Като всяко чудо и истерията покрай местната предизборна кампания ще се забрави за по-малко от три дни. Ще останат само голитге цифри, измерващи процентите на народните чувства към политиците и дългите анализи, ползващи единствено партийните централи. Но, докато в ежедневието на обществото избирателните кампании са само "миг колебание" преди следващата крачка, то за политиците те са пулса на живота им и, едновременно с това, мотив, цел и начин на съществуване.

Специалистите твърдят, че

За добрите политици

предизборните кампании нямат начало и край. Надпреварата за доверието на гражданите започва с влизането им в политиката и никога не гони своя край. В успешните кариери той идва сам, без да бъде очакван или преследван, просто като част от всички признания, като върха на това, което може да се постигне в трудната реализация на политическия талант.

В България все още не сме свидетели на такъв професионален път. Може би, защото десет години са прекалено малък срок за преминаването през подобни школи, може и заради толкова раздухваните от интелектуалците нашенски национални особености. Така, или иначе, отминалата местна кампания още веднъж показа, колко много български политици имат да наваксват по отношение на колегите си от "старите демокрации". Колко далеч от тях са не в морала и етиката си, защото тези сложни категории превръщат в демагогия и популизъм всяка теза, а в най-елементарното човешко възпитание, в умението за интелигентно общуване, в уважението към себе си и към цялото общество, в което самите те живеят.

Много са характеристиките на последната кампания, които водят по-скоро към тъжни, отколкото към оптимистични, изводи за българските държавни мъже. Част от тях обществото ни подминава с лаконична насмешка, друга изживява като лична обида, пред трети се чувства откровено безпомощно.

В кратките тридесет дни на активна политическа пропаганда станаха неопровержимо ясни поне няколко неща.
Преди всичко "Местни избори’99" се превърнаха във вододел меоду стария и новия преход на държавността ни. Този, който започна на 14 декември 1989 и в началото на 90-те получи легитимността и съдържанието си на организираната от комунисти и ченгета Кръгла маса, този, който пръсна парите на българите по частни швейцарски сметки, този, който създаде класата на "дебеловратите" и задуши обикновения човек в недоимък и безперспективност. От другата страна на вододела застава

Другата идея за прехода

Идея, получила първата си обществена подкрепа с изборите на нов президент, която започна да се реализира след парламентарните избори през 1997 и която, въпреки, че все още не е доказала ефективността си, успя да промени политическия облик на страната ни.

За добро или лошо, преминалата кампания доказа, че първото поколение политици на българската демокрация вече си отива. Изборите отпреди две години само загатнаха началото на тези процеси, сегашните резултати обаче демонстрират тяхната необратимост. Хората вече не вярват на символите от близкото минало, от Началото на прехода. Имената на Ахмед Доган, Димитър Луджев, Венцеслав Димитров, които със сетни сили прекрачиха кордона на 38-то Народно събрание, този път останаха извън всякакви бариери. Дори личността на бившия президент Жельо Желев не успява да осигури на Либералнодемократичния съюз поне малко обществена симпатия.

Митът за етническото разделение

и омраза, получил политическата си форма, посредством разработките на бившите служби за сигурност в дейността на ДПС, също вече загубват силата на своята мягия. Част от българските мюсюлмани в страната вече започват за мотивират не "етнически", а чисто политически своя вот. Така още една легенда на "първия преход" се изпразва от съдържание. "Бетонният" електорат на ДПС все повече заприличва на пясъчник. Изкуствената спойка от страхаи истерията на разделението, постепенно се разпада. И, ако сега Ахмед Доган не успя да мобилизира по-голямата част от някогашните си избиратели, следващият път резултатът няма да е достатъчен дори и за да го вкара отново в парламента.

Големият проблем, който предизборната кампания освети, е загубата на идентичност на всички политически сили, които продължават да се придържат към странната логика на  българския преход. Днес тези политически сили нито намират място в обществения дебат, нито успяват да открият точния адрес на своите послания. И столетницата БСП, и новата като форма, но стара със съдържанието си Евролевица, и ДПС, и либералите на Жельо Желев, останаха чужди за актуалните потребности на избирателите. Посланията, личностите и техните идеи, останаха свързани много повече с лошите спомени за най-близкото минало на държавата ни, отколкото със съществуващите днес общи за всички българи проблеми. "Местни избори’99" показаха, че