Църквата и социалният въпрос

Там, кодето са в сила евангелските принципи, социалният въпрос не съществува

Йеромонах НАУМ*

За Църквата социалният въпрос е преди всичко нравствен, въпрос на особена етнико-религиозна нагласа на духа, вътрешен, интимен и сърдечен въпрос, който не може да бъде правилно решен без основно преобразяване на сърцето. Там, където се появи социалният въпрос с целия си трагизъм, там ние се сблъскваме по-скоро с дълбоки психологични предпоставки, отколкото с чисто икономически или политически домогвания. Там, където е налице социалният въпрос, това е очевиден знак за изкривяване на обществената съвест, за ненормални прояви на човешкия дух. Ето защо, признавайки правото на икономически изнемогващите да се борят за повечко слънчеви дни в живота си, Църквата отрича техните средства за борба. Църквата не може да прави стачки, да вдига барикади, да подготвя революции, да лее братска кръв, защото знае, че по пътя на насилието в никой случай не биха се постигнали положителни и трайни резултати. Тя е убедена, че социалните неправди не се лекуват с външни декрети и палиативи, още по-малко пък с кървави революции. Според Църквата, за

Правилното решение на социалния въпрос

е нужно, преди всичко, да се промени онази нагласа на духа, която заставя човек да се потопи изцяло в материалния живот, да отвърне поглед от небето и започне да цени само онова, което може да се изрази с числа и проценти. Защото при такова предразположение на духа, пораждащо груб материализъм, завист и егоизъм - чувства дълбоко загнездили се в душата на марксиста, човек не може да се прояви като истинско социално същество, не може да развие у себе си общественото чувство, т.е. да се счита за част от общото. Ето защо и въпросът за либералния капитализъм, който със злоупотребите си, поражда социалния въпрос, не се разрешава с декрети. Той е такава постановка на духа, която кара човека да се покланя на материалното, да боготвори само онова, което обезпечава физическия му живот и му гарантира доволство, ситост и чувствени наслади. Това състояние е опасно за човешкия дух. То поражда ненаситен стремеж да имаш все повече и повече. Неправдата в процеса на тоя стремеж става необходимост, истината и справедливостта му се принасят в жертва и в резултат пред нас, с цялата си сложност и острота, се изправя парливият социален въпрос.

Тук е мястото да отбележим, че тоя ненаситен стремеж не е изключителна съдба само на богатия, той може да се породи и в душата на икономически слабия. С други думи, колкото и парадоксално да звучи, на духа на либералния капитализъм не е чужд и духът на материалистическия социализъм, с тази малка подробност, че там носителка на този дух е цялата комуна с нейната класова борба, класова ненавист и класов егоизъм. И у либерала-капиталист и у комуниста срещаме една и съща жажда за материални блага, един и същ стремеж към обогатяване, присвояване, заграбване на чуждото за сметка на другия. Ето защо и единият, и другият са отречени от Църквата.

Църквата не преценява човека по принадлежността му към една или друга класа. Тя цени готовността му за жертвено участие в подвига на любовта. В туй се заключава и универсалността на нейното учение през всички времена. Там, където са в сила евангелските принципи, социалният въпрос не съществува. Поставянето му е очевиден знак, че са налице болезнени прояви на човешкия дух, които не се лекуват с барикади и революции. Ето защо, като не отрича правото на потиснатите да се борят за премахване на жестоките социални неправди в обществено-икономическите отношения, Църквата отрича революционните средства в тази борба и върви по свой път към разрешаването на сложния социален въпрос.

Първата и задача е да възстанови свещения порядък на ценностите, извратен от човешкия егоизъм. На най-високото стъпало на тази божествена йерархия стои Царството Божие като царство на истината и любовта, на по-ниско стъпало следва друга една ценност - правдата и справедливостта. На по-ниска степен в йерархията на ценностите пък е онова, което изпросваме от Господа с молитвата “Хляб наш насущний” – т.е. всичко, което ни е нужно за поддържане, улесняване и разхубавяване на живота ни.

От това е видно, че Църквата признава материалните блага за ценност, но ценност не абсолютна, а подчинена на по-висша от нея – Царството Божие и неговата правда. За правилното разрешение на социалния проблем, човек трябва да си отговори на въпроса: какво цени като съкровище? Ако за него това са материалните блага, чувствените удоволствия, користолюбието, явно е изменил на йерархията на ценностите, пренебрегвайки абсолютната ценност – Царството Божие. Затова, сблъсквайки се със социалния проблем, първа задача на Църквата е да възстанови йерархията на ценностите в духа на заповяданото от Христа: “Търсете първо Царството Божие и неговата правда и всичко друго ще ви се даде”. Тоест, както вече посочихма, социалният въпрос, е преди всичко духовно-нравствен, а след това икономически и политически и следователно при разрешаването му не може и не бива да се отрича

Приоритета на Църквата

Църквата признава, че винаги ще има бедни и богати, че не съществува абсолютно равенство. Но знае също, че има степен не беднота, при която се губи всякакво чувства за човешко достойнство. Несправедливо и безбожно е да смятаме такива бедни за естествени и не протестираме енергично срещу виновниците и жестокосърдечието им. Църквата осъжда социалното и икономическо безредие на един режим, под каквото и знаме да се прикрива, който съсредоточава благата на света в ръцете на неколцина хора без сърце. Тя е жива Църква, а не бюрократично уредено ведомство за регистриране на раждания, венчавки и погребения, тя е Божествен Институт, обхващащ целокупния живот на християните и цели преобразуването му в духа на най-голямата Божа заповед: “обичай ближния като себе си!”.

[НОВИЯТ БРОЙ] [БР. 7-8/2001 - СЪДЪРЖАНИЕ]
* Статията е писана през 1941