Пътят към Голгота

Дилемата “със или без ДПС” се очертава като най-болезнения избор на сините. От него впрочем ще зависи и бъдещият модел за развитие на България

Ирина ВЕЛЕВА

Дилемата “със или без ДПС” разтройва вече от доста време редиците на националното ръководство на управляващата партия. Тезата на секретаря Христо Бисеров, че синята партия трябва плътно да се обвърже с Движението, за да може да управлява и след следващите парламентарни избори, печели все повече поддръжници на “Раковски” 136. Сивият кардинал вече успя да спечели за каузата си и доскоро непреклонният и най-твърд противник на дружбата с Ахмед Доган, Йордан Соколов. След неговото оттегляне, лагерът на Иван Костов сериозно оредя и вече разчита единствено на хора като Екатерина Михайлова и Никола Николов. Повечето от наблюдателите прогнозират, че при тези обстоятелства, “капитулацията” на председателя Костов е само въпрос на време.

Решението за

Взаимодействие с ДПС

е много деликатен момент за синята партия. Предполага се, че в предстоящите избори решаваща роля ще изиграят предимно твърдите електорати. А евентуалното сближаване с хората, които бламираха първото синьо правителство на Филип Димитров, изглежда повече от еретично в очите на най-последователните симпатизанти на СДС и със сигурност ще разочарова и отблъсне значителна част от тях. Ето защо тактиката на Христо Бисеров изглежда създава повече пробойни в синия кораб, отколкото да издува платната му.

Съществуват и други достатъчно сериозни съображения, които карат председателя на Съюза на демократичните сили да гледа подчертано скептично на евентуално бъдещо сътрудничество с ДПС. На първо място, защото Ахмед Доган подхожда към политическите си сделки откровено комерсиално и със самото си присъствие в управлението залага бомби, които във всеки момент е готов да взриви, както постъпи през 1992 например. Костов прекрасно съзнава, че подобно споразумение би превърнало бъдещото правителство в жалък заложник на волята на безкрупулния някогашен философ. А и не само...

Ахмед Доган е стар любимец на американското посолство у нас и присъствието му в голямата политика много често се диктува именно от там. От друга страна, говори се, че още от 80-те години той е силно податлив и на внушения, идващи от някогашния ни “голям брат”. Сегашният премиер пък е известен с твърдата си проевропейска насоченост и с недотам добрите чувства, които предизвиква в представителите на задокеанското правителство в София. Така че заиграването с Доган би означавало съгласие за пряко подчинение на страната ни на американските интереси и загърбване на Европа.

За самият Ахмед Доган, политическото сътрудничество има само едно единствено значение - ясно парцелиране на властта. Като всеки управлява своя “парцел”, без да допуска чужда намеса в него. Последното означава почти пълно откъсване на районите със смесено население и капсулирането им под ръководството на Движението за права и свободи. Същата съдба вероятно ще имат и министерствата, които Доган би поискал за своята партия. Ясно е обаче, такъв подход заплашва да сложи край на прословутия български етнически модел, включвайки часовниковия механизъм на скритата в него бомба на бързи обороти.

Логично е, че веднъж допуснати да създадат свои

Парцели в държавната власт

хората на Ахмед Доган ще ги защитават до край и, независимо от резултатите на следващите избори, ще имат възможността да манипулират всички решения в подвластните им ресори и да шантажират управниците си с провокиране на етническо напрежение. Защото повече от сигурно е, че ако бъде допуснат във властта, Ахмед Доган ще използва най-пълноценно всички възможности, които тя му дава през целия мандат, за да обособи и втвърди етническата самоидентификация на своя беден, уморен и позагубил ентусиазма си електорат.

Според много наблюдатели, не влизането на ДПС във властта, само по себе си, а конкретно това на неговия шеф Ахмед Доган и кликата около него, е опасно за националното единство на България. “Тактиката на Доган е капсулиране, а не интегриране и властта ще му осигури възможности да я реализира” - коментират запознати с проблема. Според тях, радетелят за права и свободи черпи силата си единствено от естествения страх на българското общество от етническо напрежение и нищо няма да го спре да експлоатира този страх докрай. А ако се наложи, да го провокира и сам.

Това са, в основни линии, и съображенията, които спират Иван Костов да стисне ръката на колегата си Ахмед Доган. Христо Бисеров не е по-малко наясно с тях. Самият той познава лидерите на ДПС не по-зле от шефа си. В края на краищата, тъкмо той водеше основните преговори през пролетта на 1997, преди Костов да отхвърли претенциите на Доган, слагайки по този начин край на пазарлъка.

Днес Бисеров се чувства далеч по-силен и е твърдо решен, този път да наложи позицията си. Въпросът обаче е,

Доколко тази позиция е далновидна?

Тактиката, която сивият кардинал разработи за местните избори показа, че стратегическото му мислене не е особено блестящо. Именно неговите идеи бяха сред основните причини СДС да преживее такова разочарование от постигнатите резултати. Все още обаче не е ясно, дали Бисеров не игра нарочно срещу своите и дали грешката му всъщност не е абсолютно вярна. В края на краищата, именно заради грешките, които СДС допусна под негово въздействие, Бисеров успя веднага след изборите да си осигури толкова силни позиции в и извън партията.

По всичко личи, че сега “кардиналът” се опитва да използва отново същата тактика. Той със сигурност е наясно, че сближаването с ДПС ще демобилизира част от най-твърдия електорат на СДС, без на негово място да привлече други симпатизанти. Така председателят на партията ще попадне в капана на планирания провал, както през октомври влезе в клопката на манипулираната загуба, което пък допълнително ще развърже ръцете на неговите конкуренти.

Настояването на Христо Бисеров за предварително обвързване на двете партии изглежда още по-трудно обяснимо и поради доста неясната все още картина на предизборната обстановка в страната. Перспективата СДС, НС и ВМРО или друга дясна партия да формират самостоятелно правителство в следващия парламент на базата на общо абсолютно мнозинство далеч не е толкова невероятна, колкото се опитват да я изкарат някои социолози и политолози, свързани с конкретни политически кръгове. Ако ВМРО например, изиграе добре картите си, има реални шансове да събере гласовете на повечето млади гласоподаватели, които търсят алтернатива не само на сегашното синьо управление, но на целия компрометиран в техните очи досегашен политически псевдоелит. Ако надскочат четирипроцентовата бариера “войводите” биха били сред най-сериозните парньори в бъдещо дясно-коалиционно правителство. Последното разбира се е възможно само и единствено, ако СДС не отритне голяма част от твърдия си електорат с решението да се коалира след изборите с ДПС. Както, разбира се, и ако Костов съумее да се справи със сегашните прогресивно нарастващи атаки срещу себе си.

По всичко личи, че враговете му най-после са успели да синхронизират действията си. Дори атаките им да се окажат неуспешни, те със сигурност ще постигнат поне две неща. Първо - трайното и сериозно дестабилизиране на държавната власт и по-конкретно - на позицията на премиера, и второ, така ще разбият единството на управляващата партия, че предварително ще гарантират неуспеха и на наближаващите парламентарни избори. Някои наблюдатели предполагат, че именно това е и истинската цел на офанзивата, а не толкова преждевременното сваляне на самия Костов.

Същият резултат ще бъде постигнат и ако натискът на Христо Бисеров все пак даде резултат и Костов бъде принуден отново да вземе

Грешното решение

и да се примири със съюз с Доган. Просто защото това със сигурност ще отслаби още повече властта му и в партията, и в държавата. Малко вероятно е, ако тази тенденция се развие, името на следващия премиер и нов председател на СДС да бъде отново Иван Костов. В най-висшите кръгове на сините вече се оглеждат за по-удобен наследник на непреклонния си лидер. Говори се, че именно с това предложение е спечелен на страната на съюза с ДПС и председателят на Народното събрание Йордан Соколов. Той бил еднакво подходящ за приемник на днешния ръководител, както на премиерския пост, така и на председателското място в синята партия.

Впрочем, ако кризата в партията се задълбочи, част от синия елит би могъл да се изкуши да предизвика и предсрочни парламентарни избори. Няма по-добър начин да бъде победен.