Американската глобална хегемония

Поддържането на Pax Americana не е по силите на Вашингтон. Вместо да се възползват от уроците на историята, днес САЩ са на път да повторят грешките на миналото

Кенет УОЛЦ*

Открай време тясната взаимозависимост между отделните държави се разглежда като важна предпоставка за икономическия просперитет, мира и демокрацията в света. Така, преди Първата световна война, съществуващата още тогава взаимна зависимост между големите държави поражда очакване за ера на процъфтяване и мир на планетата. Двете световни войни обаче погребаха тези надежди. По-късно, в края на 70-те и през 80-те години на ХХ-ти век, взаимозависимостта между държавите отново започна да се свързва с мира и демокрацията, а през 1989 Френсис Фукуяма обяви, че навлизаме в епоха, когато всички държави на планетата ще се трансформират в либерални демокрации.

Днес отвсякъде твърдят, че взаимната зависимост е достигнала небивали размери и, преодолявайки бариерите между държавите, формира нов

“Глобален свят без граници”

Казват, че интересите на транснационалните корпорации и пазарите вече имат далеч по-голямо значение, от тези на националните държави. Откъдето пък следва простичката и звучаща правдоподобно теза, че икономиката постепенно изтласква политиката в глобален мащаб, в резултат от което воденето на войни ще става все по-скъпо и неизгодно занимание и на планетата най-после ще се възцари мир.

Всъщност, глобализацията е своеобразен продукт на 90-те години, създаден в Америка. Лозунгът и е “свободни пазари, прозрачност и маневреност на капитала”. Телекомуникациите и компютърните мрежи дават възможност за прехвърлянето на огромни финансови средства от една в друга страна, в съответствие с нейните икономически и политически предимства. Така (поне на пръв поглед) капиталът почти мигновено се прехвърля в държави със стабилно правителство, “прогресивна” икономика, прозрачна данъчно-счетоводна система и “честни” делови отношения и също толкова бързо напуска лишените от тези качества. Онези, които се опитват да не спазват правилата, обикновено плащат жестока цена – като Тайланд, Малайзия, Индонезия или Южна Корея в края на 90-те. Разбира се, има и страни, съществуващи извън тази схема – някои по идеологически съображение (Куба или Северна Корея), други, защото могат да си го позволят (притежавайки значителни находища на петрол и други важни суровини), а трети – просто защото историята е минала покрай тях (много африкански държави). По принцип обаче, страните, желаещи да привлекат чужд капитал и се включат в развитието на модерните технологии, са длъжни да изпълнят определени условия – балансиран бюджет, иномическа дерегулация, пълно отваряне в търговската сфера и за чужди инвестиции и стабилна валута. Глобализацията е процес, формиран от пазарите, а не от правителствата. И в този смисъл, тя означава преди всичко хомогенизация. “Това – както отбелязва Милтън Фридмън – е същността на постиндустриалния свят и Америка днес е на първо място във всички сфери, принадлежащи на този нов свят”. Посланието на глобализма към националните държави и техните правителства е съвсем ясно: “Или се приспособявайте, или сте обречени на страдания”.

Струва си обаче, да се замислим за реалния обхват на глобализацията. Защото, на практика, значителна част от света е извън този процес. Това важи за по-голямата част от Африка и Латинска Америка, за Русия, за Близкия изток (без Израел), за значителна част от Азия. Да не говорим, че има страни, отделни региони от които участват в глобализационния процес, докато други не. Така Северна Италия например, е част от процеса, докато Южна Италия е извън него.

Задължително е, освен това, да сравним реалната степен на взаимна зависимост между страните днес, с тази в миналото. Оказва се, че процентното отношение на обема на износа спрямо брутния национален продукт в 24-те най-мощни икономически страни в света през 1999 се равнява на това през 1910! Същото се отнася и за капиталовите потоци, макар че финансовите пазари са единственият икономически сектор, действително превърнал се в глобален. И въпреки това, оказва се, че степента на интегрираност на тези пазари днес е същата, като през 1900.

“Посланието” на съвременния глобализъм

е, че икономическите и технологични фактори налагат на държавата почти пълно еднообразие в сферата на политическите и икономически форми и функции. Но дори и бегъл поглед към историята на последните 75 години показва, че съвършено различни политически и икономически системи са постигали впечатляващи резултати през различи периоди, събуждайки завист и стремеж към подражание у останалите. Това се отнася, както за “догонващите модели” на СССР и нацистка Германия, така и за японския “неомеркантилистки” модел от 70-те и 80-те години на ХХ век. Така че изглежда най-малкото прибързано да твърдим, че сегашният американски ултралиберален модел е единственият и най-добрият днес и “до края на света”.

