Съществува ли бъдеще и минало? Или има само вечно настояще? В какво живеем? Самo по себе си, познанието за миналото не ни дава отговорите на тези фундаментални въпроси. Затова, ние, българите, трябва да бъдем личности и да създадем бъдещето си, сега!

Настоящата статия няма за цел просто създаването на източников модел и аналитико-синтетично предлагане на историята. То по-скоро цели да събуди силата на българския дух от днешният дълбок сън, който все повече заприличва на кома.

В случаите като този, когато става въпрос за исторически факти, а ненаблюдаемостта на обектите ги прави непознаваеми по пряк път, възстановяването на събитията се превръща в метафизичен процес, при който изследователят на всяка цена трябва да избегне "вълчите дупки" на имплантираната с идеологически цели история за да покаже истинската картина на миналото.

Културата на древните българи се обособява около VІ-V хилядолетие пр.Хр. в Средна Азия. В своята книга "Пътят на България" (1936) Димитър Съсълов, пръв измежду нашите изследователи изказва становище, че Таримската котловина е Прародината на българите. Днес това се потвърждава не само от такива модерни методи като аналитико-логическата обработка на историческите източници и логико-лингвистичния подход. Археологическите проучвания в Средна Азия и Япония през последните години извадиха на бял свят неоспорими доказателства по три фундаментални направления, свързани с нашия произход:

Съществуването на високо развита цивилизация, около VІІІ-VІІ хилядолетие пр.Хр., която е предшественик на всички ранноазиатски народи (древните българи, скити, хуни, динлини и другите сродни европеидни народи, както и видоизменилите се расово народи - китайци и др.).

Драстични промени на климата в Азия, предизвикали глобални засушавания и потъване на обширни области от нея (някога Япония, Индонезия, Филипинските острови са били част от материка). В резултат на това съществувалата в дълбока древност Велика Уйгурска Империя(смятана за свързващото звено между тайнствената потънала цивилизация в Южнокитайско море и познатите на историците ранноазиатски цивилизации),чието съществуване се приема от авторитети като Виктор Майер, разпаднала се на племена и отделни народи, които постепенно се разселват по територията на Евразия.

Етническата принадлежност на (пра)българите към европеидната раса.

Основно доказателство за принадлежността на древните българи към народите - преки наследници на цивилизацията, оставила след себе си тези уникални пирамиди, са мумиите, открити в Алтай и Таримския басейн. През 1980, при разкопки край мъртвите градове Ния и Лулан, уйгурски археолози се натъкват на над 120 отлично запазени мумии на европеиди (впоследствие възрастта им е определена между четири и пет хиляди години). Генетичният и антропологичен анализ ги определя като хора от кавказки тип, принадлежащи към тъй наречената "понтийска група" - т.е. обитателите на района около Черно море в древността. Тук ще спомена само

потвърждаващи, че тези мумии принадлежат на древни българи:

Свито положение в гробовете. Типично за т. нар. "Ямна култура" по Северното Причерноморие.

Оръжията (стрели с триръби върхове, използвани само от старите българи).

Гетите, високите шапки и елбетиците (специфични орнаменти).

Конското седло и стремената (по онова време непознати и в Китай, и в Европа)

Символите на тангризма.

Има и още нещо. Изследванията на масови гробове на "езичници", избити по времето на Борис І в Северна България, показват, че формата на черепите е с европеидни черти, а височината на скелетите достига 190 см.! Всичко това опровергава съзнателно утвърждаваната дълги десетилетия заблуда, че (пра)българите били "ниски монголоиди".

Всъщност, в прабългарската икономика номади са били само определени скотовъдци.

обаче не са "етнос от чергарски стопанско-културен тип", а са мигрирали поради сериозни нарушения, настъпили в климата (преди 4000 години днешната пустиня Такла Макан е била плодородна котловина), при това много бавно и основавайки няколко големи държави по пътя си.

За да покажем още веднъж очевидната несъстоятелност на тъй наречената "тюрко-татарската" теория, нека направим и едно мистично отклонение. В подземията на ламаисткия храм Хар Долоон в Алтай се съхранява сандък с плочки, изписани, както е отбелязано в храмовата хроника, от "33-мата Тенгри". Британският пътешественик Едуин Томас в своето изследване за ритуала "змийски чьод" (публикувано през 1897) привежда откъси от монголския превод на тези текстове, отнасящи се до космологията на (пра)българските жреци (колобри). От тях става ясно, че древните българи са почитали върховния бог Тангра, който за тях не се персонифицирал в някакъв конкретен обект или личност. Съгласно тази концепция, те вярвали, че Тангра е самият живот във всичките му проявления, както и че Вселената е преди всичко енергия(доказва го и съвременната наука) и няма начало и край.

Дали древните български жреци са получили подобни познания в наследство от предшестващата ги потънала цивилизация, или пък са ги придобили, изпадайки по време на извършваните от тях ритуали в състояние на "свръхсъзнание" (ritual-induced altered states), е въпрос на друго изследване. При всички случаи обаче, изглежда очевидно, че "прости чергари", за каквито с необяснима упоритост доскоро бяха представяни нашите предци, трудно биха достигнали до подобни космологични константи? Що се отнася до наличието у днешните чергари-скотовъдци на развити познания за звездите, то показва само, че някога прадедите им са имали досег със специалисти-астрономи, каквито не са липсвали в градовете на древните азиатски цивилизации, както личи и от самата планировка на тези някогашни центрове.

Впрочем, освен познанията си за езотеричната структура на Битието, древните българи са имали и изтънчен вкус към изкуствата, най-точния календар, създаден в древността, както и уникално държавно и военно устройство.

Прародината на българите - Таримската котловина, стои в основата на един от най-древните търговски пътища, известен днес като "Пътя на коприната". Създаден, контролиран и охраняван от (пра)българите, той е свързан с тях по време на хилядолетната им миграция на запад. Освен търговските кервани, оттук са се разпространявали и големите религиозно-философски и мистични учения между Изтока и Запада - будизъм, митраизъм, християнство и др. Т. е. нашите прадеди са създатели на един културно-религиозен синкретизъм със световно значение!

В периода ХХ - III в.пр Хр. непрестанният натиск от страна на "господарската раса" (както в древна Азия са наричали потомците на потъналата в океана древна пра-цивилизация, според Димитър Съсълов) мобилизира китайците да обединят разпокъсаните си княжества в империя и да построят Великата стена, грандиозен проект станал възможен, между другото, благодарение на един от най-слабите древнобългарски владетели кхан-ю То-Бан (под това име е известен в китайските хроники). То-Бан умира от ръката на сина си Мо-Тун малко преди окончателно да отстъпи владенията си на китайците. Заемайки престола, Мо-Тун не само отвоюва обратно земите на държавата, но и обединява всички "конни народи", поставяйи основите на Великата Хунорска Империя - най-голямата държава на планетата по онова време, чиято история е описана в трудовете на големия руски учен Лев Гумильов.

По-късно, мигрирайки на Запад, (пра)българите основават царството Бактрия със столица Бактра. През 372 г.пр.Хр., по времето на кхан-ю Баламир, те преминават река Дон. Средищната орда тогава се простирала чак до Кавказките планини. От Кавказ и Северното Причерноморие (пра)българите продължават на запад, като по времето на кхан-ю Атила достигат Италия, установявайки се по-трайно в сърцето на Европа - Панония (днешна Унгария). След смъртта на Атила, името "хуни" бързо бива заместено с името българи, а на трона се качва най-малкият му син Ирник. В китайския летопис "Вей-Ин" има едно съобщение, в което се казва, че Ирнах е владетел на държава, обхващаща земите на алан-орзите на изток от река Дон. Изглежда Ирник е поддържал връзки с императорите от династията Вей, произхождаща впрочем, от хунорския род Туоба.

По времето на кхан-ювиги Кубрат (т.е. през VІІ в.) държавата вече се нарича

а столицата й Фанагория се намира на Кримския п-ов. Силен и мъдър владетел, Кубрат усещал, че синовете му едва ли ще удържат поводите на държавното управление, затова и малко преди смъртта се опитал да апелира към разума им, разигравайки прочутата сцена със снопа от пръчки, добре известна ни от историята. Явно обаче, в съзнанието на наследниците му, урокът си останал в границите на учението за съпротивлението на материалите, защото още преди да сложат савана на великия си баща, те побързали да се разделят. Най-големият син Безмер става васал на Хазарския каганат, нещо съвършено чуждо на дотогавашните разбирания и кодекса на честта на старите българи.

Другите двама братя, предвождащи лявото и дясното крила на Империята, създават нови независими държави - тъй наречените "Волжка" и "Дунавска" Българии. Кубер пък се заселва с народа си в Керамисийското поле и Вардарска Македония, докато петият брат Алцек се отзовава чак в Северна Италия, където по-късно хората му стават известни под името Борджии ("бурджани" е етнонимът, с който средновековните арабски хронисти наричали българите).

се запазва в локалните култури на Чувашия, Татарстан, Башкирия, Кабардино-Балкарска република, Южна Украйна и другаде, където и днес живеят потомци на волжките българи, наброяващи около 30 милиона души!