Поредната битка за Европа

Договорът от Ница отваря пътя за изграждане на европейска свръхдържава, в която малките нации ще разполагат с все по-малко права, а интегрирането на новите членки ще става все по-трудно

Проф.Антъни КУГЛЪН *

Независимо от различните коментари, ясно е че договорът от Ница означава преди всичко по-нататъшна централизация на властта в Европейския съюз. В същото време, последица от прилагането му ще бъде по-нататъшното ерозиране на националната демокрация и независимостта на страните-членки, както и все по-слаб контрол върху решенията на ЕС от страна на техните нации и национални правителства. Така, наред с решението за преминаване към единна европейска валута от 2002 и за създаването на Сили за бързо реагиране на ЕС през 2003, това споразумение е поредната стъпка към изграждането на европейска свръхдържава. Формално, една от причините за приемането му бе да се улесни интеграцията на 12-те държави-кандидатки за членство в Съюза. На практика обаче, Централата на ЕС в Брюксел получава огромни правомощия веднага след ратификацията на споразумението от Ница, без да е фиксирана някаква точна дата за присъединяването на нови членки. Нещо повече, остават

Нерешени ключови въпроси

свързани с това присъединяване, особено в областта на селскостопанското производство. Така възможността за разширяване на ЕС в необозримо бъдеще просто послужи като оправдание за централизацията на Съюза днес.

Не е случайно, че споразумението от Ница предвижда свикването на нова конференция и подписването на нов договор за ЕС през 2004. Това бе предложено от Германия, която настоява следващата конференция да “задълбочи още повече евроинтеграционния процес” като под това в Берлин разбират приемането на обща федерална конституция за ЕС или поне за държавите от негово “вътрешно ядро”. Не е случайно и, че следващата конференция ще се проведе веднага след ликвидирането на националните валути на страните-членки през 2002 и създаването на европейските сили за бързо реагиране през 2003– тя очевидно е замислена като поредния етап от перманентната конституционна революция вътре в ЕС, в резултат от която все повече пълномощия се прехвърлят към Брюксел (седалището на ЕС) и Франкфурт (седалището на Европейската банка). И можем още отсега да предвидим, че конференцията през 2004 ще се превърне в още по-голяма преграда за присъединяване на източноевропейските държави към Съюза, отколкото тази в Ница.

Очевидно е, че приетата на конференцията в Ница Харта на основните права в ЕС (на нея ще се спрем по-нататък) е на път да се трансформира в нещо като Конституция на Съюза, която ще може да се променя само при наличие на пълен консенсус между членуващите в него. По-важното обаче е, че занапред промените в политиката на ЕС в селскостопанската или социалната области например, няма да се нуждаят от одобрението на националните парламенти на страните-членки. Резултат от това ще бъде задълбочаването на европейската интеграция под знака на германо-френската хегемония и без реалното участие на малките държави от ЕС.

Договорът от Ница значително укрепва ролята на големите страни-членки на ЕС. В един, съставен от 27 държави Съюз, броят на представителите на Германия, Франция, Великобритания и Италия в Европарламента ще се утрои, докато този на малките държави ще се увеличи само два пъти, което означава намаляване на относителната им тежест при вземането на решения. Още повече, че гласуването на последните с квалифицирано мнозинства (а не както бе досега - единодушно) допълнително усилва позициите на големите държави и особено на Германия с нейното население от над 80 милиона. “Ролята на страната ни в ЕС забележимо нарастна” – със задоволство обяви канцлерът Шрьодер, непосредствено след срещата в Ница. За сметка на това, на малките държави-членки на ЕС (а това се отнася и за България, с нейните 10 евродепутата след приемането и в Съюза), се отрежда единствено ролята на “демократичния фон”, на който големите ще налагат своите решения.

Ликвидирането на правото на вето на страните-членки в повече от трийсет области, което бе решено в Ница пък, означава

По-нататъшното ерозиране на националната демокрация и суверенитета

Ето някои от тези сфери: споразуменията в областта на външната политика, правосъдието и вътрешните работи; дейността и финансирането на европейските политически партии; международните споразумения в сферите на търговията, услугите и интелектуалната собственост; функционирането на Интеграционния и Структурния фондове на ЕС; индустриалната политика; назначаването на президента на Европейската комисия и висшия представител на ЕС в областта на външната политика и сигурността; прилагането на правилата за предоставяне на убежище, уреждане въпросите с бежанците и нелегалните имигранти, както и сътрудничеството в сферите на правосъдието и вътрешните работи; управлението на бюджета на ЕС; мерките по свободното движение в рамките на Съюза; предоставянето на спешна финансова помощ на една или друга държава-членка; правилата от които се ръководи Европейският съд; назначаването на членовете на Социалния и Икономическия комитети на ЕС и на Комитета на регионите.

