За първи път от началото на прехода, понятието "нация" и неговите производни заемат толкова значимо място в думите на българския министър-председател. Най-показателни в това отношение са две от речите на Иван Костов. Първата бе произнесена на 23 март по повод, започващата война в Косово. Нейното послание бе: "България може да бъде обединена само от своя национална кауза". В речта се съдържаше и ангажимент на управляващите по приемане на Българска национална доктрина.

Второ подобно изявление чухме в Пловдив на 6 септември, по повод 114-годишнината от Съединението. Либералстващите у нас останаха неприятно изненадани от думите: "Лесно е да се правиш на гражданин на света и е трудно да обичаш бедното си и изстрадало Отечество".
Някои други изявления на премиера подсказват обаче

Противоречивост и неизбистреност

в позицията му по националният проблем. При приемането на Рамковата конвенция за защита на малцинствата от Народното събрание през февруари, Костов дори "погреба" национализма. Последният бе представен едва ли не като великобългарски шовинизъм и заплаха за мира и спокойствието на Балканите. Подобни изявления са характерни за годините след 1944 и звучат странно в устата на един антикомунист.
На практика, пазицията на премиера означаваше отказ от междувоенната традиция на българската държава да се бори за правата на малцинствата, без да ги противопоставя на националния идеал. Впрочем, само месец по-късно събитията показаха, че както и преди 70 години не българите заплашват спокойствието на полуострова. Може би това е довело до известно преосмисляне позицията на Иван Костов и на 23 март, той посочи опасността от "национален нихилизъм и самоунижение".

Все пак прави впечатление, че въпреки фундаменталния си характер тази реч не е намерила място в Интернет страницата на премиера, за разлика от изявлението му по повод Рамковата конвенция. На тази страница обаче, все още е словото по повод годишнината от Съединението, което с други думи и по друг повод повтаря тезата за неприемането на "днешното българско неверие и отчаяние, отрицанието и разединението".

Куриозното е, че още на същия ден ( 6 септември ) Костов атакува един от символите на модерната българска идентичност - ВМРО, заради това, че се обявила срещу съмнителен българо - английски икономически проект в Пловдив. Две седмици по късно, на съвместна пресконференция с македонския си колега Георгиевски, премиерът обвини Организацията в заплаха за балканския мир. Пак защото ВМРО е срещу Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и съответно - срещу признаване на "македонско" малцинство в България.

Така едни изявления на министър-председателя влизат в очевидно противоречие с други. Причина за това може би е сложната обстановка около България. По всяка вероятност Иван Костов вярва, че бързото приемане на Рамковата конвенция ще покаже на съседите и на Европа мирното послание на България в един разтърсван от етнически конфликти регион. От друга страна думите му могат да се тълкуват и като послание към Европейския Съюз. Че искаме да бъдем най-примерни и дори да дадем повече отколкото се иска от нас. Но въпреки, че изпълняваме препоръка сред препоръка, особено в областта на политическата демокрация и човешките права, реално оставаме нежелани в съюза.

Съзнанието, че сме сами и никой не ни подкрепя, поражда

Естествена реакция

Именно нея изрази Иван Костов на 6 септември с думите, че ще направим европейска България само с качества и ценности идващи "дълбоко от нашите български корени".
На другата плоскост политическата ситуация предлага и вътрешни причини за отношението към ВМРО например. Възможно е да се търси изборен ефект в Пиринска Македония. Остава открит обаче, въпросът дали заради това си струва посегателството върху националната ни идентичност.
Каквито и да са мотивите на премиера, очевидно е, че в екипа му липсват истински познавачи на националния въпрос на България и националните взаимоотношения на Балканите.

Все пак Иван Костов не скъса договореностите с ВМРО там, където те вече съществуваха. С това негласно призна нуждата на управляващите от национален коректив в държавната политика. Опасността и сложната обстановка на полуострова налага да се търсят опори. Необходимостта кара премиера да осъзнае нуждата от идентичност и вътрешни опори. Наблюдава се бавна, но сигурна еволюция в тази насока. Можем само да приветстваме такова отношение стига единственият му мотив да не е просто изземване позициите на националистите.

Българинът има нужда от малко повече национализъм сред своите политици. Само така те могат да се превърнат в държавници от типа на Стефан Стамболов и Константин Стоилов. Костов инстинктивно усеща тенденцията, но все още се колебае с окончателната си позиция. Дори да не иска да го признае обаче, той вече е намерил отговора вътре в себе си. Защото "България може да бъде обединена само от своята национална кауза. А това единение ще ни даде сили да отговорим на неверието и самоотрицанието, да съхраним човешкото си и национално достойнство, да бъдем горди като българи, да сътворим проект за България, който заедно всички ще реализираме в ХХI век"