблюдатели от Босна и Херцеговина, Кипър и Казахстан, гости от Словения, Хърватия, Македония, Косово, Санджак и Кашмир, както и представители на редица институции и религиозни фондации.

    В приетата от държавните глави декларация бе изразена общата решимост на участниците да положат всички усилия за укрепване солидарността между страните-членки, да провеждат съвместни действия за постигане на всички ислямски стремежи, да закрилят светостта на ислямското учение, да осъществяват колективна защита на правата на мюсюлманските групи и малцинства в другите страни. В тази връзка бе официално утвърдена и приетата през 1990 Каирска декларация по човешките права в ислямския свят.

    Тази декларация се позовава на ценности, основани на върховенството на исляма като инструмент на абсолютната воля на Аллах на земята, и изисква повсеместно повишаване усилията на световната мюсюлманска общност (умма) и прилежащите й организации на национално, регионално и международно равнище, за прокламиране и защита на човешките права единствено на основата на ислямското догматично право - шариата, без никаква чужда намеса в делата на общността.

    Така дадените свише на правоверните мюсюлмани неотменими предписания и утвърдените от ислямското учение ръководни принципи и критерии, дефиниции и понятия, радикално се различават по своята същност и на практика са несъвместими с утвърдените в съвременния свят нравствени ценности, превъплътени в присъщите на демократичното гражданско общество универсални правни норми и традиции. Самото понятие “човешки права” няма аналог в шариатската правна терминология и не би могло от само себе си да стане част от ислямското правно съзнание. Още повече, че това съзнание е подчинено единствено на волята на Аллах, която всеки “правоверен” е длъжен винаги и навсякъде да следва.

    Духовните и държавни ръководители на страните-членки на ОИК, които догматично се явяват според Корана изразители на волята на Аллах - “абсолютният повелител на света и хората”, отричат универсалната валидност на приетите от Общото събрание на ООН международни договорености. Още през 1948 г. при обсъждането в ООН на Всеобщата декларация за правата на човека делегацията на Саудитска Арабия не гласува за нейното приемане, като се мотивира, че “тя се основава на западните концепции за култура, които често се разминават с тези на източните държави”. През изминалите десетилетия това становище получи широка подкрепа на всички ислямски форуми и се утвърди като основна насока в тяхната дейност. Ето защо ХХ-та конференция на външните министри на страните-членки на ОИК (Истанбул, 1991) взе решение да продължи съвместните усилия на Секретариата и държавите от организацията за ускоряване признаването на ислямските ценности в областта на човешките права и ги задължи да координират позициите си в тази насока.

    Отношението на ислямските страни към международно-правните договори се определя от обстоятелството, че двата основни документа в хуманитарната сфера: Международният пакт за граждански и политически права и Международният пакт за икономически, социални и културни права, не са ратифицирани от близо половината членки на ОИК - включително Турция, Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Саудитска Арабия, Кувейт, Малайзия и т.н., към чието население спадат по-голямата част от мюсюлманите в света. По текста на малкото ратифицирани други международноправни документи, са направени резерви и декларации (например от Бангладеш, Египет или Ирак) за неприложимостта на съдържащите се в тях положения, противоречащи на шариата, Корана и Суната, или пък на вътрешните им разпоредби. Ислямските държави поначало не допускат приоритет на международните норми, които не съответстват на вътрешното им законодателство - било то религиозно или светско, защото основна повеля на Аллах, подлежаща на безусловно изпълнение, е целият свят да бъде уреден съобразно неговата неотменна воля. Според мюсюлманските политико-религиозни схващания, правата на човека се смятат за предоставена от Бога на правоверните привилегия. Те се подчиняват на теократичното разбиране за върховенството на световната ислямска общност и са по същество по-скоро задължения, отколкото права. Всеки мюсюлманин придобива самосъзнание преди всичко като член на тази общност, на чието съществуване, благосъстояние, разширяване и развитие, той е длъжен да се отдаде изцяло. Поради това западните идеи за правата на човека не могат да бъдат възприети от политическата мисъл на културната общественост в ислямския свят. Залегналият във философията и основите на съвременната държава принцип за суверенитета на нацията и формулираната на тази основа представа за права и гарантирани от светската държава индивидуални свободи, поставя под съмнение мюсюлманското схващане за човешките права като предоставяни в съответствие с шариатската правна система само на пълноправните правоверни мюсюлмани.