Дори ако приемем, че всички политически процеси вече имат глобален характер, този на икономическите си остава (в учудващо висока степен!) локален. Икономически мощните държави продължават да осъществяват по-голямата част от бизнеса си на своя територия. Според Пол Кругмън, “САЩ все още са икономика, 90% от която произвежда стоки и услуги за собствените си нужди”. В трите най-мощни световни икономики – тези на САЩ, Япония и ЕС, взети заедно, износът съставлява само около 12% от БНП. Следователно, светът е далеч по-слабо взаизмозависим, отколкото смятат съвременните глобалисти.

Най-големите транснационални корпорации също се оказват здраво свързани със своите “национални корени”. Едно, наскоро публикувано, изследване на стоте най-значителни световни корпорации стига до извода, че нито една от тях не може да се квалифицира като действително “глобална”. За всяка от въпросните корпорации значението на “националната” и основа се подчертава във всички важни параметри – разполагане на капиталите, дейности в сферата на изследванията и иновациите, собствеността и мениджмънта. Да не говорим, че технологичното равнище на всяка корпорация доста точно съответства на нивото на развитие на държавата, където се намира нейната централа.

В края на краищата, дори сред тясно свързаните една с друга развити държави, намиращи се на едно и също ниво, като тези от ЕС например, се запазват съществени разлики, както в политическите подходи, така и в институциите.

Но най-изразителното

Опровержение на глобалистката теза

че силата на националната държава рязко е намаляла в последно време, откриваме в очевидната способност на същата тази държава за промяна.

Тя действително възприема чуждия опит, когато е успешен, но в същото време притежава и необходимите механизми, защитаващи я от насилственото налагане на този опит. Като различните нации, със специфични институции и традиции, реализират тази защита с различни способи. Япония например, поощрявайки развитието на отделни промишлени отрасли, им обезпечава държавна протекция и регулиране. Съединените щати пък използват политическите, икономически и военни лостове, с които разполагат, за да манипулират онова, което става в света по начин, съответстващ на собствените им интереси.

Още през 70-те години, привържениците на тезата за “взаимната зависимост” очакваха скорошната ерозия и отмиране на националната държава. Глобалистите от 90-те пък смятат, че това вече е факт. Така, според Волфганг Райнеке, държавата е изгубила “монопола върху вътрешния си суверенитет”, а “участието и като независим субект във външнополитическата сфера, принадлежи на миналото”. Но, на фона на всички доказателства в полза на подобно твърдение, не може да не впечатлява простият факт, че във вътрешнополитическата сфера диапазонът на правителствените функции и мащаба на държавния контрол над обществото никога не са били толкова силни, както днес. Непосредствено след Втората световна война западноевропейските правителство контролираха и изразходваха само 25% от националния продукт, а днес вече 50%! В много части на света се притесняват не от отслабване на вътрешната мощ на държавата, а по-скоро от нейния ръст.

Националните държави изпълняват жизнено важни политически, социални и икономически функции и няма друга организация, способна да съперничи с тях в това отношение. Те проощряват развитието на онези институции, които правят възможни вътрешния мир и просперитета. Тъкмо националната държава превръща притежанието в собственост и така стават реално осъществими и натрупването, и производството, и просперитета. Суверенната държава с фиксирани граници се оказва и най-добрата организация за съхраняване на вътрешния мир и създаване на условия за икономическо благоденствие.

В крайна сметка, няма защо да се питаме, какво точно ще се случи с обществото и икономиката, ако държавата действително започне да “отмира”, защото имаме достатъчно исторически примери за това. Сред най-очевидните са Китай през 20-те и 30-те години, както и по време на "културната революция”, много африкански държави след получаването на независимост, а също и днешна постсъветска Русия. Колкото по-слаба е държавата, толкова по-вероятно е, че или ще се разпадне на съставните си части, или просто ще се окаже неспособна да се адаптира към глобалните промени.

Предизвикателствата се променят, държавите остават

Икономическата глобализация означава, че световната икономика (или поне “глобализираната” и част) ще стане не само взаимозависима, но и интегрирана. А разликата между взаимно зависимия и интегрирания свят има качествен характер и не се изчерпва само с пропорционалното увеличаване обема на търговията или ускоряването и разширяване на капиталовите потоци. Интеграцията означава превръщане на света в една голяма държава. Обаче икономическите пазари и интереси не могат да изиграят ролята на правителство. От друга страна интеграцията изисква наличието на такова правителство, способно да я защитава, управлява и контролира.

