Лидерът за учителския синдикат Янка ТАКЕВА за кризата в националното образование и мисията на будителя

Г-жа Янка Такева е родена в село Ковачевци, Самоковско. Завършва педагогика в Югозападния университет в Благоевград и икономика в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”, специалност “Управление на човешките ресурси”. Има две специализации - “Организация и управление на бюджетната сфера” и “Организация и управление на индустриалните отношения”. Работила е като учител, директор и главен специалист в направление “Просвета” в София, община “Красна поляна”. От 1990 е заместник-председател на Синдиката на българските учители (най-големият синдикат у нас), а от 1994 до днес – негов председател. Омъжена е, има две дъщери и две внучета. С г-жа Янка Такева, специално за “Ние”, разговаря д-р Дияна Петкова.

Г-жо Такева, как ще коментирате съкращението на 2000 учители през учебната 2002/2003? Всъщност, това ли е точната цифра?

Всеки ден Министерството на образованието изнася различни цифри, в зависимост от конюнктурата. Но истината е една: съкратените са 10923 души в училищата и детските градини, финансиращи се чрез общините, защото с толкова е намалена и издръжката за фонд “Работна заплата” за тези общини. Оттук вече можем да говорим, колко са живите хора от тези 10923 и колко са незаетите щатни бройки. Но ние, като синдикат, не можем да стоим безучастни и един човек да остане без работа. От тези 10923 над 7000 са живите хора. Това е съдбата на 7000 семейства. Умножете по четири човека и ще видите какво социално напрежение и колко човешки лични и семейни драми са породени. Нещо повече - това съкращение е административно, с цел да се търсят икономии от нашите деца и тези икономии да се пренасочат към други сфери на стопанския живот. Виждаме, какви данни изнасят средствата за масова информация, колко милиони, къде и у кого отиват. Понеже децата и обикновените хора са беззащитни, затова винаги се взема от тях. Ето защо и Синдикатът на българските учители бе толкова радикален в протестните си действия. И слава Богу, че бяхме единни, защото цифрата беше 17000. Поне спасихме 7000 човека. Ще ме попитате, дали съм доволна. И една човешка душа, и едно работно място да се запази, пак съм доволни.

Трудно ли е да си синдикалист България?

Работим в ненормална среда, такъв синдикализъм като нашия в света няма, защото условията тук са невероятно трудни. Не се зачита социалното партньорство, не се зачитат нуждите и потребностите на наемните работници. Всеки идва на власт, заминава си и все с нещо ограбва българина. Връщайки се назад с 12 години, се чудя с какво съм запомнила екипите, които са минали като управленци. И много ми е трудно да извадя от паметта си доброто.

Обикновеният българин едва ли е наясно, в какво точно се състои образователната реформа. За повечето родители тя се свързва с хаоса, настъпил с въвеждането на десетина учебници само за един предмет. Каква оценка бихте поставили Вие на реформата в образованието?

- Реформа в образованието няма. Образованието просто се съсипва, защото ако се извършваше реформа, нямаше да има работа на парче, нямаше да има лутане между безброй учебници и учебни помагала, нямаше да се породи ситуация, да не знаем какви са целите и задачите на средното образование и съответно нямаше да караме учениците да излизат на протести, за да си търсят правата. Ето защо, крайно необходимо е да се изработи национална стратегия за това, какво точно трябва да се случи в средното образование, какви граждани искаме да възпитаваме и обучаваме, как да социализираме младите хора и съответно каква да бъде политиката на държавата за създаването на необходимите работни места за тях. Засега нямаме държавна политика, нямаме цели и задачи за средното образование. За съжаление, днес образованието вече не е приоритет, а и децата не са приоритет. Само че българинът не го разбира. Българските родители пускат децата си в училище, смятат, че са изпълнили родителския си дълг, и по-нататък не се интересуват, в какви условия учат, защо нямат отопление и осветление, защо има дървени ваканции и десетина, седемнайсет варианта на учебници. Не се интересуват дори защо детето им има през два часа свободен час и е на улицата. Обществото и родителската общност нехаят за децата. Никъде другаде няма такова безхаберие на родители и на институции. Родителите и децата до такава степен са се отчуждили, че никой от тях не получава вярната информация за другия. Резултатите са налице – всички виждаме какъв негативизъм се налага в обществото.

Според последните социологически проучвания непрекъснато расте броят на децата, които не завършват основно образование. А има и такива деца, които никога не са посещавали училище. Не е ли тревожна тази тенденция?

От 1990 до днес сред децата и учениците в училищно задължителна възраст неграмотността се е увеличила от 1,7% на 7,2%. Общият брой деца и ученици в задължителна училищна възраст е 1000100. От тях около 380000 не ходят на училище, а 28000 изобщо не са стъпвали там. Това са данните на статистиката. Тоест, вече имаме вторична неграмотност. Предполагам, че с безогледните закривания на училища броят на неграмотните деца ще расте. Вчера например, имах обаждане от родители от село Бресте, Червен бряг. В Бресте има семейства, нека да ги кажем български семейства, които искат да изучат децата си. Но училището е закрито и учениците трябва да пътуват до село Реселец, община Червен бряг. На първия учебен ден в Реселец са отишли само 9 от общо 20 деца. Другите вероятно няма да посещават училището, защото родителите не са продали селскостопанската си продукция и нямат пари, за да ги изпратят там. Обаждат ми се разтревожени майки и ми казват: “Госпожо, кажете какво да правим, ние просто обричаме децата си на неграмотност”. Родителите молят Синдиката на българските учители училището в Бресте да остане филиал, за да може тези 20 деца да се изучат. Тъжна е картината в България… Ако не се даде равен шанс на всички деца да ходят на училище, негативните тенденции ще се задълбочават.

По време на Възраждането, а и след Освобождението учителите са били сред най-уважаваните хора у нас. Защо се стигна до девалвация на тази професия в днешното българско общество?

По няколко причини. Първата е, че всеки в България има високо образование – било средно или висше. И високият образователен ценз на учителя вече не се забелязва. Втората причина е, че се появиха други ценности в живота. Най-новите изследвания в тази насока показват, че младите хора са ориентирани най-вече към печелене на пари. Това означава уважение на други професии, носещи повече доходи от учителската. Икономическата криза, която продължава вече толкова години, не може да не повлияе върху човешките взаимоотношения. Резултатът е девалвация на образованието и демотивация на учениците. В същото време учителят бе изтласкан от водовъртежа на времето. Тих и скромен, днес той върши съвестно работата си в класната стая и не се натрапва. Ще ви дам конкретен пример. Много лекари и журналисти се втурнаха и станаха кметове и политици. В Народното събрание, при всички парламентарни избори, има най-много по 5-6 учители. На тях обаче даже гласът им не се чува, защото отново са изтласкани от по-напористите. Рядко има учители-кметове у нас. Ако направим изследване, ще видим, че голяма част от кметовете ни са лекари, икономисти или юристи. Това е много интересен факт. Учителят, поради своя манталитет и поведение, понеже трябва да дава личен пример и изгражда някакви ценности, страни от политиката като само наблюдава процесите и плахо участва в тях. Много рядко един учител може да бъде напорист и да защити себе си, било в политиката или в средствата за масова информация. Рано или късно обаче, така както вървят нещата у нас, ще има доста неграмотни хора и образованието ще стане лукс. Тогава учителят отново ще заеме достойното си място, както е било по време на Възраждането. А на мен просто ми се иска да намерим мярката – и учителят да съхрани достойнството си в обществото, и хората да са образовани и грамотни.

Това че учителят сега страни от политическия и обществен живот, а някога е бил сред най-дейните фигури в българската политика и култура, не означава ли и, че днес му липсва самочувствие?

Личните ми наблюдения са, че учителят наистина няма достатъчно самочувствие. И от това много ме боли. Някога хората са го гледали като Спасителя. Но днес вече няма култ към грамотността. Има и нещо друго, което не е за подценяване. Станахме по-лоши. Наблюдавам го като процес не само в управлението на образованието, но и като гражданин на държавата. Много по-трудно ми е да се справя с лош и отмъстителен човек, докопал се до управлението, отколкото с неграмотния и посредствения. Така че и това са неща, които не можем да пренебрегваме – злобата, негативизма, нихилизма, завистта…

Как възприехте изявлението на министъра на образованието, че “Аз съм българче” трябва да изчезне от букварите? Не е ли това индикация за дълбоки процеси на ерозиране на националната самобитност в българската култура?

От години наред забелязвам, че се прокарват такива тенденции за ерозиране на българското самочувствие, на българското самосъзнание. Спомням си, когато през 1992 имаше Свитъци по история за 6-ти клас, където пишеше, че благодарение на турското присъствие българската жена се научила да готви мусака. Спомням си, как учителите по история бяха заплашвани да не споменават думата “турско робство”. Спомням си и годините, когато ни забраниха възпитателската функция в училище да се поема от учителя. Спомням си, как се водиха битките около творчеството на Вапцаров. Който има памет, и той си спомня. Така че, когато министърът каза мнението си за “Аз съм българче”, не се учудих, защото всеки идва на власт и оставя след себе си някаква негативна следа и тази следа му се лепва като прякор. Но всичко това е тенденциозно. И заемът от Световната банка уж за т.нар. “Програма за усъвършенстване на средното образование” не е нищо друго освен унищожаване на българското образование. Защото всички екипи на Министерството усилено работят точно по програмата и схемата на Световната банка. Там пише, че трябва да се закрият 500 училища, че трябва да се уволнят учителите, защото били от старото поколение и увреждали съзнанието на младите хора. Е, точно по този начин не го пише, казано е много елегантно. Но ние не сме малоумни. Можем да четем и разбираме значението на думите. Ето защо и Синдикатът толкова яростно се противопостави на тази програма. Дори дадохме под съд Световната банка, наложи се няколко пъти нейни есперти да се срещат с нас. Но те се оправдават, че само консултират и дават парите, а нашето правителство и нашите експерти провеждат политиката. Затова много ми се иска на мен лично, като председател на Синдиката на българските учители, не само ние, учителите да се борим за съхраняване на доброто в българското образование, за равен шанс на всички деца, за условия на работа в училище, за поддържане на качеството на образование, но да ни подкрепи и цялото общество. То обаче, засега само наблюдава. А един ден родителят ще каже: “Но това се е отнасяло за моето дете, защо стоях със скръстени ръце?”

Българското общество като че ли остава безучастно и за други болезнени проблеми. За никого не е тайна например, че в някои училища се разпространяват наркотици. При една анкета, проведена в София, се оказа, че от всеки 10 анкетирани деца поне 5-6 са опитвали някаква форма на дрога. Само полицията ли трябва да работи в тази насока?

Това не е работа само на полицията, нито само на училището, нито дори само на родителя, а е преди всичко въпрос на координация между тези институции. Българинът обаче е индивидуалист и трудно работи в екип. Затова и нещата в България не вървят добре. Негативизмът се разпространява като вятъра и за него няма граници. Това, което е в другите страни, рано или късно идва при нас. Ние не сме затворена система, не сме оазис.

Какви качества трябва да притежава българският учител, за да устои в това мъчително време на промени?

Преди всичко трябва да знае правата си, защото в момента знае само задълженията си. Полагаме невероятни усилия, за да променим начина му на мислене. Внушаваме, че никой друг няма да се погрижи за нас, ако самите ние не се научим да си търсим правата. Другото необходимо качество е да надраства себе си и преодолява разликата в поколенията. Учениците живеят в информационна среда, понякога разполагат с повече информация от учителя. В някои отношения трябва да догонваме, за да бъдем хора с достойнство в класната стая. Учителят трябва също да има вяра в собствените си възможности, защото няма човек, който да иска да постигне нещо и да не може да го постигне. Просто трябва да искаме. В Синдиката имаме един девиз – всичко, което трябва да се направи, можем да го направим, а можем да го направим, ако искаме. И не на последно място, българският учител трябва да се научи да общува с младите хора в днешно и в утрешно време, а не във вчерашно. Защото цялата ни образователна система има голям недъг, който се превръща и в недъг на нас, учителите: забравихме да поощряваме и стимулираме младите хора. Всъщност, образователната ни система не поощрява и не стимулира, тя потиска. Нека даваме повече увереност на младите, че именно те могат да променят света, да се справят с трудностите и постигнат значими резултати.

Накрая, Вашето пожелание към читателите на “Ние”?

Тайничко се надявах, че един ден ще гостувам на това списание. Първо, искам да благодаря на целия редакционен екип на списанието и най-вече на главния редактор Тодор Кондаков. Знам колко трудно се издава списание, затова изказвам уважението си и на всички негови спонсори. А лично на читателите на “Ние” бих пожелала да съхранят българщината и създадат предпоставки всички ние да имаме самочувствието на граждани, които не само могат да променят държавата си, но и да повлияят на световните процеси. И ако списанието успее, а аз съм дълбоко убедена, че ще успее да провокира човека в читателя, всичко това няма как един ден да не се случи.

[[ СЪДЪРЖАНИЕ ]]