Професор Марко Семов за българската народопсихология

Марко Семов е роден на 11 юли 1939 година във Видима, Ловешко.От 1985 е професор във Факултета по журналистика на Софийския университет. Специалист по българска народопсихология, най-значимият съвременен авторитет в тази област. Член на Президиума на ВАК.

Автор на над 40 книги, между които ред нашумели научни трудове, романи и пътеписи. Сред тях са: “За Япония като за Япония” (1984)“Размисли за характера на българския народ” (1987), “Додето още ни има” (1996) и, разбира се, фундаменталният труд “Народопсихология” (1995).

Имам надежда – да, макар че основанията за нея намаляват, топят се като сняг. И все пак, докато има народ, докато има земя, българска земя под краката ни, надеждата не може да умре. Освен това съм дълбоко убеден, че демографската маса на един народ може много да се свие, но, докато са съхранени поне част от неговите ценности и от онези белези, които правят една държава независима в този толкова зависим свят - надеждата остава. Има периоди в човешката история, когато като шагренова кожа народната душа се свива, смачква се, нещата изглеждат отчайващи и напълно безнадеждни и въпреки това, след време, се появяват обстоятелства, проявават се сили, появяват се най-вече личности, които подемат онова обединително движение сред народа си, за да го върнат там, откъдето идва, да го качат там, откъдето се е сринал, да въздигнат пак онези духовни паметници, които са се срутили при търкалянето ни надолу.

Поради това мисля, че вероятността България днес да загуби всичко онова, което я прави държава, което я прави културна субстанция, културен и духовен фактор на Балканите и в Европа, не е голяма. Аргументи за нашето самоспасение и самосъхранение има. Срещам все повече младежи, в това число и много студенти от нашия факултет, които не желаят да напуснат България. Искат да останат тук за да си останат българи и отстояват всичко онова, което земята ни е дала на дедите им, а и на самите тях. Чета цялата литература, която излиза за т.нар. “глобализация” на свeта и съвсем не виждам ръкопляскащо единодушие по отношение на този процес. Напротив, колкото са индикаторите за това, че има икономически процеси, налагащи една капиталова доминанта над останалия свят, не по-малко, а дори и повече, са процесите, предлагащи обратни алтернативи – усилията за съхранение на националните ценности. Според мен, въпросът следва да се постави така – не глобализацията да доведе до изчезването на нациите и националните държави, защото смисълът от съществуването им съвсем не е изчезнал, а да се намери онзи потребен синхрон, който да позволи ХХІ век да се характеризира с толерантност, с правото на хората да живеят свободно в един свободен свят, уважавайки се и подпомагайки се взаимно, като в същото време се съхранят и основните национални характеристики. За мен няма никакво съмнение, че когато културните ценности на една нация и държава се съхранят, това гарантира съхраняването им и в мащабите на значително по-голям ареал, в рамките на една или друга цивилизация.

Убеден съм, че стигне ли се дотам, светът да се унифицира, а Западът да загуби усещането, че тъкмо неговата уникалност, а не универсалността му, е непременно условие за собственото му оцеляване, човечеството ще бъде лишено от най-същественото, правещо го богато и интересно. Ще загуби разнообразието си. Загубят ли отделните културите своите специфични нюанси, физиономията си, и континентите и цивилизациите (така, както ги определя Хънтингтън) губят онова, което движи света и го прави красив. А тъкмо различията движат света, без тях той безусловно ще се изправи пред прага на собствената си неизбежна гибел.

Това е теза на професор Петър Мутафчиев, негово основно схващане, че ние българите имаме това драмитично и велико качество – много бързо се сриваме в пропастта на падението си и след това, по същия начин, се възкачваме и възстановяваме позициите си. Аз имам собствена теория за “догонващия българин”, тъй като в цялата си история ние общо взето, бидейки по израза на Петър Увалиев, една “паралелна България”, сме били и почти винаги една “догонваща България”. Това, разбира се, има своето обяснение от гледна точка на националната ни психология. Да си припомним: веднъж едно 200-годишно робство, само по себе си достатъчно условие за да се срине имунната система на един народ. А срине ли се тя, ясно е, че този народ лесно започва да губи другите си ценностни характеристики. Следват около 200 свободни години, а после идва нов срив, срещу който не е било възможно да се съпротивляваме по друг начин, освен чрез индивидуалното оцеляване. Това е, което прави всеки българин: свива се в черупката си за да оцелее, да устиска.

На няколко пъти нормалната, естествената логика на развитието, характерна за други страни, се проявява при нас като ненормална. Нямаме нито последователно развитие на своя, българска, аристокрация – тя неколкократно е била изтребвана и то до корен, нито пък имаме по-късно нормално буржоазно-демократично развитие – то също е пресечено издъно. Нямаме, ако щете, дори нормално “социалистическо” развитие – и то беше раздрусвано през 5-10 години. Вижте какво сриване на лидерите имаше през последните 50 години. Възторг от една личност, после пълното и отрицание. А, когато въпросната личност се е наложила в условията на диктатура, със сриването и се сриват и изградените институции, ценности и критери.

Това е опит да се обясни, защо ние, българите, нямаме спокойно и плавно историческо развитие. Което безспорно е дало отражение и върху националния характер и, в края на краищата, е насадило у българина философията на търпението. Той си знае, че търпението ще го скрие от бурите, вихрещи се над главата му, ще го спаси и тоя път. Но същото това търпение неведнъж ни е правило лоша услуга, то ни отдалечи от европейската представа за свобода, от европейската непоносимост към опитите за посегателство върху човешкото достойнство. Затова ние, като народ, гледаме спокойно, когато пада един или друг около нас, питайки се кога ли ще дойде и нашия ред, вместо да си зададем въпроса, какво да направим за да няма падащи. Това е много характерно за нас, една много спасителна и едновременно – много разрушителна, посока във вътрешното ни развитие като народ.

Дотам, докъдето ни е отвеждал и преди, там, където ни води и в днешния ден – към почти пълна загуба на чувството за държавност и стремеж да спасим единствено собствената си кожа. Индивидуализмът е присъщ на всяка интелигенция, но той е изключително характерен за пълната неспособност на българската интелигенция да се обедини около някоя по-значителна национална кауза днес. И това наистина може да доведе до пълно сриване на българската държава.

Отговор на този въпрос не може да се търси извън контекста на миналото и традициите ни. Споменах вече, че нямаме аристокрация. Що се отнася до интелигенцията ни, тя е чиновническа, седи на държавната трапеза, което означава, че е една “съобразяваща се” интелигенция. После, ние не сме имали време за изграждане на политическа традиция, нито на политическа приемственост, включително по семейна линия. Като се обърне човек към Западна Европа, вижда ,че там има училища за политици, там се формират генерации от политици, там собствеността никога не е била отнемана, поради което и политиците винаги са имали чувство за независимост – политическа, духовна и икономическа. У нас подобно усещане за независимост почти никога не е съществувало. Поради това и политиката винаги е служела като средство за забогатяване, особено в преломни времена, като днешното. И онзи, който се хвърля в политическата битка, знае, че победата му ще има чисто материални измерения. Политиката у нас е функция на един исторически процес, който е давал и дава възможност да се забогатява неправомерно и незаконно в критични моменти. Известни са думите на Радославов: “Обедняхме, трябва да вземем властта за да забогатеем”. Така че нашите политици са просто част от едно общество, в което липсват традициите на наследствеността и приемствеността. Те са хора, най-често случайни, които обаче са осъзнали, че в България като викнеш два пъти “смърт!”, “долу!” или “да живее!”, си осигуряваш стандарт, толкова висок, колкото един академик не би могъл да осигури през целия си живот, независимо от своя огромен принос в духовната област. Това е и една от най-големите беди на България и тя е свързана с прекъсването на историческата приемственост, в резултат от което историческите процеси, развиващи се у нас, по правило, не достигат до естествения си завършек.

Това, което виждам в списанието ви, е че то се опитва да произвежда българи. Бих му пожелал да продължи успешно да го прави и занапред. Защото точно липсата на българи се превръща в една от най-тревожните характеристики на днешната ни действителност. Ние се топим, ние чезнем. Онези, които все пак остават, се питат, доколко са българи, доколко могат да се осмелят да твърдят, че са такива. Това е страшени и срамен факт, но той е реалност и ни е необходимо списание като вашето, а и много още списания и писания, които да ни правят едновременно и българи, и европейци. Не бива и не можем да си позволим да се отделяме от процесите, които превръщат Европа в единна духовна субстанция и, в същото време, не можем да затваряме сами вратите пред себе си, пред миналото си, пред онова, с което трябва да се впишем в общия духовен път на човечеството.