През годините на тъй наречения “български преход” ескалацията на престъпността бе сред най-удобните за политико-икономическия ни "елит" инструменти за управление. За съжаление този инструмент не бе унищожен и след 1997, когато (както ни обещаваха) трябваше най-после да стартира възстановяването на държавността.

Днешният бум на престъпността съвсем не е случаен, или свързан само с предстоящите избори. Нито пък размерите му могат да се обяснят единствено с разпадането на националната ни ценностна система и възроденото чувство за безнаказаност у престъпниците. Такива отговори вече се появиха в медийното пространство. Въпросните фактори, разбира се, са от значение. Неслучайно при тоталитарната система (не само у нас) престъпността бе сведена до минимум. Защото увереността, че ще бъдеш хванат за броени дни и сурово съден, ако извършиш престъпление, властваше тотално над обществото. За разлика от днес. Но да се стоварва всичко върху следствието, а не върху причината означава, че отново каруцата се поставя пред коня. Или пък, че на някой му се иска връщане на старото, макар и в нова опаковка.

Всъщност, ако си зададем класическия не само в криминалистиката въпрос:

Кой има интерес от всичко това?

и ако си припомним съвсем близкото минало, отговорът просто се натрапва. Защото тъкмо във времето на началото на промените се крие и смисълът на самите промени. В лекцията си, прочетена в 65 аудитория на СУ на 3 ноември 1988 и предшестваща прокламирането на Клуба в подкрепа на гласността и преустройството, един виден тогавашен марксист (а днес не по-малко виден “син” републиканец) формулира съвсем ясно задачата на започващото в България преустройство – принадлежащите към комунистическия елит от края на 80-те да станат утрешни капиталисти. Тогава бе констатирано, че комунизмът, отричайки пазара, води до бюрокрация и икономически провал, а единственият изход е във възстановяване на ликвидираните през 40-те пазарни механизми. Което, според идеолозите на “прехода”, можеше да се реализира само като на управляващата червена номенклатура се обещаят придобивки, по-големи от вече извоюваните. Последното се превърна в задача, предопределила и самия характер на въпросния преход.

Краят на Студената война (поне официално) бе ознаменуван с поражение на Източния блок, към който принадлежеше и България. Като държавите-победителки, както става в подобни случаи, наложиха на победените своите условия. Неслучайно и мерките, предприети от 1989 насам в страните от Източна Европа бяха в пълен синхрон с изискванията на Запада, формулирани още в годините на глобалния сблъсък. За България, това не бе първата загубена война през ХХ-ти век. А богатият (уви!) роден опит показва склонност след подобни катастрофи да се управлява с помощта на тъй наречените "неотговорни фактори". Подобен модел на управление (опитващ се да смекчи външния натиск и контрол върху официалните институции, използвайки неофициалните (но реални) такива, бе експериментиран и в периода между двете световни войни. В годините на “прехода” той, в съчетание с наложената “стратегия на хаоса”, се оказа

на част от новосъздаващият се (или, по-точно казано, трансформиращият се) "елит". Само така може да се открие някаква логика в извършените до 1991 от правителствата на БСП няколко амнистии, при които под благовидни предлози и хуманни съображения, бяха освободени огромен брой закоравели криминални престъпници. Така на свобода се отзова контингент, използван успешно преди това за натиск върху политическите затворници на тоталитарния режим. В същото време, под не по-малко благовидния предлог за необходимостта от реформи в правната ни система, съзнателно се

затормози работата на следствените органи, прокуратурата и съда. Което впоследствие даде и продължава да дава безброй поводи за война между

институциите. Да си припомним само конфликта между Бонев и Татарчев, който бе един от първите. На свой ред, честите и в повечето случаи съвършено нездравословни за качеството на битката срещу престъпността кадрови смени, превърнаха (в масовия случай) довчерашните следователи в днешни адвокати на доскорошните им обвиняеми и напълниха правозащитните органи с неопитни кадри. Върхът на всичко бе назначаването на адвоката Татарчев за главен прокурор, при това с услужливата подкрепа на някои днешни "кинжали". Всичко това, в съчетание с нарастващата безработица сред спортистите - все хора в активна възраст, привикнали “с борба” да си пробиват път в живота - осигури основните кадри и създаде идеалните условия за възникване на организирана престъпност у нас. Като пак интересът на висшестоящите организира и самата престъпност. Ето я и причината от най-благополучна по отношение на криминалната престъпност страна в Източна Европа, с ускорени темпове изведнъж да се наредим в челните места по криминални прояви на Стария континент.