Във всички тези сфери отделните страни-членки вече няма да имат право на вето, а решенията ще се вземат с квалифицирано мнозинство. Тоест, ако някоя страна смята, че политиката на ЕС в някоя от изброените по-горе сфери не отговаря на националните и интереси и дори ако нейният парламент и правителство се обявят против тази политика, тя въпреки това ще трябва да я прилага, щом Европейският парламент, където с мнозиство ще разполагат няколко големи държави, е гласувал провеждането и. С други думи, малките държави-членки на ЕС просто трябва да се примирят с факта, че занапред ще бъдат управлявани отвън и от чужденци. Не мисля, че възприемането на този принцип ще способства за укрепването на добрите отношения между страните от ЕС, напротив убеден съм, че той работи точно в обратната посока. Убеден съм също, че този начин да се прокарват законите в ЕС, без да се държи сметка за мнението на голяма част от европейските нации и техните парламенти е

Дълбоко антидемократичен и нелегитимен

Защото, давайки правото на неколцина чиновници да изработват законите на един съюз, в който днес живеят 350 милиона (а утре 500 милиона) души, действайки зад затворени врати, договорът от Ница на практика ги освобождава от отговорност пред народите от малките страни-членки, които са лишени от възможността да ги контролират. За разлика от тях, големите държави приемат това решение с открито задоволство, защото са убедени, че имат достатъчно лостове за да защитят собствените си национални интереси в рамките на ЕС.

Може би най-важният политически аспект на Договора от Ница е, че той открива реална възможност за по-нататъшното развитие на Европейския съюз на “две писти”. Става въпрос за формирането на “ядро” или “авангард” от няколко държави-членки на Съюза и, съответно, на “периферия” или “ариергард”, където остават останалите. Досега, поне формално, ЕС бе съюз от равноправни страни-участнички. Ликвидирайки принципа на вземане на решенията с консенсус, Договорът от Ница обаче слага край на съществуващото положение. И точно в това е истинският смисъл на политическия отговор, който държави като Германия или Франция дават на перспективата за разширяването на ЕС в бъдеще – да бъдат поставени допълнителни прегради пред страните, кандидатстващи за членство. Защото, дори и последните да успея да влязат в Съюза, ще се отзоват в групата на “изостаналите”, далеч зад “ядрото” от няколкого големи и напреднали в интеграцията си държави-членки. Тази дълбока промяна в юридическия и политически характер на ЕС, която се лансира чрез Договора от Ница, позволява на една група държави-членки, обединени около оста Париж-Берлин, да доминира над останалите, поставяйки ги пред свършен факт. Занапред страните от това “ядро” ефективно ще могат да използват за собствените си цели институциите на Съюза – Съвета на министрите, Европейската комисия, Европейският съд и Европарламента, които досега, поне формално, обслужваха интересите на всички членки. Или, както откровено заяви бившият шеф на Европейската комисия Жак Делор: “Трябва да създадем един авангард…и да конструираме ЕС като хлабав съюз за част от досегашните и новоприсъединилите се страни-членки, и като тясно интегрирана федерация за държавите, принадлежащи към авангарда”. Разбира се, право на Франция и Германия е да изграждат федерална държава помежду си, но те не могат да използват договорите и институциите на ЕС за реализацията на собствените си цели, под фалшивите лозунги за “укрепване на сътрудничеството” и “повече гъвкавост”.

Ликвидирането на правото на вето

за сметка на “укрепване сътрудничеството” в ЕС означава, че занапред нито една страна-членка няма да може да решава на национална равнище ключови въпроси от сферата на социалната или селскостопанската политика например. Впрочем, с ратифицирането на Договора от Ница, те въобще ще загубят правото да решават който и да било сериозен проблем на национално ниво.

Не по-малко скандално е, че в Ница малка група политици и бюрократи наложиха на 350 милиона европейца така наречената “Харта на основните права”, която не е дискутирана от нито един национален парламент на държавите-членки на ЕС. Въпросната Харта всъщност касае повече централизирането на властта в Съюза, отколкото гарантирането на някакви реални права. Истинската и цел е да се превърне в основа за проникването на законодателството на ЕС в най-интимните сфери на човешкия живот. В Ница ясно бе заявено, че през 2004 Хартата ще се трансформира в нещо като конституция на “единната европейска държава”. Същото бе потвърдено и от германския канцлер Шрьодер непосредствено след срещата в този френски град. Малцина обаче обръщат внимание на факта, че Хартата не просто е един нескопосано направен документ (в него например отсъства правото на развод!), но и въобще не гарантира фундаменталните човешки права, както се твърди в заглавието и. Така например, нейният параграф 52 посочва, че въпросните права “могат да бъдат ограничени в интерес на целите, които си е поставил ЕС”. В края на краищата, ако бюрократите от ЕС бяха толкова загрижени за човешките права, защо не предложиха вместо Хартата, като бъдеща “конституция на Съюза”, да бъде подписана Европейската конвенция за човешките права? Вероятно защото това би ознавало прекалена зависимост от Съда по човешките права в Страсбург, което не отговаря на чисто политическите цели, предследвани с приемането на Хартата.

Следва ясно да заявим, че така, както е заложено в Договора от Ница,

Разширяването на ЕС

не отговаря нито на интересите на страните-кандидатки, нито на тези на повечето от досегашните членки. Във вида, в който ще им бъде предложено, членството в ЕС ще лиши гражданите на страните-кандидатки от извоюваните с толкова труд през последните десетина години демокрация и независимост. Преди да бъдат интегрирани в Съюза, те ще трябва да инкорпорират в своето национално законодателство около 20 000 директиви и правила на ЕС, съдържащи се върху 100 000 страници текст, без да имат правото да променят и една запетайка в него. По същия начин те ще трябва да одобрят и промените, приети в Ница без тяхно участие, както и всички евентуални промени, които ще бъдат приети в планирания нов европейски договор от 2004. Всички тези страни не просто трябва по принцип да се откажат от националните си валути, но и да подчинят икономическата си политика на изискванията на Европейската банка, която, на свой ред, обслужва предимно интересите на Франция и Германия. Последното ще означава превръщането им в икономически колонии на западноевропейския транснационален капитал, чиито представители ще могат в бъдеще да купуват тяхната земя и техните индустриални предприятия за смешни суми, просто защото новото европейско законодателство изключва контрола на националната държава в тези области. Тези страни, освен това, ще трябва активно да се включат в изграждането на новите разделителни линии в Европа.А отвъд тях ще останат държави като Русия, Украйна или Беларус, с които по традиция ги свързват здрави културни и икономически връзки. Така например британският “Гардиън” наскоро съобщи, че германски полицаи ще наблюдават как полските им колеги охраняват новата източна граница на ЕС и дали действително спират тълпите от руснаци и украинци, напиращи да проникнат през тях. Твърде е възможно влизането на Чехия в Съюза да предизвика въвеждане на визи за съседна Словакия. Струва ми се, че източноевропейците са на път отново да попаднат в онази

Унизителна икономическа и политическа зависимост

която някога характеризираше отношенията им със СССР, само че този път спрямо Западна Европа. Затова, вместо да очакват, че присъединяването към ЕС ще реши всичките им проблеми като с магическа пръчка, източноевропейските държави би следвало да съсредоточат усилията си върху укрепването на своята национална демокрация и независимост, развивайки икономическите връзки помежду си, още повече, че са на сходни степени в стопанското си развитие, и, преди всичко, укрепвайки собствените си национални валути, както и контрола над обменния им курс и лихвените проценти.

Повечето правителства, управляващи в Източна Европа след 1989, бяха свикнали да гледат на ЕС като на “deux ex machina”. Вероятно на част от източноевропейския политически елит му харесва да си представя, че един ден може да стане и част от политическата класа на Съюза, оставяйки всички касаещи собствената му нация въпроси на милостта на брюкселските бюрократи. За разлика от тях, представителите на националния капитал, както и все по-широки слоеве от населението на тези страни, започват постепенно да се отърсват от илюзиите си в това отношение. Социологическите проучвания показват, че напоследък мнозинството поляци или естонци например, са отрицателно настроени към присъединяването на страните им към ЕС. Защото разширяването на Съюза не е възможно без радикалното преразглеждане на неговата “обща селскостопанска политика”. В края на краищата само в Полша има над два милиона фермери, т.е. толкова, колкото в целия ЕС. Каква ще бъде съдбата им? Сегашните планове за разширяване на Съюза предвиждат по-голямата част от фермите им да изчезнат. Да не говорим, че всички надежди на източноевропейците за значителни икономически субсидии от страна на ЕС най-вероятно ще се окажат празни илюзии. Просто защото структурните фондове на Съюза ще трябва да разпределят наличните средства сред все повече кандидатки, които, на свой ред, ще получават все по-малка част от тях. Или, както отбеляза наскоро ирландският премиер Бърти Айхърн: “Разширяването на ЕС значително ще ограничи влиянието на малките страни-членки върху политиката на Съюза. Това е неизбежно. За съжаление, подобно ограничение няма да бъде компенсирано от някакви сериозни субсидии за икономиките на въпросните държави”. Което автоматично ги превръща във “втора категория” членки.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.1/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]


Професор Куглън ръководи Катедрата по социология на престижния “Тринити колидж” в Дъблин. Статията, написана специално за НИЕ, публикуваме с любезното съдействие на нашите приятели от ТЕАМ.