Make your own free website on Tripod.com
БЪЛГАРСКАТА ГОЛГОТА
85 години от Втората Балканска война
Пламен ВАСИЛЕВ
 
На 17 май 1913 г., когато се сключва Лондонският договор, слагащ край на Балканската война, турската военна сила в Европа вече не е фактор, от който зависи нещо, но армиите на "съюзниците" Сърбия и Гърция подлагат на етническо прочистване и физическо унищожаване българското население в Македония. И ако с Гърция нямаме договор за разпределяне на отнетите от Турция територии, то със Сърбия такъв има, макар и неясно формулиран, с очертани в него "безспорна" и "спорна" българска зона в Македония, като "спорната" подлежи на арбитраж от руския император. Малцина знаят, че още през септември 1912 сръбският министър-председател е изпратил до дипломатическите представителства секретна директива под - 5669/15.09.1912, в която подчертава, че сръбската дипломация трябва да работи за включването в пределите на Сърбия на Прилеп, Охрид, Дебър и Кичево, които не влизат в сръбската зона. С това главата на сръбското правителство показва, че българо-сръбският съюзен договор от 1912 е сключен от сръбска страна с ясното съзнание, че редица важни клаузи от него просто няма да бъдат спазени. Още през октомври-ноември 1912 българското разузнаване разбира за сръбско-гръцкото сближаване на антибългарска основа, а след посещението на гръцкия министър-председател в Белград, българският дипломатически представител в Черна гора докладва, че на тази среща е била уговорена обща граница между двете държави. Заключението на българския дипломат е: "Страшен удар ни се готви".
На 20 и 21 ноември 1912  гръцкият и сръбският престолонаследник Константин и Александър водят конфиденциални разговори, в които се заричат да не допуснат разширяване на България на запад от Вардар. На 28 февруари 1913 г. тази уговорка е фиксирана в писмено споразумение между сръбския представител при гръцката Главна квартира полковник Милош Васич и принцовете Константин и Никола.
Първата гръцко-сръбска спогодба, насочена против България и отхвърляща духа и текста на съюзните договори, е така нареченият "протокол относно сключването на съюзнически договор между Гърция и Сърбия" от 22 април 1913 г. В този документ се утвърждават официално намеренията на Сърбия и Гърция завладените земи да бъдат разпределени по "принципа на ефективната окупация". С протокола двете страни де факто отхвърлят не само действащите (макар и формално) клаузи на съюзническите спогодби, но и се споразумяват да не смятат за задължителни решенията, които ще приеме Лондонската конференция за мир с участието и на техните представители.
Вторият гръцко-сръбски международноправен акт е военната конвенция, подписана на 1 (14) май. Поради възражения и контрапредложения за подобряване на нейния текст, направени и от двете страни, на 19 май (1 юни) е подписана нова (втора) военна конвенция. Най-важните й разпореждания регламентират задълженията на двете държави да си оказват военна помощ с всичките си сили при два основни случая - война между една от двете страни и трета държава и в случай, че българската армия извърши внезапно нападение - с най-малко две дивизии - против гръцката или сръбската армия.
На 19 май (1 юни) Сърбия и Гърция сключват и договор за съюз. В преамбюла се подчертава "отбранителният" му характер. Духът и съдържанието на договора изразяват общото схващане, че българо-сръбските и българо-гръцките гранични линии ще бъдат установени съобразно принципите на "ефективната окупация и на равновесието между трите държави". За да бъде пълна картината на "всестранното сътрудничество" между двете съседни нам страни в деня на подписването на съюзния договор и на втората военна конвенция е подписан и протокол за общ оперативен план на действия на гръцката и сръбската армия срещу България. Задачата на сръбската армия е да напредне по посока на българската столица. Гръцката армия пък има за задача да напредне по долината на Струма, през Дупница, също към София.
Българските управляващите кръгове не са единни в позицията си за мерките, които трябва да се предприемат спрямо бившите съюзници. Общественото мнение, печатът, царят, Генералният щаб и повечето политически лидери са в една или друга степен привърженици на военни действия срещу "мародерите". Въпреки всичко българският премиер заявява, че ще приеме арбитража на руския император (независимо в чия полза бъде той), ако и Сърбия го приеме. Белград обаче запазва пълно мълчание, а на войниците се раздава отпечатан манифестът за обявяване война на България, като е оставено само място за поставяне на датата. Българският Генерален щаб съобщава на държавните ръководители, че армията не може да остане в положение на "пълна бойна готовност" още неограничено дълго време, че неопределеното състояние на "нито мир, нито война" влияе отрицателно върху бойния дух, морала и дисциплината на личния състав, а войниците искат до 15 юни да им се каже дали ще има война или не. Правителството запазва мълчание, но когато на 14 срещу 15 юни сръбските войски в Македония пред очите на войниците от Македоно-Одринското опълчение опожаряват Злетово, отстоящо само на 2 км зад демаркационната линия, цар Фердинанд отсича: "Да се даде урок на сърбите. Отговорете със същата мярка!" Директива за подготовка за евентуална война е изпратена до армиите още на 14 юни сутринта, а на 15 в 20:25 часа 2-ра и 4-та армия получават от ген. Михаил Савов заповед за атака, за която обаче правителството не е  увеeдомено.
На 16 юни сутринта части на Българската войска започват локална военна акция срещу сръбско-гръцките сили  от Солун до Осоговската планина. По този повод френският журналист Франсис дьо Пресансе отбелязал, че "ако България даде само техническия повод за започването на конфликта, то Сърбия и Гърция само чакаха този повод, за да започнат истинската война". Влиятелният френски вестник "Льо Тан" пише: "ако българите изглежда са атакували първи, сърбите веднага доказаха, че са желали да разширят стълкновенията между предните постове в истинска война". Джордж Бюкенън, британски дипломат и добър познавач на балканските отношения, отбелязва: "Ако България беше виновна за започване на враждебните действия, с което съм съгласен, то и Сърбия и Гърция заслужават напълно да бъдат обвинени в предварителна провокация". В развитието на военните действия бързо се разкриват истинските планове на Сърбия и Гърция. Гръцкият крал и главнокомандващ изпраща телеграма до своя министър на външните работи, в която изрично отбелязва: "Във всеки случай не се съгласявайте на примирие, докато не се посъветвате с мен. Мисля, прочее, че България трябва да бъде унищожена". На свой ред сръбският министър-председател и министър на външните работи заявява пред румънския пълномощен министър в Белград: "Преди всичко България трябва да се предаде без никакви условия".