    Ислямът поначало не признава наличието на принадлежащи по рождение и неотменими за всеки индивид права, а в най-добрия случай приема съществуването на общи за всички задължения. Божественият характер на ислямската правна и държавническа мисъл, залегнала в моралните разпоредби на Корана, е неотменима за обществено-държавния живот и той в никаква степен не може да се осъществява на основата на универсалните международни правни норми. Отделният мюсюлманин има точно определени задължения към Всевишния, към природата и към своите правоверни събратя, върху които единствено могат да се простират правата и свободите. Тези, които не приемат посочените в шариата задължения, нямат и никакви права, а всичките им искания се смятат за лишени от правно основание.

    Ислямската теория за държавата, основана на схващането за неделимостта и всеобхватността на Божията същност, никога не е възприемала разделението на светската и духовна власт, разграничаването между законодателната, изпълнителната и съдебната институция, а още по-малко признаване суверенитета на нацията. Защото, според ислямските разбирания, върховен суверен е само Аллах, комуто са подчинени човечеството и природата.

    Ислямската теория за държавата никога не е приемала и съществуването на независими човешки институции в рамките на общността на правоверните. При това в неизменната ислямска представа претенциите за човешки права са излишни, защото всеки е длъжен навсякъде и винаги да следва волята на Аллах. Според Корана “не е допустимо за истинския правоверен..., когато Бог и неговия Пророк са повелили нещо, да има свободата да избира друго на собствена глава”.

    Утвърдената през декември 1994 Каирска декларация по човешките права в исляма се смята за неделима част от ислямската религия и е предназначена да служи като главно ръководство на държавите-членки във всички аспекти на живота!

    В увода й се изтъква изключителната роля на световната ислямска общност като колектив, извън който отделната личност няма никаква стойност. Ислямското схващане утвърждава, че извън човека съществува само абсолютната даденост, съвпадаща със силата, която може да прекрати съществуването му чрез неговата смърт. Ясно е, че човешкият живот не е нищо друго освен прашинка на везните на абсолютното мирозрение.

    Важна особеност на ислямското учение е пренебрегването на етническата принадлежност на мюсюлманите и отъждествяването й с религията. Стремежът е насочен към създаването на основата на мюсюлманската общност на единна ислямска държава. “В лоното на исляма народности няма” - се казва в едно от откровенията на Пророка (“хадиси”).

    В утвърдената през 1994 от държавните глави на страните-членки но ОИК Каирска декларация по човешките права в исляма се прокарва стремеж към загърбване и игнориране на възприетото в някои от тях светско законодателство и насочването им изцяло към шариатските норми. Още в чл. 1 на тази декларация е прокламирано равенство без всякаква дискриминация на всеки човек (мъж), но само по отношение на човешкото достойнство и неговите задължение и отговорности. Според същия член, всички човешки същества принадлежат на Бога и никое не може да има превъзходство над другите, с изключение на “най-обичаните от Него”, съобразно проявеното от тях милосърдие и извършените добри дела. Ислямската етично-правна доктрина поначало отрежда изключителни привилегии и върховенство на “правоверните” - както над атеистите и идолопоклониците, така и над “хората на писанието” - християни и юдеи. Нещо повече - светът на тези последните може да бъде подчинен по пътя на моралното унижение и икономическа принуда, а за да им бъде запазен животът и разрешено да изповядват собствената си религия, те са длъжни да плащат поголовен данък (джезие). Коранът повелява: “Воювайте с тези, които не вярват в Аллах и неговия Пророк и не се подчиняват на истинската вяра... докато не дадат откуп със своята ръка, бидейки унизени”.

