Мнозина, още в древността, се опитват да очертаят образа на социално справедливата "идеална" държава. Тя е предмет на утопичните съчинения на философи като Платон, Томас Мор или Фурие, на Аристотел, Волтер или Русо. Едва през последните две столетия обаче, настъплението на индустриализацията и техническият прогрес ускориха социализирането на обществените отношения първо в Западна Европа, а после – и в останалите региони на планетата. На практика, това означаваше и постепенната социализация на държавата – процес придобил особено радикални форми именно през нашия век.

Ролята на пролетариата за създаването на наистина справедлива държава се превърна в

Мита на ХХ-ти век

Подхранват го теоретиците на насилието Маркс, Ленин и Троцки. "Практиците", подобни на Сталин, Хитлер, Мао или Пол Пот обаче, бяха онези, които осъществиха най-грандиозното "социално инженерство" в човешката история. В тази история, впрочем, има достатъчно примери за това, как идеите за социална справедливост могат да станат причина за масово, макар и различно по характер и мотивация, отнемане на човешки живот. А жертвите на "идейното насилие" никога не могат да бъдат уравновесени или оправдани нито от конструкциите на теоретиците, нито от жестоките амбиции на техните ученици. Защото, колко струват идеите, когато самият човешки живот не струва пукната пара? Спомня ли си някой за "моралния кодекс на комунизма", или за "новия ред в Европа"? И дали някой има ясна представа за "новия световен ред", за който толкова се говори днес?

През първата половина на нашия век, пораженията от войните и стопанските кризи откриха пътя на руските болшевики и немските националсоциалисти към властта. Техните партии стигнаха до нея със силно изразени социални програми, мотивирани от насилието, като основен метод на управление. Стремейки се тотално да подчинят обществените настроения и си обезпечат масова подкрепа, режимите в Русия и Германия сляха партийните си структури и идеология с държавата, придавайки и силно изразени социални функции. Така всъщност се появи

Техният модел на "социална държава"

която бе едновременно държава на насилието и империалистическа, по външната си насоченост, държава. Съсредоточавайки огромна политическа и икономическа власт, тя можа да формира необходимите социално-осигурителни фондове, да извърши определена преразпределителна дейност и да ликвидира безработицата.

Социалната държава, родена и съществуваща единствено чрез насилието обаче, лесно се изчерпва като основание и пример за останалите. Безспорните предимства за нейните граждани в областта на трудовото, здравното, пенсионното и битовото осигуряване, губят реален смисъл в контролираната от тайните служби или от ръководещата партия лична инициатива, в строгата йерархична зависимост на индивида от постоянната необходимост да доказва предаността си към партийната политика. В края на краищата такава "социална държава" се изпразва от интелектуалната си енергия и рухва (в резултат от изгубена война както в случая с Германия, или като последица от собствената и слабост, подобно на Съветската империя).
Разбира се, "социална" може да бъде и държава с парламентарна демокрация, утвърдени институции и легитимни, по отношение на националните традиции, граждански отношения. Такива "социални държави" днес са повечето богати западни страни. Независимо дали на власт там са леви или десни правителства, последните имат сходно или близко отношение към социалното законодателство и към вече постигнатите от техните избиратели права.

Не е излишно да подчертаем, че социалната политика, провеждана от консервативното правителство на Федерална република Германия, начело с Хелмут Кол (1982-98), превърна нейните граждани в социално най-обезпечените хора в западния свят. Впрочем, като "социална държава" се изгражда не само следвоенна Германия, дори не само Третият Райх, но още империята създадена от Бисмарк през 1871.
У нас, са съжаление, липсва подобна традиция. След рухването на комунистическата система, България като част от тъй наречения "външен пръстен" на Съветската империя, трябваше да извърши сложно преструктуриране на икономическата и правната си система, преход към демократични граждански отношения, основаващи се върху многопартийната парламентарна форма на управление. Десетте изминали години на тъй наречения "български преход" обаче показват, че за разлика от Федерална Германия след края на Втората световна война, нашата страна съвсем не се изгражда като "социална държава". Единствената трайна тенденция, характеризираща този период, за съжаление, е пълната дезинтеграция на българското общество
Половинвековното материално и духовно тиранизиране на българите от комунистическото и посткомунистическо управление причини сериозни деформации на националния характер, нанасяйки непоправими щети върху физическата и интелектуална енергия на нацията, изтика на заден план националните идеали, определящи самочувствието и достойнството на всеки уважаващ се народ и наруши етническото равновесие и търпимост в нашето общество. През този период България бе тотално сугестирана за влиянието и господството на външни и откровено имперски сили. Опитвайки се да анализираме последиците, на първо място следва да отбележим

Демографската катастрофа

Макар намаляването на раждаемостта у нас да започва още от 60-те години, абсолютното намаление на българското население, т.е. депопулацията започна в средата на настоящото десетилетие. Ако този процес продължи, в средата на следващия век населението на България ще падне под пет милиона. При това основно ще бъде променен етническият баланс, като ромското население количествено ще се изравни с българското. Интелектуалният, научно-техническият и културният потенциал ще бъдат сринати. Постепенно ще изчезнат, или ще бъдат дълбоко ерозирани, всички основни духовни категории на българската нация – език, култура, фолклор и т.н., както и редица все оше запазени национални белези и характеристики. Ако неблагоприятните демографски и икономически тенденции се съхранят, ще последват още няколко големи емигрантски вълни, в резултат от които зад граница ще се окажат нови милион и половина българи. Всичко това неизбежно ще доведе до практическото изчезване на присъствието, културата и дори името на българската нация.

Демографската картина със сигурност щеше да бъде по-различна, ако държавата провеждаше далновидна и прагматична социална политика, подпомагаща младите български семейства. Дори и само чрез простото преразпределяне на средствата от бюджета. Ако в резултат от подобна политика се постигнеше намаляване наполовина броя на абортите (явни и криминални) можехме да излезем от "черната дупка" на смъртта.
Вместо това, с активното участие на бившите и "преориентирали се" комунисти , бяха унищожени селското стопанство, военнопромишления комплекс, компютърната индустрия, машиностроенето, химическата и леката промишленост. Напоследък наред е атомната ни енергетика.

Съзнателно бе проиграна възможността страната да възстанови демократичните си институции и легитимната Търновска конституция, така че "преходът" да се реализира в условия на външнополитическо и инвестиционно доверие към България.

Закриването на предприятията и криминалната приватизация, безработицата, източването на средства и прехвърлянето на валута в чужбина, финансовите пирамиди и нежеланието реално да се възстанови (възмезди) собствеността, отнета от комунистите, закономерно доведе страната до фалит и като последица от това я превърна в протекторат на Международния валутен фонд. В тази ситуация правителството няма нито средства, нито възможност да провежда наистина

Самостоятелна икономическа и социална политика

България е със силно ограничени възможности за отбрана, без сили да стартира здравната реформа, с огромни проблеми в образователната си система. Набира сили нова емигрантска вълна от предимно млади хора. Всяко едно от правителствата между 1989 и1997 спомогна за разрушаването на социалната структура и традициите на нацията. И днес на прицел са традиционно национални организации и движения, като ВМРО например. Както и по време на комунистическия режим, национализмът бива заклеймяван като враг на европейските интеграционни процеси и обявяван за политически мъртвец. Макар че българският национализъм (за разлика от сръбския например)никога не е гледал към чужди граници и земи, а винаги, наред с българщината, е защитавал и европейските и световни хуманни ценности.

Впрочем, когато нашите политици говорят за приобщаването ни към Обединена Европа, би трябвало ясно да заявят пред нацията, че най-важният критерий за членството ни в ЕС, освен тъй наречената "политическа стабилност", е жизненият стандарт и социалните придобивки на българските граждани. Вече е ясно, че нито днешните крайни либерали, още по-малко пък неокомунистите отляво, са в състояние да обезпечат изпълнението на този основен критерий. Нито след пет, нито след двайсет и пет години! Защото дълга и привилегията да провежда социално отговорна политика и да гради истинска социална държава е по силите единствено на консервативно ориентирана и национално ангажирана политическа сила. А не на бивши интернационалисти и настоящи космополити.

Ето защо, социалната държава е една все по-трудна възможност за българската нация. Която е на път окончателно да се превърне в мит.