Всъщност взаимната зависимост между държавите нито е чак толкова голяма, както твърдят глобалистите, нито пък чак дотам политически значима. Събитията, разтърсили света през 1989-1991 не бяха породени от нарастналата взаимна зависимост, а от конкретно политическо явление – провалът на една от двете световни свръхсили. И тъкмо фундаменталните промени в конфигурацията на международната политика направи възможни и обединението на Германия, и войната срещу Саддам Хюсеин. Тоест, най-важните събития в тази сфера произтичат от различията във възможностите на отделните държави, а не от икономически сили, действащи “над” техните граници. Глобалистите могат да твърдят (не без известно основание), че глобализацията на икономическите интереси на държавите са пречка за избухването на нови войни. Но ако се запитаме, кое в по-голяма степен ограничава опасността от голяма война - икономическите интереси, или ядреното оръжие, отговорът ще бъде – ядреното оръжие.

Великите европейски държави са тясно икономически обвързани една с друга още в навечерието на Първата световна война, което не им попречи да се впуснат в този продължителен и кървав сблъсък. От друга страна пък, след Втората световна война САЩ и СССР почти не са свързани помежду си икономически, но поддържат, макар и нестабилен, мир цели 45 години. Най-съществените причини както за мира, така и за войната, се съдържат в международните политически условия, включително в достъпа на отделните държави до разрушителни оръжия. Събитията след края на студената война нагледно ни демонстрираха слабостта на чисто икономическите сили и фактори. В крайна сметка, наличието на тясна икономическа интеграция между отделните съставни части на СССР и Югославия и свързващите ги общи икономически интереси, не можаха да предотвратят техния разпад. Правителствата и народите на отделните им републики пожертваха и благополучието, и дори сигурността си, в стремежа към реализация на собствените си национални, етнически или религиозни цели.

Националните политически процеси

а не международните пазари, са в основата на много от икономическите промени в света. Действително, икономическите блокове стават нещо все по-често срещано днес. Но не икономическите интереси и пазарните сили създават тези блокова, а правителствата на националните държави. Това се отнася и за ЕС, и за НАФТА, и за източно-азиатската икономическа зона, формирала се около Япония. Днес правителствата се намесват в решаването на международните икономически въпроси в далеч по-голяма степен, отколкото са го правели преди. Наистина, има много малки държави, които внасят или изнасят значителна част от брутния си вътрешен продукт. Но това съвсем не се отнася за страните с действително голям БНП. На практика големите държави все по-малко зависят една от друга, по-скоро нараства броят на малките страни, които зависят от големите. Така най-големите фактори в международната политическа система диктуват условията на политическата, икономическа и военна конкуренция.

В съществуващата днес международна система, най-облагодетелствана държава са, безспорно, Съединените щати. Тъкмо защото САЩ относителна малко зависят от останалите страни, те притежават толкова обширен диапазон за политически избор и способност както да оказват натиск на останалите, така и да ги подкрепят, когато им е изгодно. Транснационалният капитал наистина може да се изтегли от страна, която не представлява икономическа и политическа ценност за него, но има страни, които са толкова важни, че за тях тази възможност просто не важи. А именно Съединените щати са държавата, която, в най-голяма степен, е в състояние да реши този въпрос. Като инструментът, който най-често се използва в този план, е Международния валутен фонд (неслучайно мнозина го разглеждат като оръдие на американското финансово министерство). Томас Фридмън посочва, че когато транснационалният капитал реши да напусне определена страна, решението не подлежи на обжалване. На практика обаче, такава възможност все пак съществува и тя е в получаването на “гаранции” за съответната страна от правителството на САЩ.

Международната икономика, също както и националните икономики, функционира в рамките на определени правила и институции, които трябва да бъдат създадени и поддържани. До Първата световна война с тази функция се бе нагърбила Британската империя, в периода между двете войни тя не бе по силите на нито една държава, а след 1945 стана приоритет на Съединените щати. Впрочем, ако в икономическо отношение

САЩ са най-мощната държава на планетата

във военно те също играят ключова роля. Томас Фридмън откровено заявява, че “светът днес се крепи върху американската мощ и стремежа на Америка да използва тази мощ срещу онези, които застрашават глобалната система….Невидимата ръка на пазара е невъзможна без наличието на един също невидим юмрук”. Макар че юмрукът въобще не е невидим. САЩ изразходват за армията си сума, равняваща се на разходите на следващите ги по военна мощ седем държави, взети заедно. Когато някъде е необходима сила за да бъде запазен мира, тя или се прилага от САЩ, или въобще не се прилага. Студената война “милитаризира” международната политика. Отношенията между САЩ и СССР, както и между редица други големи държави започнаха да се определят предимно от един параметър – военния. Днес Америка продължава да запазва военните си разходи на нивото от студената войно. А това, че повечето други държави съкратиха през последните години военните си бюджети, допълнително спомогна за ръста на американското военно превъзходство. САЩ вече са единствената страна, която може да създаде и оглави военна коалиция, както вече направиха в Залива или на Балканите. На техните съюзници остава само да ги следват. Разбира се, “васалите” се чувстват обидени от своя “благодетел” и от време на време подхващат темата за възстановяването на нарушения силов баланс. Но, когато неравновесието между лидера и останалите е твърде голямо, догонването му е проблематично. И в този смисъл

Неравномерното разпределение на възможностите

между отделните държави си остава ключа към разбирането за международната политика. Никак не е случайно, че изготвеният през 1992 от Пентагона проект за планиране на отбраната се основаваше върху стремежа “да се попречи на големите промишлени държави да играят някаква значителна самостоятелна глобална или регионална роля”. САЩ действително могат от време на време да искат помощ от своите съюзници, но никога в такава степен, че да поставят под въпрос господстващите си позиции в една или друга част на света.

В миналото балансът между интересите на отделните държави не даваше възможност за за хегемония на нито една от тях. Близо 300 години Европа се крепеше на тази система. По-късно, САЩ и СССР половин век съхраняваха баланса помежду си. След края на студената война Америка остана сама на върха и вече няма нито една друга държава, или съюз от държави, способни да и противостоят.

Какви са последици от това за международната политика? Колкото повече една система се основава върху взаимната зависимост между своите съставки, толкова по-необходима и е институция, изпълняваща функциите на правителство. Някои вече смятат, че САЩ вече изпълняват тъкмо такава функция в съвременния свят и, доколкото демонстрират “сдържаност” осъществявайки я на практика, останалите страни с готовност ще приемат ролята им на хегемон. Това обаче е опасна илюзия. Както отбеляза наскоро един британски дипломат: “В подобно нещо могат да вярват само американците. В останалата част на света говорят само за американското високомерие и едностранчивост”.

Изглежда част от американските лидери действително вярват, че сегашното превъзходство на САЩ ще се съхрани неопределено дълго време и страната ще си остане хегемон без съперници, т.е. ще запази днешното си, безпрецедентно в историята, положение. В студената война Америка действително одържа решаваща победа. Но военната победа обикновено поражда продължителна вражда. Защото великодушният победител е рядко срещано явление. Така, отнемайки от Франция Елзас и Лотарингия през 1871, Германия се сдобива със смъртен враг. По същия начин, унижението на Германия във Версай има аналогични последици.

Вместо да усвоят уроците на историята, САЩ повтарят грешките от миналото,

разширявайки НАТО на изток и ангажирайки в този процес дори бившите съветски републики. А това води от отчуждаване на Русия от Запада и я тласка към Китай, вместо да я превърне в съюзник на Европа и Америка. Въпреки твърденията си за “глобализация” на международната политика, американските лидери повече мислят за възможния сблъсък между Изтока и Запада, отколкото за тяхното взаимодействие.

Днес

Америка се намира на върха на своето могъщество

Сегашната и хегемония обаче, не може да бъде съхранена още дълго по две основни причини. На първо място, става въпрос за страна с население от 280 милиона в един свят, където живеят 6 милиарда души. Физическите възможности на държавата и политическата и воля не могат до безкрайност да се справят с бремето на световен хегемон. На второ място, това очевидно не се харесва на останалите страни. Независимо, дали става въпрос за съюзници или противници на Америка, всички те желаят възстановяването на баланса. Сегашното състояние на международната политика е неестествено. И доминиращото положение на Съединените щати, и (да се надяваме) милитаризацията на международните отношения, с течение на времето ще намаляват.

Много глобалисти вярват, че светът все повече се управлява от пазара. Истината е друга. Основната разлика между днешното и някогашното състояние на международната политика е не в нарастналата взаимна зависимост между държавите, а в ръста на неравенството между тях. С краха на двуполюсния модел, ставаме свидетели не на толкова очаквания ръст на икономическите и отслабването на политическите фактори, а на това как неравенството в сферата на международната политика усилва ролята на една, единствена държава-хегемон. Тоест, както винаги, политика и днес доминира над икономиката.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР.3/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]
* Авторът е сред най-авторитетните американски политолози, специалист по международни отношения, бивш президент на Американската асоциация на политолозите. Статията публикуваме с любезното съдействие на приятелите от Council of Conservative Citizens, САЩ