От една страна, контролът слезе на по-ниско ниво (нека не забравяме, че повечето, оказали се безработни, спортисти също бяха с офицерски пагони). От друга пък, съзнателно бяха открити възможности за бързо забогатяване, включително и чрез използване и разширяване на контролираните до 1989 от комунистическия режим и неговите тайни служби канали за трафик, примерно на дрога. Мрежата, контролираща въпросните канали, твърде бързо стигна до най-високите етажи на властта у нас. Така югоембаргото донесе астрономични печалби на

макар че съсипа българската държава. Неслучайно, в качеството си на служебен премиер, Ренета Инджова квалифицира управлявалото преди нея правителство на Беров като “власт на групировките”. Неслучайно и законопроектът на Ахмед Доган за легализиране на проституцията бе подминат с насмешка и така и не видя бял свят. Което не пречи на проститутките да висят на тротоара до Дирекция на полицията, макар че официално професията им е забранена и "не съществува". А това е бизнес, смятан за втори по доходност (включително и у нас) след търговията с наркотици.

Впрочем, групировките имаха още една (вторична), изцяло отрицателна, функция - мобилизирайки значително количество млади хора, те на практика наложиха криминалния стил на поведение и стремежа към бързо и лесно забогатяване без подбор на средствата сред цялата ни младеж.

Неправилно ще бъде обаче, създаването на престъпните групировки да бъде вменявано като грях само на вътрешни фактори, пък било то и в противовес на външните такива. До 1997 България реално бе “ничия земя” - руските политически интереси постепенно отстъпваха от Балканите, а тези на западните държави все още не бяха се настанили трайно тук. Доскоро Западът благосклонно си затваряше очите пред ставащото в европейския югоизток, високомерно обявявайки ни за тъмни балкански субекти. С промяната на геополитическата обстановка и настъплението на западните интереси в района на Източните Балкани след 1997, държавата, управлявана вече от официално декларирали “проевропейската” си ориентация политици, уж започна да влиза в ролята си. Въведен бе валутен борд, прекратил игрите с курса на лева - източник за забогатяване на определени финансови кръгове. Променен бе и режимът за носене на оръжие, създаващ дотогава допълнително чувство на безнаказаност в бандитските среди. Промени бяха направени в следствието и прокуратурата. Но само толкова. Защото промените отново като че ли целяха просто смяната на конкретни, облагодетелствани от предишната власт, групировки, а не на тотално корумпираната система. Като за капак, при правителствените промени в края на 1999, изхвърча популярният и ползващ се с авторитет вътрешен министър генерал Бонев. А малко по-късно управляващите фактически принудиха настояващите за далеч по-радикални мерки в битката с престъпността свои партньори от ВМРО да скъсат с ОДС.

бе внесен и от елиминираните стари групировки, търсещи реванш за отнетите

възможности за печалби, към които бяха привикнали по времето на Виденов например. Спадът на доходите от и без това свития вътрешен пазар, възникващите нови конфликти и отпадането на контрола върху неорганизираната престъпност пък доведоха до положението, в което се намираме сега - на перманентни улични войни, отнасящи и живота на съвсем случайни хора. Положение, с което вътрешното ни министерство изглежда просто не е в състояние да се справи. А тепърва ни предстои да се сблъскаме с последиците от западането на образователната система, съчетано с широкото навлизане (чрез сивия поток на масовата култура) на фалшивите ценности, породени от съвременните процеси на дехуманизация и проявите на младежки радикализъм, непризнаващ никакви задръжки в стремежа си към лесен и охолен живот.

Приобщаването ни към обединена Европа обаче, императивно изисква, наред с всичко друго, и конкретен напредък във войната с престъпността. Което пък, на първо място, означава отказ от продължаващото използване на “неотговорните фактори” като инструмент в българската политика. Съмнително е, че тъй наречените основни политически сили са способни на подобно нещо. В крайна сметка, нова политика, отговаряща на наложените нови изисквания, се прави с нови лица, а не просто с налагането на нов грим върху “старите муцуни” на прехода. В противен случай действително рискуваме да се превърнем в хронично огнище на организираната престъпност в Европа. Убийството на бившия шеф на СИК Пантев от наемници на колумбийската наркомафия на далечния остров Аруба показва, че “неотговорните фактори” у нас вече си имат нови, при това изключително опасни, господари. Ето как прекалено проточилото се използване на престъпността като инструмент на прехода опасно ни доближава до критичния момент, когато и държавната политика и реализиращата я политическа класа на свой ред неизбежно ще се превърнат в прости маши на престъпния свят.