е първата от войните, водени на територията на бивша Югославия след като сцената напуснаха “гробарите на югоимперията” – Милошевич, Туджман и Изетбегович. Първата, в която не е необходимо да се викат умиротворителни сили отвън, защото те вече присъстват в района. И първата война, която на практика не обслужва интересите на нито един от влиятелните регионални играчи. Последното впрочем, поражда известна надежда, че конфликтът все пак ще бъде ограничен. Наистина, на пръв поглед, войната изглежда изгодна за лидерите на македонските албанци. Но, ако районите, населени с албанци един ден станат част от Велика Албания, представителите на местния албански елит със сигурност няма да могат да разчитат в нейното правителство на толкова високи постове и влияние, с каквито разполагат днес в правителството на Македония. Разширяването на конфликта не е особено изгодно и за управляващите в Косово привърженици на Ибрахим Ругова. Тяхната цел е създаването на легитимна албанска държава, а акциите на терористите само отдалечават постигането и. Всъщност, в Косово действително има сили, за които войната в Македония е от полза, и това са бившите командири на АОК, нежелаещи да се примирят с изгубените позиции във властта и (най-вече!) в бизнеса с наркотици, проститутки и оръжие и разчитащи чрез нея да възстановят и тях, и своята популярност.

Според първата, лансирана от министър-председателят Любчо Георгиевски, става дума за инфилтриране на терористи от Косово, които нямат нищо общо с македонските албанци и не могат да се надяват на подкрепата им. От позицията на македонската страна, логично следва заключението, че цялата отговорност за настоящата ситуация носи КФОР (а на практика и НАТО), поради неспособността му да охранява надеждно границата на Косово с Македония и неизпълнения ангажимент за разоръжаване на АОК.

Според втората версия, намерила място в изказванията на представители на западноевропейски държави, става въпрос за “вътрешномакедонски етнически конфликт” между албанското малцинство и “славомакедонското” мнозинство, който, веднъж избухнал, няма да се реши нито лесно, нито бързо.

Всъщност, въпреки доказаното участие на албански екстремисти от Косово, в боевете край Танушевци и Тетово, процесите в македонския политически живот през последните няколко седмици, за съжаление, все по-ясно очертават контурите на продължително и, по-всяка вероятност, съдбоносно за Рeпублика Македония eтническо противопоставяне.

Така, през изминалия период се наблюдаваше (предизвестена) еволюция в изявленията и оценките на албанските водачи в Македония, варираща от първоначално разграничаване от действията на терористите, да съчувствие и подкрепа за тяхната кауза. Не направи изключение и “умереният” лидер на Демократичната партия на албанците Джафери, квалифицирал действията на армията за запазване териториалната цялост на страната като “акция против народа”, изказвайки мнение, че в Македония постепенно се налагал “югославският модел”.

от около десетина дни, в който властта трябва да докаже, че може да се справи със заплахата. Във всеки случай, ясно е, че евентуална федерализация на страната, рано или късно (в зависимост от международната конюнктура) би довела до нейното разпадане.

Фактор, благоприятстващ интегритета на Македония е категоричната позиция на международната общност, осъждаща проявите на албанския екстремизъм. Докато осъждането обаче, е само на думи, от него няма, кой знае каква полза. От друга страна НАТО не само демонстрира своята неадекватност в конкретната ситуация, но и очевидното си нежелание за намеса. Нещо повече, разрешението сръбската армия да навлезе в буферната зона по границите на Косово е доказателство, че на Запад съществува тенденция проблемите на Македония да бъдат оставени, ако не само на Скопие, то на него и неговите съседи. Тенденция, която не е зле да се има предвид у нас, макар че, поне до момента, позицията на България спрямо конфликта е, в общи линии, адекватна.