    Особено силно изразено неравенство през закона е положението на жената, която в много страни-членки на ОИК, дори не се смята за човек. В същото време чл. 7 на Каирската декларация урежда положението на децата в мюсюлманския свят съобразно разпоредбите на шариата, а те на свой ред изключват възможността детето да формира свои собствени възгледи, да изразява свободно мнения по всички отнасящи се до него въпроси, като им се отдава съответстващо на неговата възраст и зрялост значение. Така се създават предпоставки за произвол и намеса в личния живот на детето, на посегателство срещу неговата чест и достойнство.

    Вярата в задгробния живот, подхранвана от надеждата за вечно, блажено и безгрижно съществуване, води до пренебрежителното отношение на мюсюлманите (мъжете) към земното битие, както и до осъзната готовност то да бъде жертвано в името на Аллах, следвайки неговите напътствия: “Не мислете за онези, които са убити по Божия път като за мъртви...” В същото време обаче, животът на “неверниците” е без всякакво стойност. За тях в Корана се отбелязва: “...убивайте идолопоклониците, където и да ги намерите и не ги вземайте за пленници” и “Когато срещнете неверниците, отрежете им главите и направете едно голямо клане между тях...”

    В чл. 10 на Каирската декларация ислямът се въздига като единствената религия, произхождаща от ненакърнената природа, т. е. от Аллах. Твърде пестеливият текст на Каирската декларация по въпроса за свободата на съвестта и религиозните убеждения налага няколко съществени изводи. Преди всичко, в него се утвърждава изключителността на ислямското религиозно учение, неговата несъпоставимост и пълно превъзходство на всички останали “природосъобразни” верски убеждения. И друго: нищо не може да оправдае обръщането на мюсюлманина в друга вяра или превръщането му в безбожник. Според Корана това е най-тежък грях, чието единствено наказание е отнемането на божия дар - живота. Това е очевиден призив за абсолютна нетърпимост на правоверните към всякаква свобода на съвестта и религиозните убеждения; подкрепа за всяка агресия спрямо иноверците, повеля за разправа и насилие под призива “вярвай и воювай!”. За мюсюлманина тези свободи се свеждат единствено до осъществяване всякога и на всяко място повелите по пътя на правата вяра.

    Религиозната дискриминация се прокарва дискретно спрямо иноверци в обществените служби, учебни заведения, търговски обекти и т.н. Известни са и множество случаи на издаване смъртни присъди за “оскърбление на исляма” (този със Салман Рушди е най-известният сред тях). Мюсюлманин, който разговаря на езика на “неверниците” без да има основателни причини за това, трябва да бъде порицан, заставен да иска прошка и ритуално да му се “прочисти езика”.

    Свободата на словото, според чл. 22 на Каирската декларация, е ограничена и подчинена на принципите и нормите на шариата. Тя се свежда по своята същност единствено до възхвала на всевишния Аллах и свещените ислямски ценности.

    Изложеното дотук се основава на документи и обстоятелства - преди всичко на Каирската декларация за човешките права в исляма, които едва ли някой би отрекъл. Разсъжденията и произтичащите от тях изводи, могат да бъдат направени от всеки, който е в състояние да мисли свободно, съобразно с гражданската си съвест и човешко достойнство. На такава нравствена преценка подлежи и изказаното в така наречената “Ислямска декларация” (1991) от водача на босненските мюсюлмани Алия Изетбегович становище: “Не може да има мир, нито съвместно съществуване между ислямската религия и социалните и политически институции, които не са ислямски”. И по нататък: “Завоювайки правото сам да управлява своя свят, ислямът изключва категорично правото на установяване на чужди идеологии на собствената си територия. Държавата трябва да бъде въплъщение на моралните принципи на религията”. “Внедряването на исляма в частния живот на личността, в семейството, чрез възраждане на ислямското мислене и създаване на единна ислямска общност от Мароко до Индонезия”, под лозунга “вярвай и воювай!”, е пътят, който според Изетбегович води към тази цел.

    Вековният проблем, изясняването на който в наше време става крайно наложително, се свежда до това, дали ислямът като религия, начин на живот и политика, е в състояние да превъзмогне средновековната си философия, недопускаща мирно съвместно съществуване с другите световни цивилизации, или пък ще продължи да очаква момента, когато ще може да разруши съществуващата “неислямска власт” за да се опита да постигне мечтата си за  глобално господство.


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |