Make your own free website on Tripod.com
ДЕСНИЯТ ПРЕХОД - ЕДИНСТВЕНАТА АЛТЕРНАТИВА ЗА БЪЛГАРИЯ
Отстраняването на остатъците от лявото мислене и крайния либерализъм в икономиката е необходимо условия за извеждането на
България от кризата
Пламен ВАСИЛЕВ

    След повече от година управление, определяното като “дясно”, правителство на СДС стои на кръстопът. Днес то е изправено пред избора дали да продължи с реалните действия за осъществяване на истинска структурна реформа в икономиката, или да тръгне по пътя на провалилото се правителство на Виденов, което между другото също бе успяло да подобри макроикономическата среда в края на първата година от съществуването си. Отказът от приватизация и твърди бюджетни ограничения обаче бързо превърна този “успех” в катастрофа. Въпреки безспорните постижения на “кабинета Костов” като финансовата стабилизация, натрупването на значителен валутен резерв, ниската инфлация и стабилните ниски лихви - всичко това постигнато под егидата на Валутния борд и съгласно изискванията на МВФ, правителството като че ли демонстрира прекалено самоуспокоение от постигнатото и в същото време - очевидна нерешителност по отношение на бъдещето. В досегашната му политика липсват редица ключови елементи на едно истинско дясно управление. А това са:
    - бързата приватизация на държавните предприятия и ликвидацията на онези от тях, които не могат да се самоиздържат;
    - данъчни и кредитни преференции за средния и дребен бизнес и най-вече на българските производители;
    - провеждане на външна политика, подпомагаща и насърчаваща българския износ;
    - определяне на държавните приоритети в ключови отрасли като енергетика, телекомуникации, военно-промишлен комплекс.

    В края на май 1998 Националният статистически институт за първи път изнесе данни за реалното състояние на българската икономика. Според тях загубите в икономиката се равняват на 194 милиарда лева само за първите три месеца на тази година. Нетната печалба на икономиката за тези три месеца е 100 милиарда лева. Половината от тази сума идва от енергийните производства, под 10 % от печалбата са реализирани в областта на хранително-вкусовата и тютюневата промишленост. Проблемът е най-сериозен в индустрията, която по принцип дава около една трета от брутния ни вътрешен продукт. Данните показват, че през април тази година продажбите на промишлените предприятия са спаднали с 5 % спрямо април 1997, като нивото на продажбите продължава да спада. Те недвусмислено демонстрират, че спадът в износа на българските промишлени предприятия за чужбина е катастрофален - с цели 27 % от април 1997 до април 1998. Тази тенденция е особено добре изразена в основните валутоносещи отрасли на българската икономика - производството на рафинирани нефтопродукти, черната и цветната металургия и др.

    Промишлените предприятия са разширили продажбите единствено на вътрешния пазар, но това се дължи на факта, че той бе силно свит по време на януарските събития, а също и на повишената консумация на напитки, тютюн, хартия, шивашки изделия и др. Като цяло през април продажбите на вътрешния пазар са нараснали с 15 % спрямо април 1997, а за четирите месеца на тази година - с 8,6 % спрямо същия период на миналата, най-вече поради повишената консумация на вносни потребителски стоки. Така очерталият се значителен спад в износа, породен от раздутата себестойност на българските стоки, прави невъзможно да изпълним дори квотите за износ, предоставени ни от Европейския съюз по силата на споразумението за асоцииране. Ако това продължи, то може да доведе до още по-голямо затъване и фалити на държавните предприятия, а оттам до по-ниски постъпления в бюджета и по-големи разходи.

    Крайъгълният камък на структурната реформа -приватизацията на държавните предприятия, се очертава като най-големия препъни-камък на правителствената политика. Успехите в тази насока са предимно пропагандни. Шефът на Агенцията за приватизация в рамките на седмица-две на няколко пъти поднасяше различна информация за точния процент на приватизираните държавни активи. Делът на раздържавените активи падна от 33 % на 27-28 % поради “техническа” грешка на Центъра за масова приватизация, който е продал приблизително 11-12 % от предприятията, а твърдеше, че става въпрос за 18-19 %. Общоизвестно е, че раздържавените чрез масова приватизация държавни активи са не повече от 10 %, а касово са продадени около 8 %. Фактите стават малко по-различни, ако си дадем сметка за методиката на изчисляване на раздържавените активи. Съгласно споразумението ФЕСАЛ-1 едно предприятие се смята продадено, ако над 67 % от акциите му са станали частни. Тъй като засега няма нови договори по ФЕСАЛ-2, то методиката на изчисление остава същата, твърди и.д. представител на Световната банка за България Илейн Патерсън. Идеята е достатъчно ясна - едно предприятие може да бъде частно само тогава, когато държавата не може да блокира управлението като държи 34 % или повече от капитала. Според Захари Желязков изчисленията са направени по методиката на Световната банка, т.е.: “... когато продаваме под 67 %, броим колкото сме продали; когато продаваме над 67 % се брои за 100 %”. Всъщност тази методика силно се различава от тази на Световната банка, защото тя наистина определя като 100-процентова приватизация продажбата на поне 67 % от определено предприятие, но смята приватизацията за “нулева”, когато са продадени по-малко, например 51 % от някое дружество. Така, че не само 33-те процента на Захари Желязков са съмнителни, но и 27-28 % могат да се оспорват, защото по методиката на Световната банка излиза, че чрез боново раздържавяване са продадени с поне 67 % от капитала им предприятия, при които общата сума от продадените активи възлиза на 5 % от общата сума от активите на предложените за масова приватизация дружества, а те пък очевидно са значително по-малко от всички държавни активи към 1995 г. Когато Центърът за масова приватизация отчита 11-12 % приватизирани предприяия, несъмнено в тях влизат и процентите на предприятия като “Полимери” и “Елкабел” например, от чиито акции са купени далеч под 67 %. Други, като “Соди”, “Химко”, или МДК-Пирдоп, се броят веднъж по 25 % “масово приватизирани” и веднъж  - по над 67 %, които се превръщат в 100 % “касово”, т.е. при тях тях има елемент на двойно броене. Със сигурност между сметките на Захари Желязков и реалното състояние на приватизацията има поне 7-8 % грешка. А това означава, че реалният процент е не 27-28 %, а в най-добрия случай някъде между 15 и 22 %. Което е твърде малко, за да заработи икономиката ни добре. При първоначално очаквани постъпления между 600 милиона и един милиард долара, сега прогнозите паднаха на 200 милиона през тази и следващата година, а обещаната 50-процентна приватизация на държавните активи се отлага от ноември 1998 за края на март 1999. По-тревожното е, че всъщност интересът на чуждите инвеститори към нашите предприятия клони към нула, вследствие на което не може да се очакват постъпления на свеж капитал в предприятията. Не може да се очаква и, че загубите в реалния сектор през тази година ще намалеят заради преоценката на активите, лошата международна конюнктура, декапитализацията, слабата кредитна активност и т.н.

    Банковата система и по-специално кредитната й активност без никакво съмнение е ахилесовата пета на българската икономика. След като дълги години основният смисъл на съществуването на повечето банки бяха далаверите по присвояването на финансови средства, прането на пари и тайната декапитализация на икономиката, през 1997 те бяха принудени да прекратят почти напълно всякакво кредитиране. През първата половина на миналата година повечето от държавните банки бяха подпомогнати с валутни ЗУНК-облигации на стойност 818,7 милиарда лева, с което те успяха не само да закрепят положението си, но и да използват тези валутни ценни книжа като източник на значителни приходи. Общата печалба на седемте най-големи банки (Булбанк, ОББ, ДСК, Пощенска, Биохим, Експресбанк и Хеброс) в края на миналата година бе 377,5 милиарда лева, а пък валутните книжа са формирали около 20 % от техния валутен актив. Неговата всекидневна преоценка е основният фактор за реализираната печалба. Левовите ДЦК, които представляваха 24 % от активите на банките до края на 1997, и бяха значителен източник на приходи, в момента представляват само 11 % от активите, като само една трета от тях са лихвоносни. Основният източник на приходи в системата остават привлечените средства от нефинансови институции, т.е. от депозити - от 54 % през 1996 те скачат на 67 % в края на 1997 г., за да паднат на 63 % през април 1998. В числа това означава, че от 5007 млрд. лв. в края на януари, депозитите са паднали на 4982 млрд. лв. в края на април. Банките в момента са една трансмисия за пари със затихващи функции. С ниските, всъщност отрицателни, лихви  системата се самоиздържа, но не може да “дръпне” напред поради свиване на кредитирането. Така банковата система не кредитира бизнеса, и остава затворена към реалния сектор, в резултат на което не може да се надява на повишаване на финансовият резултат, а икономиката и средния и дребен бизнес нямат откъде да получат свежия капитал, от който имат нужда за да разширят производството и пазарите си. Ситуацията ще продължи да се усложнява - поради отрицателните лихви вече една трета от спестяванията са извън банките. От януари до май 1998 инфлацията е 4,2 %, а основната годишна  лихва е 5,12 %. Една основаваща се на пазарните реалности и наистина дясна икономическа политика би изисквала в такъв случай приемането на закон за осигуряване на държавни гаранции при отпускането на нисколихвени кредити с известен гратисен период за български производители и частни бизнесмени. Това е нормална практика в Европейския съюз, а трябва да се знае, че, примерно в САЩ, банковите институции изискват залагане на недвижим имот само при кредит от над един милион долара. След като декапитализираха икономиката с милиарди левове, българските банки стигнаха до парадокса да искат залагане на недвижим имот дори и за заеми за висше образование, при лихвен процент с над 200 % по-висок от основния! И в момента банковите трезори са претъпкани с държани като залог леки автомобили, произведения на изкуството и даже битова електроника.

    От банкова система, която работи само за съществуването си и не кредитира реалния сектор, България и българската икономика нямат нужда, нито пък полза. Липсата на кредитиране вече доведе до криза голяма част от фирмите (независимо дали работят на печалба или не) поради липсата на оборотни средства. Едно наистина дясно правителството би следвало да принуди банките да променят цялостната си стратегия на работа, с такава, която да постави съществуването им на пазарна основа и превърне печалбите им в резултат от завишено търсене на ресурс и отпускане на повече кредити.
Поредно голямо съмнение за десния характер на правителствената политика предизвиква и отношението му към българските производители и средния и дребен бизнес. Законовият, административно-разрешителният и данъчният режими за бизнес и производство в България са най-голямата пречка за създаването на силна средна класа у нас. Дори и за да започне най-дребен бизнес човек трябва да се яви в общинската администрация с поне 15-20 документа, т.е. “разрешения”, което излишно усложнява процеса и го превръща в сериозна предпоставка за корумпиране на администрацията. Процедурите за разрешаване на производство и на внос и износ са още по-бавни и бюрократични. Що се отнася до данъците и преференциите, те представляват най-тъмната страна в разговорите между правителството и МВФ. Ясно е, че “десните” лозунги на правителството не са в състояние да прикрият рецидивите на лявото и либералното мислене у неговите членове. Защото една наистина дясна власт не може да предпочита да управлява бедни и несигурни в утрешния си ден хора, които наистина са и по-лесни за манипулиране, но в същото време са непредсказуеми при възникването на критична ситуация и особено податливи за лозунгите на екстремистки настроената крайна неокомунистическа левица.

    Освен всичко споменато по-горе едно дясно управление би следвало по-енергично да защитава българските икономически интереси в чужбина. Това напомниха наскоро в декларация до правителството фирми от консервната и фармацевтичната промишленост, пивоварни и производители на алкохолни и безалкохолни напитки. Те настояват държавата да осигури по-благоприятни търговски условия за износ на произвежданите от тях стоки в чужбина. Високите руски и европейски мита правят продукцията им неконкурентноспособна, нещо, на което министрите, отговорни за интеграцията ни в ЕС и НАТО очевидно не отделят достатъчно внимание.

    Анализирайки прагматично и от наистина десни позиции икономическата ситуация, можем да групираме мерките, ноебходими за провеждането на успешна политика в четири основни направления:
    - приватизация на държавното имущество чрез чужди инвестиции, като основната цел следва да бъде подобряване на управлението на предприятията, а оттам на ефективността и конкурентноспособността им като така се постигне растеж на икономиката;
    - изолиране на загубите в държавния сектор, въвеждане на твърди бюджетни ограничения и премахване на субсидиите, които силно затормозяват данъкоплатците;
    - създаване на законова и административна среда, която да не пречи на инвестициите и бизнеса, а напротив - да ги насърчава;
    - наблягане на данъчни и кредитни преференции за българските частни производители и бизнес.
 
    Надеждите за чуждестранни инвестиции не са много големи, защото международни икономически консултанти, като “Муудис” например, ни дават рейтинг, съгласно който въпреки финансовата стабилизация и малко по-добрите макроикономически (в сравнение с началото на миналата година) показатели, икономическата обстановка у нас се оценява като “високорискова”. Очевидно подобрената макроикономическа ситуация не може да служи като предлог за забавяне на същинската реформа, а е само благоприятна предпоставка за нейното провеждане и дава определен срок (около две години) за завършването й.

    При планирани първоначално 600 милиона долара постъпления от приватизацията, които по-късно бяха намалени до 200 млн., до юни 1998 те реално са не повече от 40 милиарда лева (т. е. само 23 милиона долара).

    Вследствие на отлагането на непопулярните мерки - ликвидацията на губещите предприятия и спирането на държавните субсидии, са и регистрираните загуби в икономиката - 300 милиарда лева през 1997 и 194 милиарда лева от началото на годината, както и спадът и катастрофално намалялата конкурентноспособност на българският износ - с цели 27 % от април 1997 до април 1998. Това е особено ясно изразено в основните валутоносещи отрасли на българската икономика - производството на рафинирани нефтопродукти, черната и цветната металургия, торове и др. Все повече и по-фрапиращи стават случаите, когато местни производители предпочитат да внасят, защото така им е по-изгодно - примери за това са Нефтохим и внасяният от него бензин, израелските цветя, сирене, зеленчуци, колбаси, месо и какво ли още не.

    Законът за националния приоритет в енергетиката все още остава само проект, а за реформа в банковата система никой и не мисли.

    Очевидно е че подобна икономическа политика трудно може да се квалифицира като “дясна”. Тя несъмнено се нуждае от редица корекции, съобразени с характера на осъществявания от нашата страна преход. Правителството трябва по-малко да се съобразява с внушенията на антинационалната лява и либерална опозиция и в по-голяма степен да се вслушва в предложенията на своите съюзници от консервативната десница. За да докаже, че наистина работи за нацията.


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |