Америка в борба за “жизнено пространство”
Вече повече от век и половина Вашингтон със завидна упоритост следва една и съща цел – превръщането на САЩ в световна империя

проф. Николай-Клаус фон КРЕЙТОР
Публикува се с любезното съдействие на нашите приятели от “Council of the Conservative Citizens” - САЩ

През 1845 тогавашният американски държавен секретар Джон О’Съливан публикува документа “Manifest Destiny” (“Изявена съдба”), в който формулира концепцията за “американското жизнено пространство” и определя мисията на Съединените щати “да овладят континента, даден ни от Провидението за свободното развитие на нашата, нарастваща от година на година, многомилионна нация”. Сто и петдесет години по-късно Джосая Стронг, анализирайки доктрината на Съливан, отбелязва, че тя има определен геополитически смисъл –

Създаването на световна империя

В нея, между другото, се казва: “Както някога всички народи са поднесли даровете си пред люлката на Исус, така днес са длъжни да го направят пред люлката на младата империя на Запада”. Наред с доктрината “Монро”, теологичните принципи на доктрината “Manifest Destiny” дават едно почти “евангелско” тълкувание на геополитическата идея за завоюването на планетата - първоначално на Западното полукълбо, а след войната от 1898 срещу Испания - и на останалия свят. Както отбелязва големият немски геополитик Карл Шмит, тази битка все още не е приключила. И тъкмо в нейния контекст би следвало да се разглеждат, както Войната в Залива, така и намесата в Косово, или пък бомбардировките в Судан. В историята на САЩ експанзията е поставена на една плоскост с религията. Непрекъснатата експанзия на Америка от появата на “Manifest Destiny” насам, е определяща черта на външната политика на Вашингтон, органично съчетаваща три основни елемента на американския мироглед: формулираният във въпросната доктрина теологичен аспект – а именно, че Америка е определена от Бог и Провидението да наложи на света собственото си разбиране за демокрация; геополитическият аспект, съдържащ се в доктрината “Монро” и, накрая, икономическият аспект, формулиран в прословутата доктрина за “Отворените врати”.

В края на миналия век американската геополитическа концепция получава интелектуалната си обосновка в трудовете на Фредерик Джонсън Търнър, Брукс Адамс и адмирал А.Т. Мейхън, а с практическата и реализация първи се заемат президентите Удро и Теодор Уилсън.

Така, основната идея на Търнър е, че “уникалността” на Америка е в нейните “непрекъснато разширяващи се граници”. Според него, “американците са непрестанно разширяващ се народ, призван да разпространява господството си", а историята на Съединените щати е “постоянно преместване на границите, които са линиите на бързата и ефективна американизация, докато основната и характеристика е движението…енергията на Америка винаги ще изисква увеличаване на пространството, върху което може да реализира собствените си възможности”. На свой ред, в книгата си “Новата империя” (1900), Брукс Адамс подчертава, че уникалността на Америка може да бъде съхранена единствено, провеждайки експанзионистка външна политика. Според известния съвременен американски историк Уйлям Уйлямс, “именно идеите на Търнър и Адамс дават на строителите на американската империя както теоретичната концепция така и конкретната програма за действия в периода 1893-1953”. И, докато Търнър поставя основите на модерния американски националистически мироглед, Адамс формулира принципите на експанзионистката външна политика, отбелязвайки необходимостта “максимално да се използва икономическата и военна мощ на САЩ за разширяване сферите им на влияние на Запад”, т.е.за овладяване първо на Азия, а след това и на Европа. Впрочем, убеденият “мондиалист” Адамс, за разлика от германските геополитици на ХХ-ти век като Шмит или Хаусхофер, подкрепящи идеята за изграждането на няколко големи “икономико-политически пространства” (пан-региони), е признавал само една “световна империя” – американската.

И никак не е чудно, че лозунгът на президента Удро Уилсън “Свят, безопасен за демокрацията” е буквално заимстван от доктрината “Manifest Destiny”, а пък, по собствените му признания, Франклин Рузвелт е приемал като основен принцип на американската външна политика, тезата на Търнър, за “демокрацията (т.е. господството на САЩ) като функция на разширяващите се граници на

Американското влияние в света

Още в началото на нашия век Брукс Адамс подчертава, че “независимо, дали ни харесва или не, ще се наложи да се борим за контрол над международната търговия…континнеталният ни съперник (Франция, Германия и Русия) е обречен, …но ако му отстъпим, той ще ни задуши”. Според него, свободната търговия, икономическият интернационализъм, т.е. формирането на “единна световна икономика” под американска контрол, са ключът към световното господство на САЩ. Именно под влияние на подобни схващания, по-късно президентът Рузвелт стига до идеята, че икономическата (и морална) сила следва да се трансформира във военно превъзходство, ако Америка действително желае да “срещне своята съдба”. Накрая, вече в наши дни - през 1991, бащата на американската “стратегия на сдържането” Джордж Кенън обяви Адамс за “един от малцината, осъзнал истинската основа на нашата външна политика”.

Лансираната след Втората световна война, така наречена, доктрина “Труман”, също се основава на откровено експанзионистката “теза за границите” на Търнър и неслучайно в една от речите си от онова време президентът Хари Труман говори за разширяващите се “граници на Америка”.

Впрочем, именно след 1945 политиката на САЩ окончателно е обвързана с идеологическите “имперски” шаблони, родени в края на ХІХ век. Така, основополагащите принципи на създадения през 1949 и доминиран от Вашингтон Северноатлантически пакт са заимствани от американския геополитик адмирал Мейхън, който още в началото на века стига до извода, че бъдещето ще принадлежи на онези, които се наложат в очертаваща се безмилостта битка за суровини и, преди всичко, за

Откриването и завладяването на все нови и нови пазари

Неговият съвременник Джон Хей пък, формулира в книгата си “Бележки за “Отворените врати”” (1899) принципите на световната търговска експанзия на Америка, следваща политиката на “отворените врати” (т.е. пазари). Опирайки се тъкмо на тези принципи, в лекция в Колумбийския университет, Удро Уилсън заявява: “Търговията не се съобразява с държавните граници, а смята целия свят за единен пазар. “Затворените” държавни граници трябва да паднат. Интересите на финансовия капитал трябва да се защитават от държавата, дори ако заради това бъде нарушен суверенитетът на неприемащите този принцип нации”.

В крайна сметка, дори “студената война” бе не толкова (или не само) идеологически сблъсък, колкото схватка между две експанзионистки настроени империи, а победата на Запада в нея, трябваше да осигури на САЩ “отваряне” на източноевропейските и руските граници за американската икономическа и геополитическа експанзия. Провежданата през 1946-1989 политика на “сдържане”, т.е. традиционната за геополитиката на “морските държави” блокада на “континенталния” им съперник, на практика преследваше същите цели. Всъщност, както отбелязва немският геополитик Ото Маул, “естествен краен резултат от експанзионизма под лозунга за “отрити врати” е икономическата колонизация на новото геополитическо пространство, т.е. войната за налагане принципа на “откритите врати” води неизбежно до контрол над пазарите, стоящи зад тези “врати””.

В издадената през 1990 книга “1945 като геополитически преход” британският учен Питър Тейлър лансира концепцията за “геополитическия световен ред”, свързан с хегемонията на определена държава в световната система, отбелязвайки, че двете световни войни, с които приключва световната доминация на Великобритания, са всъщност “войни за британското наследство между Германия и САЩ”. Неслучайно в протоколите на американския Подкомитет по сигурността, засягащи принципите на следвоенната външна политика на САЩ, се казва, че “ние трябва да култивираме такава нагласа за следвоенното устройство на света, която да ни помогне да наложим собствените си условия…водещи към създаването на Pax Americana”. На свой ред водещият американски геополитик по времето на Рузвелт Исая Боумън отбелязва през 1942: “истинската мярка за нашата победа във войната, ще бъде степента на господството ни в света след тази победа”.

Непосредствено след края на Втората световна война Съветът по международни отношения, ръководен от Боумън, изготвя мащабен “Генерален план” и съпътстващ го проект, в който (според американските учени Лоурънс Шуп и Уйлям Минтър) “за основна цел на следвоенното планиране се определя създаването на международен икономически и политически ред, доминиран от САЩ”.

Още по време на войната и непосредствено след нея, американските стратези окончателно заключават, че “на американската икономика е необходим простор, разширено жизнено пространство за да може да оцелее без да и се налагат някакви фундаментални трансформации”. Пак тогава те стигат и до извода, че създаването на обединена Европа, независимо дали под егидата на нацистите, или без тях, представлява реална опасност за формиращото се ново

“Американско голямо пространство”

През 1992 Ноам Чомски определя оформилата се след войната концепция за “американското жизнено пространство” така: “то трябва да включва Западното полукълбо, Далечния изток, бившата Британска империя, огромните енергетични ресурси на Средния изток, Третият свят и, ако е възможно, цялото земно кълбо”. Тоест, за разлика от Карл Шмит, защитаващ идеята за световен ред, основаващ се на съвместното съществуване на няколко “големи пространство”, американската геополитическа концепция предвижда превръщането на планетата в единно жизнено пространство на Съединените щати, предварително отхвърляйки самото понятие за съпротива срещу американските национални интереси.

В края на Втората световна война в нашумялата си книга “География на мира”, американският геополитик Никълъс Спикмън отбелязва, че “главна цел на политиката на САЩ, независимо дали по време на война или на мир, трябва да бъде недопускане обединяването на силовите центрове от Стария свят в коалиция, противопоставяща се на нашите интереси”. На свой ред, трийсет години по-късно, Ханс Моргентау подчертава, че “САЩ преследват една единствена цел в Европа – да не допуснат обединението на континента, отхвърляйки принципа за баланс на силите и налагайки едностранната американска хегемония и силово надмощие”. През втората половина на 40-те политиката за разширяване на американското жизнено пространство се реализира чрез създаването на Северноатлантическия пакт, който на практика оформя концептуално и институционално идеята за новото американско “голямо пространство”. Атлантизмът, като основа на американската следвоенна политика в Европа, се основава на политическата зависимост на западната половина на континента от САЩ. Тъкмо поради това, както подчертава и Роналд Стийл в наскоро излязлата си книга

“Изкушенията на свръхдържавата”

ключова цел на американската следвоенна стратегия е да не се допусне превръщането на Европа в икономически съперник на САЩ, тъй като последното, рано или късно, би означавало превръщането и в техен политически съперник. Всъщност, самата геополитическа концепция за американското “жизнено пространство” (трансформирала се в идеята за “великото трансатлантическо пространство”) изисква пряка силова намеса за гарантиране на американската хегемония. В миналото това, наред със сдържането на болшевизма, бе една от основните функции на НАТО. Днес тя е единствената му функция. Тоест, НАТО се превръща във въоръжена опора за експанзията на Америка, в която “граничният тезис” на Търнър, окончателно се слива с принципите на “доктрината Монро” и идеите на адмирал Мейхън.

“Планът Маршал, появил се непосредствено след създаването на НАТО, стартира ерата на американската военна, политическа и икономическа доминация в Европа” – твърди Стивън Емброуз в книгата “Корените на студената война”. В крайна сметка, Северноатлантическият пакт е не толкова съюз, колкото едностранна гаранция от страна на САЩ за онова, което Америка тълкува като “европейска сигурност”. Срещу въпросните гаранции Съединените щати поемат командването на западноевропейските въоръжени сили, а американските войски окончателно се установяват в Европа.

Навремето Шарл Дьо Гол отбелязва, че “НАТО е просто придатък на САЩ, затова пактът и френския национален суверенитет са две несъвместими неща”. Впрочем, повечето европейски политици, винаги са гледали на “атлантическата система”, основаваща се върху американската хегемония, като на “преходна конструкция”, родена от “европейската слабост”, която трябва да бъде променена, след укрепването на Западна Европа. Днес тези схващания се трансформират в идеята за

“Единна и независима европейска отбрана”

лансирана преди всичко от Франция и Германия.Въпреки това обаче, след края на студената война, НАТО продължава успешно да изпълнява функциите на ключов инструмент в усилията на Вашингтон за разширяване на “американското жизнено пространство”. Или, както отбелязват в своя обширен анализ, публикуван наскоро в списание “Нейшън” Бенджамен Шварц и Кристофър Лейн (вж.НИЕ-3/2000): “Зад цялата високомерна и патетична реторика за трансатлантическото партньорство в рамките на НАТО, всъщност се крие един прост факт: основната цел на американската политика в Европа е не предотвратяването на нечии хегемонистични претенции, а укрепване доминацията на самите Съединени щати”. Според тях, пактът служи за реализацията на следните важни цели:

В този смисъл европейските държави след края на студената война действително са изправени пред важен избор. Да се превърнат в Mitteleuropa – т.е. в самостоятелна геополитическа величина, съществуваща независимо, както от САЩ, така и възраждащата се на Изток Руска империя, или да останат както досега в американската сфера на влияние, рискувайки да бъдат полето на бъдещите сблъсъци между Вашингтон и Москва. Независима Европа за истинските привърженици на европейската идея би трябвало да изглежда като антихегемонистичен блок, отхвърлящ доминацията на руското и американско “големи жизнени пространства” и възраждащ старата идея за света като поле на мирно съревнование между няколко големи политико-икономически зони. Впрочем, да се надяваме и, че в самата Америка ще продължат да укрепват позициите на онези, които виждат бъдещето на Съденените щати, не като империя, а като република, в един наистина многополюсен свят.