Китай все още се управлява от комунистическа партия - такъв е основният аргумент на носталгиците. Названието обаче не винаги отговаря на съдържанието. Навремето Маркс бе казал, че икономиката определя модела на обществените отношения. Правило, неспазвано от домораслите поклоници на Ленин и Мао.

    “Социалистическата пазарна реформа” в Китай започна в началото на 80-те. Стартът й бе в селското стопанство. Разрешена беше арендата на земя. Комуните бързо изчезнаха, а въдворените за инакомислие интелектуалци отстъпиха мястото си на предприемчивите фермери. Освободената частна инициатива за кратко време реши проблема с изхранването на страната. Приток от суровини се изля върху леката промишленост. Тя пък своевременно бе отворена за частните предприемачи. Създадоха се хиляди предприятия, ориентирани предимно към износ. Властите стимулираха процеса, създавайки свободни икономически зони. Моделът, изпробван първоначално на остров Хайнан, се оказа успешен и бе разпространен по цялото крайбрежие.

    Резултатът е очевиден както на пазарите в САЩ, така и в Западна Европа. Напоследък китайските стоки заливат и българските пазари. Ежегодният ръст на китайската икономика варира между 9 и 11%.
Съвсем логично последва решението на ХV-ия конгрес на ККП от миналата година за приватизация на 370 хиляди държавни предприятия. Не бе забравена и ролята на транснационалните корпорации в модерната икономика. Наскоро Общокитайското събрание на народните представители взе решение за формирането на големи индустриални групировки на базата на приватизиращите се предприятия.

    Частната инициатива се практикува дори от тези, които на теория нямат право на това. Официалните институции продължават да използват марксистката фразеология, но на практика сами стават предприемачи. По този повод някои аналитици въведоха термина “институционна двойнственост”. Дори партийни комитети и казионни обществени организации откриват свои предприятия и предлагат продукцията им за износ.

    Процесът се ръководи пряко от ЦК на ККП. Практически всеки комунистически лидер е вече милионер. Техните деца и близки роднини имат дялове в големите частни предприятия и реално контролират свободните икономически зони. Богатството вече не се крие. Чужденецът остава поразен от пълните с луксозни стоки магазини в Пекин и големите градове.

    Онова, което става в Китай, е сходно с процесите в Източна Европа и Русия. Партийният елит се отказва от идеите в името на парите. Разликата е, че преходът се извършва без страната да губи от престижа си и извоюваните позиции на международната арена.

    Престижът обаче, се основава и на връзките с китайската емиграция. Китайските емигранти господстват в икономиката на Югоизточна Азия. Най-богатият човек в Индонезия е китаецът Лием Сяолин, а в Тайланд - сънародникът му Чан Пикчън. Сингапур стана “икономически тигър”, ръководен от министър-председател китаец.

    През 1958 Чжоу Енлай окончателно формулира доктрината, според която Китай трябва да поддържа връзка със своята емиграция и да подкрепи икономическия й възход. Резултатите са очевидни. Богатите китайци зад граница не се впечатляват особено от марксистката фразеология на Пекин. Именно техните инвестиции дадоха началния тласък на китайската икономика в началото на 80-те години.

    Китай наистина се управлява от партия с комунистически етикет. В живота обаче, етикетите рядко отговарят на съдържанието. За четири хиляди години документирана история, Китай винаги е бил управляван авторитарно, независимо дали от китайските императорски династии, манджурците, или националистическите диктатори Сун Ятсен и Чан Кайши. Петдесетгодишното управление на ККП напълно се вписва в тази хилядолетна традиция.

    Съвременните китайци сричат книгите на Маркс, Мао или Дън, по същия начин, както са чели и напътствията на старите императори. Обяснението е в конфуцианската етика. Тя задължава китаеца да е лоялен към властта и да поддържа официалната идеология. Идеологията обаче е предназначена за обикновения китаец. Властта винаги я е разглеждала само като управленски инструмент.

    През ХХ-ти век комунизмът се оказа най-подходящата форма за обединение на Китай в сложната международна обстановка. Нещата обаче се променят. Показателна е деликатността, с която бе присъединен Хонгконг. Тези, които изразиха несъгласие и напуснаха, на практика подсилиха китайските колонии в САЩ. Макао ще бъде присъединен през 1999. Прогнозите са, че това отново ще бъде безболезнен процес. А след Макао ще дойде ред и на Тайван. Тогава ще се окаже, че противоречията между двата Китая не са чак толкова големи. Двете икономики ще бъдат със сходни показатели, а елитите ще направят необходимите компромиси, водени от общата цел.

    След това Китай няма повече да се нуждае от маската на комунизма.

    Левите мечтатели напразно ще очакват възраждането на тази вече мъртва идеология от Изток. Китай наистина отправя предизвикателство към ХХI век. Предизвикателство, което всеки момент ще захвърли комунистическата си маска, за да разкрие истинския си характер.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |