Събитията на запад от нас съвсем наскоро ни напомниха за нещо вече позабравено – "Възродителния процес". Плод на който, както ни уверяват медиите, беше и "Голямата екскурзия" от горещото лято на 89-та. Но дали Възродителният процес наистина бе престъпление, или, перефразирайки френския дипломат Талейран, нещо по-лошо – грешка? Дали Голямата екскурзия беше само последица от него или просто част от Голямата игра на великите сили, елемент от която се оказа и самият процес? Извлякохме ли необходимата поука от тези събития или днешната ни политика е просто повторение на Титовата по отношение на Босна през 70-те години?

Азбучна истина е, че на Балканите смесването на населението е такова, че създаването на етнически чисти държави е практически невъзможно. В същото време стремежът към създаването на еднонационални държави тук е също толкова силен, колкото и в който и да било друг регион на Европа. Това противоречие обуславя и факта, че в един или друг период от своята история всички съседни на България страни, повече или по-малко успешно, провеждат свой "възродителен процес". За разлика от България обаче, съседите ни отдавна разполагат със собствени национални доктрини, следвани неотклонно и независимо от смените в управлението. За съжаление

Ние, българите, не сме като тях

Нямаме единна национална доктрина, нямаме национално отговорни и потомствени политици, което обяснява и лутането ни между двата полюса, и политиката "на парче",  и националните катастрофи. От Освобождението до днес към българското национално самосъзнание не се присъединяват българите-мюсюлмани, да не говорим за онези с турско етническо самосъзнание. А това пречи на големи маси от хора да се реинтегрират в българската общност, изолирайки ги от модернизационните процеси, протичащи в страната.

Като цяло, България никога не е имала ясна и последователна, по отношение на така наречените "малцинства", политика (това ясно си личи дори от сегашните напъни за признаването им). Пълното безхаберие в това отношение в един момент я е тласкало към ексцесии или пък към разрушителна партизанщина. От друга страна, на Балканите малцинствата в крайна сметка винаги са били жертвани от метрополията. Затова най-често те живеят с раздвоено съзнание, с чувство за обреченост, като реакцията им е или още по-голямото затваряне вътре в общността, или бързото претопяване на част от принадлежащите към нея. Трудността при разбиване на консервативното съзнание на малцинствата в балканските държави обаче, е особено силна, когато става въпрос за хора, изповядващи исляма. Установявайки своята диктатура, българските комунисти, използвайки "челния"съветски опит, възприеха първоначално етнически модел, подходящ по-скоро за федеративна, отколкото за еднонационална държава. Така, чак до началото на 60-те, "малцинствата" и главно "онеправданите от буржоазията български турци", бяха толерирани всячески. По пътя на привилегиите и предимно по линията на така наречените "рабфази", режимът създаде полуграмотна мюсюлманска интелигенция, възпитана обаче в пантюркистки (а не в ОФ) дух. Интелигенция сепарираща, вместо да интегрира, мюсюлманската обрани всячески. По пътя на привилегиите и предимно по линията на така наречените "рабфази", режимът създаде полуграмотна мюсюлманска интелигенция, възпитана обаче в пантюркистки (а не в ОФ) дух. Интелигенция сепарираща, вместо да интегрира, мюсюлманската обрани всячески. По пътя на привилегиите и предимно по линията на така наречените "рабфази", режимът създаде полуграмотна мюсюлманска интелигенция, възпитана обаче в пантюркистки (а не в ОФ) дух. Интелигеновно образование, за разлика от кандидатките-българки, запазени места за "турците" има и в другите ВУЗ-ове на страната. Реално държавата продължава да влага много за материалното благополучие на тези хора, без да прави почти нищо за тяхната интеграция.

Всъщност, решението за

Ускоряването на "възродителния процес"

се налага от няколко причини, излезли на преден план в края на 70-те и началото на 80-те години. Едната е спадът в раждаемостта и миграцията на българското "християнско" население. Още през 1978 се отчита перспективата за преминаване към регресивен състав на населението у нас. Другата е свързана с промените в съседна Турция и началото на мощен икономически възход там, който наред с геостратегическото положение на тази страна в епохата на студената война, вече започва да я очертава като регионална суперсила. Активизирането на турската политика по отношение на българите-мюсюлмани е нормално поведение за една държава във възход. Ненормалното в случая е, че с непоследователната си и съвършено безпринципна политика, комунистическият режим у нас създава всички необходими "вътрешни условия", улесняващи тази активизация. Още по-ненормално е, че първоначалното решение на управляващите ускоряването на "възродителния процес" да бъде извършено изключително с мирни и пропагандни средства и да бъде насочено първоначално само към българите-мюсюлмани от Източните Родопи, е заменено от безумното указание процесът да придобие формата на еднократен акт, извършен при това с откровено брутални средства.

Един вероятен отговор за причините за подобна промяна се крие в

Състоянието на българската интелигенция

по онова време. Част от нея (включително хора от обкръжението на Людмила Живкова) се опитва да наложи една по-национално ориентирана, в сравнение с дотогавашната тотално просъветска, линия. Определени слоеве на интелигенцията, получила възможността да пътува извън страната и да се доближи до световните достижения в областта на науката и културата, също се оказват "заразени" както от либерални, така и от повече или по-малко националистически настроения, споделяни впрочем и от една част от новата българска номенклатура. Част от нея (включително хора от обкръжението на Людмила Живкова) се опитва да наложи една по-национално ориентирана, в сравнение с дотогавашната тотално просъветска, линия. Определени слоеве на интелигенцията, получили възможността да пътуват извън страната и да се доближат до световните достижения в областта на науката и културата, също се оказват "заразени" както от либерални, така и от повече или по-малко националистически настроения, споделяни впрочем и от една част от новата българска номенклатура. На по-ниско ниво интелигенцията (учители, лекари инженери и др.) в София и главно в провинцията, макар и приела символите, лансирани от официалната пропаганда, никога не е скъсвала с естествения народен патриотизъм.

На фона на вече очертаващият се крах на комунистическия модел, именно този слой от обществото, като носител на либерални и национални настроения и чувства, можеше да реализира успешно "българския преход", както това стана в Полша или Унгария, а страната ни да избегне катастрофата, на която станахме свидетели през 90-те.

Не бива да се забравя също, че в началото на 80-те една част от "турската общност" определено демонстрира склонност за сближение и интеграция с българската.

При така очерталото се състояние на нещата, бруталното стартиране на "Възродителния процес", освен че предварително обрича на провал самия "процес", има и следните изключително важни за страната ни последици: първо, създаване на напрежение, даващо възможност за засилване външния контрол върху България; второ, удар върху чувствата и настроенията на върхушката на българската интелигенция, която не познава отблизо, а само абстрактно, етническия въпрос, но е особено чувствителна към възможностите за самоизява и личната свобода; трето - объркване в по-ниския, но масов, слой на интелигенцията, също донякъде чувствителен по отношение на личната свобода и разцеплението вътре в него между хората, живеещи в региони без компактно мюсюлманско население и онези, сблъскващи се ежедневно с проблема; накрая - поляризация в самата "турска" общност, в която най-болезнено на репресиите реагират младите, потенциални носители на интеграцията и, като последица от всичко това - рязко прекъсване на естествените интеграционни процеси с българската общност.

В крайна сметка бруталността на мерките при провеждането на "Възродителния процес", по-късно бе използвана (използва се и днес) за насаждане на комплекс за вина сред значителни слоеве от българската интелигенция и отказ от националните и чувства. "Възродителният процес" бе, също така, атака срещу зараждащият се модерен български национализъм и опит за подмяната му с изцяло декларативен и "антитурски", обслужващ интересите на кръга около диктатора Живков и службите за сигурност, псевдонационализъм, последните представители на който (ОПТ или одиозни фигури като Румен Воденичаров и Георги Гелеменов) днес гравитират около формациите на крайната левица.

Кой имаше полза

от така брутално проведения "Възродителен процес"? На първо място най-пряко засегнатата от възраждащият се български национализъм имперска сила. На второ - съседните на България държави и особено Турция, която благодарение на него получи нови възможности за натиск. И на трето - други външни сили, които тепърва разчитаха да наложат влиянието си у нас.

Днес може без колебание да се твърди, че крутите мерки при провеждането на процеса ползваха тогавашната съветска външна политика. Никак не е случайно и, че тези мерки бяха предложени от хора, които по-късно се оказаха в ръководството на Движението за права и свободи или пък сред "обслужващите националисти".
В крайна сметка и чрез насилствено осъществения "Възродителен процес", и чрез последвалата го "Голяма екскурзия", диктаторският режим на Живков, усещайки че губи последните си опори у нас, както и подкрепата на Москва, се опита да се закрепи, играейки върху най-чувствителната за всяко общество струна - националната. Това се оказа и последната му грешка, защото в тогавашната ситуация насилствените действия спрямо българските мюсюлмани само ускориха падането на стария диктатор. Последиците от тази грешка обаче, всички ние плащаме и днес. Защото и днес България няма истинска интеграционна политика. Старият тип политика, онази отпреди 1944, която привидно следваме, в новите условия просто не върши работа, а по-скоро крие опасност от нови катаклизми и ексцесии. Освен това, за разлика от буржоазна България, през последното десетилетие страната ни се управляваше от потенциални емигранти и комисионери, ограбващи я в услуга на чужди интереси и за жалки комисиони. А това не предвещава нищо добро нито за българите, нито за "малцинствата". Изходът явно се крие в създаването на свързана с интересите на страната и нейното бъдеще национална буржоазия. А оттам и до начин на живот, в който да си българин ще е по-престижно, отколкото да си емигрант.