    Безусловната капитулация на България или евентуалното нейно унищожаване - това са целите на Сърбия и на Гърция по време на Втората балканска война. Обратното: България започва войната през 1913 (както впрочем и през 1912), за да освободи български земи и българи, преминали от турска власт към още по-тежко чуждо господство.

    На 17 юни сръбските и гръцките части са отхвърлени назад, а вечерта в София се получават протестни ноти от Белград и Атина, с които се иска прекратяване на военните действия. Точно това и нарежда Министерският съвет, като този път заповедта е изпълнена без да бъде уведомен царят, с което окончателно се внася невъобразима бъркотия в управлението и командването на военните операции и се стига до загуба на стратегическата инициатива. На фронта настъпват промени във вреда на парализираните отгоре български войски, а българските парламентьори биват задържани, малтретирани или разстрелвани пред очите на бойните им другари. Правителството на Гърция формално обявява война на България чрез нота на 21 юни, а сръбското - на 25 юни. Четвърта българска армия се изправя пред 3/4 от цялата сръбската войска (7 от 10-те й дивизии), а Втора - срещу цялата гръцка армия. Едва на 24 юни части на Първа българска армия превземат Княжевац, а части на Трета армия настъпват по долината на Нишава срещу Пиротския укрепен пункт. Трънският отряд получава задачата да се спусне по долината на Българска Морава и да прекъсне тиловите съобщения на сръбската армия в Македония. Пета армия, съставена от Македоно-Одринското опълчение, води упорити и победоносни боеве в Осоговската планина, на 5 юли отхвърля сърбите и черногорците и превзема стратегическия връх Говедарник, наречен още тогава "малката Шипка". Четвърта армия, отстъпвайки, със серия от контраатаки омаломощава сръбските части, а на 4 юли заема непреодолима отбранителна позиция на Калиманското плато - високо стратегическо поле между Осоговската планина и река Брегалница по посока на Вардар. Седемнадесет дни подред сърбите ожесточено атакуват и всеки път са принудени да отстъпят под напора на нашите разредени части. Втора армия, натоварена с най-тежката задача - да отблъсне гърците и да превземе Солун, е принудена първоначално да отстъпи на около 150 км, за да осигури тила си и десният си фланг, но не загубва своята боеспособност. Гърците предприемат преследване и настъпват по долината на Места, без да осигурят фланговете и тила си. Така на 12 юли става възможен обратът в общата оперативна обстановка - изяснява се, че сръбската армия не може да изпълни поставените й задачи - да срази българската войска и да завладее София, а гръцката армия е обградена в Кресненското дефиле. За тези събития командващият гръцката армия генерал Виктор Дусманис по-късно пише: "Онова, което стана на 15 юли на нашето ляво крило създаде голяма опасност за целия ни боен фронт... Едно силно и бързо нападение против нас и следователно разгромяването на гръцката армия би изменило условията на войната. Тя би станала победоносна за българите... Българите атакуваха нашето най-слабо място и имаха всичката възможност да откъснат цялата ни армия от нейната база и да я принудят да я предаде".

    За положението на сръбския фронт Генералният щаб съобщава, че на 15 юли сърбите са атакували в района на Кочани и на 17-ти на Черни връх, в района на Пирот. И двата пъти са отблъснати с големи загуби. За гърците пък Щабът на армията ни съобщава: "Положението на гръцкия фронт на 17-и юлий: Обходното движение на нашето ляво крило е проявено с особена енергия и решителност съгласно настъпващите колони. След упорити боеве всички наши колони до вечерта достигнаха предназначената цел".
    На 18 юли: "Положението на нашата армия срещу гърците в момента, когато се явиха гръцките парламентьори за примирие, е отлично: с лявото наше крило на ген. Делов е застрашен входът на Кресненското дефиле, пред което е развърната гръцката армия. Дясното крило с дивизиите на ген. Тенев и ген. Гешев владее позициите си от вчера, т.е. Занога, Бияз тепе и Гарван".
 
Така примирието заварва гръцката армия обходена от двата фланга със застрашен тил и окончателно откъсната от съюзническата й сръбско-черногорска войска. Ето как гръцкият публицист Вентирис описва във вестник "Елефтерон Вима" събитията, довели до сключването на примирието в Букурещ: "След като на 16 юли гръцкият делегат Венизелос продължава да отказва всяко примирие без прелиминарен мир, намира същия ден следобед, връщайки се в хотела си, следната телеграма от гръцкият крал Константин:
    "До г. министър-председателя Венизелос, Букурещ,
Вследствие на необяснимото бездействие на сръбската войска с нашето настъпление привлякохме по-голямата част от българската войска срещу нас... Нашата войска стигна до физическите и морални граници на издръжливостта. При тези условия не мога да отказвам примирието. Постарайте се да намерите начин за спиране на военните действия".

    Венизелос отива незабавно при румънския министър-председател и го уведомява, че августейшият му господар милостиво се е съгласил на примирието, като израз на хуманност. Всъщност за господаря му то било по-скоро средство за оцеляване." Вентирис продължава: "Драмата се разигра с мълниеносна бързина в Букурещ; изходът бе сполучлив за Гърция. Но зад дипломатическата сцена, в планинските вериги на Балкана, облятата с кръв гръцка войска преживя моменти на агония". "За щастие - отбелязва той - българите (т.е. българското правителство или по-скоро българските делегати в Букурещ) още нямаха сведения за сполуката на войската им".

    Общата стратегическа обстановка обаче не позволява доразвиването на българската победа, тъй като Румъния изпраща 450-хилядна армия в Северна България в подкрепа на завоевателните си стремежи към Южна Добруджа, а 100-хилядна турска войска нахлува в Източна Тракия, избивайки 40 хиляди мирни българи и прогонвайки други 100 хиляди. Цар Фердинанд отчаяно се опитва да спре румънските войски, гарантирайки отстъпването на Южна Добруджа. Така на 18 юли примирието е факт, а 10 дни по-късно е сключен и Букурещкият мирен договор, определян днес като Първа национална катастрофа.

    Втората балканска (междусъюзническата) война е кръвопролитна и напрегната, твърде кратка по време, но изключително наситена със събития. Достатъчно е да споменем, че за един месец в нея загиват 33 000 български войници, подофицери и офицери, т.е. точно толкова, колкото намериха смъртта си по бойните полета на Първата балканска война. Ранените са още повече - съответно 60 000 и 52 000.

    Липсата на съгласуване и допълване на политическата и военната стратегия е последица от неизяснените и неискрени отношения между Двореца, Министерският съвет и Главното командване. Фердинанд заповядва атаката без съгласието на правителството, а то пък я спира без неговото знание - две фатални и непоправими грешки.

    Всъщност войната е загубена политически още преди нейното започване. Никоя велика сила не застава твърдо зад България. Напротив, България изпада в международна изолация. Русия не настоява пред Белград за точното изпълнение на договора и оставя развързани ръцете на Румъния и Османската империя.

    Конференцията за мир в Букурещ носи характера на показен наказателен процес срещу България с цел тя да бъде осъдена, така че никога вече да не бъде водеща балканска сила.
 
    По-късно, през лятото на 1913, международната анкетна комисия, наречена "Карнегиева анкета" отсъжда, че "не наложеният от гръцката пропаганда български инцидент в Демир Хисар, а гръцкото подпалване на Кукуш (на 15 юни) е формалният повод за веригата от взаимни насилия". Десетки свидетелски показания и смразяващи цифри възпроизвеждат трагедията. Цитират се писма на гръцки войници от заловени пощенски чували: "По заповед на краля ние изгаряме всички български села... убиваме всички българи, които попаднат в ръцете ни... навсякъде, дето минахме, не сме оставили семе от тази раса...". Избождане очите на живите пленници и поголовни изнасилвания допълват изповедите. Особена жестокост демонстрират сръбските "черни чети" в завладяната част на  Македония.

    "Между балканските народи няма невинни за зловещите събития, но българите са най-малко виновни", заключава докладът.

    Великите сили без изключение одобряват Букурещкия договор за мир, уж защото той "осигурява"  мира на Балканите. През 1915 г. обаче, в разгара на Първата световна война, британският министър на външните работи Едуард Грей дава съвсем друга оценка на договора: "Букурещкият договор съдържаше всички зародиши на неизбежни бъдещи сътресения. Той остави България страдаща, наранена, измамена и лишена от това, което вярваше, че й принадлежи. Затова никакъв мир не е възможен на Балканите, докато в сила е Букурещкият договор. Този договор бе инструмент на насилие, а не на правда".
 


Главна страница | Съдържание на броя | Връзки | Кои сме НИЕ? |