Евроилюзии и еврореалност
Крайно време е чисто декларативните пожелания да бъдат заменени с активна държавна политика за интеграция в Европейския съюз, съгласувана с онези среди в него, които подкрепят идеята за обединена Европа на нациите

Милко БОЯДЖИЕВ

В обявената преди повече от две години програма "България 2001" на правителството, присъстваше и задължението за провеждането на сериозна образователно-информационна кампания, прозрачно и коректно отразяваща трудностите, задълженията и отговорностите на страната ни в подготовката за присъединяването и към Европейския съюз. Оттогава насам обаче, към обществеността на практика не постъпи реална информация. Напротив, имаше тенденция, възпрепятстваща достъпа на неправителствени организации до подготвяните документи и участието им в тяхното изработване. Въпреки очевидното обстоятелство, че

Трудният и продължителен процес

за присъединяването на България към ЕС изисква оптимална мобилизация на усилията на цялата нация. Наложително е обаче, както това стана във Великобритания, Дания, Норвегия, широко обществено обсъждане въз основа на подробен и аргументиран анализ и изготвяне на конкретни варианти за воденето на преговорите по поставените изисквания и условия, отчитащи не само очакваните изгоди, но и възможните негативни последици. Посочените в апокрифно изготвената от междуведомствен съвет Национална стратегия-програма времеви рамки за постигане на копенхагенските критерии: в краткосрочна перспектива – 1998, в средносрочтна – 2001 и уреждане на членството до 2005-2006, показва липса на чувство за реалност и отговорност. Точно този подход потвърди констатациите на Европейската комисия, че липсата на достатъчно познания у нашите политици за същността на интеграционните процеси и последиците от тях, предизвиква сред мнозина у нас ентусиазъм, който според Комисията е по-скоро емоционален, отколкото рационален. Според хората от Комисията, сериозни усложнения създава неспособността своевременно да бъдат представени по достатъчно ясен начин възникващите сложни и често неприятни въпроси.
На показната си лекция през април 1995 с София пред нашия политически елит, Збигнев Бжежински не без оптимизъм посочи, че присъединяването на България към ЕС ще стане не по-рано от 2010 или 2025. Той предупреди също, че "ЕС не е филантропична организация. Тя има свои интереси". И още – че по-важни за разширяването са интересите на Европейската общност в страните кандидатки, отколкото техните интереси към нея. У нас обаче, като че ли не искат да разберат тази проста истина. Днес

Европейският съюз е на кръстопът

Проблемите се свеждат предимно до начина на преобразуване на сегашния правов ред и изграждането на ново институционално устройство с евентуално въвеждане правилото за квалифицирано мнозинство, подреждане на икономическите и политически приоритети, модернизация на социалния модел, съчетана с неотложни мерки за намаляване на безработицата и укрепване на обществената солидарност. Трудните и разтеглени във времето структурни реформи означават отлагане в далечното бъдеще членството на кандидатките от тъй наречената "втора група". Очакваното през декември решение на ЕС за стартирането на преговорите по присъединяването на България към Съюза не е нищо повече от символичен жест.
Пред страната ни продължават да стоят три болезнени въпроса. Първият е, дали държавите-членки ще се съгласят да отложат институционните промени в ЕС за периода след евентуалното приемане на България. Отговорът на този въпрос е еднозначно отрицателен. Ето защо е крайно наложително безпочвеният оптимизъм и чисто декларативните пожелания да бъдат заменени с активна политика, съгласувана с онези среди в Съюза, които поддържат тезата за обединена Европа като съюз на независими национални държави. Защото именно в такъв съюз страната ни би могла да намери мястото си, вместо да разчита на абстрактната милост на "брюкселските еврократи", прокарващи намерението на транснационалните финансови кръгове да ликвидират залегналите в основата на европейската цивилизация национални институции, християнската култура и начин на живот.

Вторият въпрос е свързан с евентуалните компенсации от страна на ЕС за селските стопани в страните-кандидатки за членство в Съюза. Такива компенсации, както е известно, се изплащат на фермерите от държавите членки от Европейския аграрен фонд. България обаче едва ли ще може да разчита на съществена подкрепа от фонда, поне в минимална степен компенсираща големите загуби от сегашния нелоялен внос на селскостопанска продукция от ЕС. Трябва да е ясно и становището на Европейската комисия, считаща за неоправдано плащането на компенсации на селските стопани от страните-кандидатки, като тези на сегашните членки, чиито интереси ще бъдат защитавани до последно. Тъкмо те – Франция, Гърция, Испания, Ирландия и Португалия най-яростно се противопоставят на приемането в ЕС на по-бедните страни със значителен селскостопански сектор. В същото време на въпроса дали са съгласни да увеличат вноските си в бъджета на общността, страните-"донори" като Германия, Великобритания, Холандия, отговорът отново е отрицателен.
България не съумя да формулира и отстоява собствена национална позиция и изисквания по интегрирането ни в общия европейски пазар. Пренебрегва се изключително важното за нас обстоятелство, че в противоречие с договореностите в Световната търговска организация, вносът на селскостопанска продукция се осъществява при близо 60% преки и косвени субсудии, което го превръща в дъмпингов и води до

Съсипване на българския производител

Брюкселските "еврократи" дискриминират България не само по линия на Общата селскостопанска политика. Палитическите изисквания през предприсъединителния период и след евентуалното принципно съгласие за присъединяване, съдържат условия, каквито липсват нито в Маастрихтския договор от 1992, нито в Амстердамския от 1997. Сега например, ултимативно се нарежда затварянето на четирите козлодуйски реактора, което си е чист рекет. Налице е стремеж към създаване на нови пречки с оглед налагане на крайно неизгодни за страната ни условия и отлагане на интеграцията и в необозримо бъдеще.
Очевидно, шансовете ни за скорошно членство в ЕС са нищожни. Те се предопределят от невъзможността за бързо преодоляване на кризата в икономиката и постигането на стабилен ръст, на основата на който след 20, 30 или 50 години брутния вътрешен продукт ще се покачи от сегашните 25% до поне 50% от средното равнище в ЕС. При тези обстоятелства, поемането от наша страна на ангажименти, свързани със значителни стопански загуби е нелепо. Тъкмо поради това решението на съдбоносния за България въпрос за присъединяването ни към ЕС може да бъде взето само въз основа на обстойна и лишена от илюзии преценка за възможните резултати и чрез провеждането на национален референдум.