Сто и двадесет години след 3 март 1878 г. ние още не можем да дадем еднозначна оценка на събитията, довели до възкръсването на българска държава.
Наистина ли договорът от Сан Стефано имаше за цел само да спечели вечната признателност на българите към Русия или пък беше отчаян опит да се наложат нови условия на западните сили? И дали Сан Стефано и породеното от него русофилство не бяха основната причина, която предопредели неуспеха на по-сетнешните национално-обединителни борби? А може би точно Сан Стефано вдъхна надежда, че националното обединение е възможно?
Безспорно е едно - в Сан Стефано бяха препотвърдени
българските етнически граници, начертани година преди това от посланиците
на Великите сили. Тогава никой не поставяше под съмнение българския характер
на Мизия, Тракия и Македония. Именно това е заветът и днешното значение
на договора от 1878.
Юбилеят е подходящ повод да видим какви са санстефанските (етническите)
граници на днешните българи. Съседите постоянно късаха парчета от българското
землище, за да се стигне до 1919 г., когато свободна бе само половината
от българската земя. Днес има независима Македония, но в нея все още властват
сърбоманите. Означава ли това обаче, че наричащите се "македонци" не са
част от българската нация? И още отказали ли сме се от идеята за обединена
България? На тези трудни въпроси може би най-точен отговор даде още по
времето на тоталитаризма Стефан Попов:
“Българската идея във вековете, която се състоеше
в това, хората на същия майчин език, за които - дали под свободно, или
под чуждо небе - денят на равноапостолите Кирил и Методий е техният истински
национален празник, да бъдат сбрани под единния държавен покрив, за да
могат в най-усилено разгръщане на духовните си сили да внесат своя дял
в съкровищницата на европейската култура. Тази идея иска, щото народностните
граници да бъдат и граници на държавата - и в стоте години от Берлинския
договор насам тази цел определяше нашето политическо и културно съзнание,
нашата народна и държавна воля, нашето историческо верую. Тази висока цел
бе отречена от днешния режим, не само редуцирайки независимите от временните
обстоятелства народностни граници до обусловените от ситуациите на времето
държавни граници, но и защото постави т. нар. идея на комунизма, т. е.
на партийната власт, над тази на нацията. Някога в нашите учебници по отечествознание
имаше отделни глави за “българските земи под чужда власт”. Днес едва посмяват
да твърдят етническия произход на тяхното население. От претенцията всички
българи да бъдат интегрирани и държавно се отказаха неколкократно и официално.
Ако днес припомням ясно и чуто тази претенция, то не е за да давам израз
на неизлечим националистически максимализъм: аз претендирам исторически
за българщината същото право на народно единение, както другите са го издигнали
и осъществили - този път в рамките на обединена Европа.”
| САМО ФАКТИ
За професионалните историци нещата са отдавна известни. Но на равнището на масовия читател и най-вече на българския ученик и до ден днешен истината е, кой знае защо, табу. Митът е следният - Русия ни освобождава и създава в Сан Стефано “Велика България” в етническите граници на българския народ, (без Северна Добруджа, Поморавието и доста смесените райони на Южна Тракия). “Злите” западни сили обаче, от омраза към българите и за да не допуснат излаз на приятелска (разбирай васална) на Русия България на Средиземно море, безжалостно разкъсват в Берлин целокупна българска държава. От тук насетне “русофилското суверие” (изразът е на Димитър Благоев!) става неотменна част от българската политическа психология и традиция, а Западът, и преди всичко Англия - символ на нещо омразно и антибългарско. Каква обаче е историческа истина? Още по време на Сръбско-турската война (юни-юли 1876 г.), Русия започва активна дипломатическа дейност в полза на нарушаване на балканското статукво. Първата крачка в това отношение е знаменитата среща в Райхщад, днешна Чехия, между двамата императори Франц-Йосиф и Александър II и техните канцлери - Гюла Андраши и Александър Горчаков. Срещата се провежда на 8 юли 1876 г. На нея не са подписани никакви споразумения и протоколи. Впоследствие Андраши диктува записки от срещата на руския посланик във Виена, а Горчаков - на своя секретар. Тези две записки, незаверени от никого и доста несходни една с друга, са единствените документи за срещата. Все пак общото в тях е достатъчно красноречиво, а то гласи: “в случай на сръбска победа двете държави да не оказват съдействие за образуването на голяма славянска държава”(!). В случай на разпадане на Европейска Турция според руската записка България и Румелия(?) образуват независими княжества, според австрийската - автономни провинции. След провала на Цариградската посланическа конференция през декември 1876 г. Русия окончателно решава да воюва. На 15 януари 1877 г. в Будапеща е подписна тайна конвенция. Тя излиза на бял свят едва през 1917 г., когато в пристъп на революционен ентусиазъм болшевиките публикуват царските дипломатически архиви. Съгласно тази конвенция Австро-Унгария се задължава да запази неутралитет в руско-турския конфликт. В замяна на това Австро-Унгария получава право да окупира Босна и Херцеговина, а Русия си възвръща Югозапада Бесарабия, която съгласно Парижкият мир 1856 г. е предадена на Румъния. По-нататък, вече в писмен вид се потвърждават условията от Райхщад - Русия се задължава да не създава голяма славянска държава на Балканите. Границите на бъдещото българско княжество са фиксирани между Дунав, Черно море и Стара планина. Забягвайки напред, ще отбележим, че дори и това не се изпълнява - Северна Добруджа е предадена на Румъния като компенсация за югозападна Бесарабия. С което се създава още едно огнище на напрежение. |
Главна страница | Карти | Връзки | Кои сме НИЕ? |