Евразийството е мироглед, опитващ се да обясни всички несъответствия, трагични и страстни пориви на руската история на базата на една уникална и парадоксална концепция. Това не би трябвало да ни изненадва, защото всъщност цялата панорама на руската мисъл, както и руската култура се отличават именно със своята парадоксалност.

    За създатели на “евразийската концепция” се смятат руските белоемигранти Николай Трубецкой (1890-1938) и Пьотр Савицкий (1895-1968), но ако първи интелектуален тласък й дава фундаменталния труд на Трубецкой “Европа и човечеството”, то Савицкий е истинския идеолог на “евразийството”. Интересно е да се отбележи, че първият “евразийски сборник” на Савицкий “Пътят на Изток” е издаден през 1921 г. в София. Евразийците разглеждат Русия като непринадлежаща нито към Европа, нито към Азия. В тази перспектива самият проблем за адекватната интерпретация на Русия, на нейната история, религиозността й и нейната етносоциална и икономическо-политическа реалност, може да бъде решен само в рамките на един новаторски, авангарден подход, отхвърлящ традиционно възприетите в тази сфера нормативи. “Прозападното течение” в средите на руската интелигенция традиционно разглежда страната като “изостанал сектор на западната цивилизация”, стремейки се да използва чисто западни критерии в оценката си за основните етапи от нейната история. Самите европейски историци пък често отнасят Русия към “тъмните” деспотично-авторитарни държави от азиатски тип. Евразийците, подобно донякъде на славянофилите, твърдят, че и двете схващания за Русия (като “изостанала част от Европа” или като “развиваща се част на Азия”) са еднакво далеч от действителността. Те смятат, че Русия представлява самостоятелна категория, особено “месторазвитие” (по терминологията на Савицкий). За разлика от славянофилите обаче, евразийците не идеализират излишно миналото, съсредоточавайки вниманието си към бъдещето и вместо да се опират на официално провъзгласените ценности - “православие, монархия, народност”, разработват теории за твърдата идеократична власт, основаваща се на активната циркулация на елитите.

    Макар някои да наричат евразийците “православни болшевики”, а други търсят паралел между тях и идеолозите на “консервативната революция” в Германия, самите те отхвърлят сравненията с която и да било друга идеология, възприемайки максимата tertium datur (“нито едното, нито другото”) като основна формула на “евразийския метод”. Оттук следва и отношението им към повечето вълнуващи руската емиграция в периода между двете световни войни въпроси - в политиката те не подкрепят нито “белите”, нито “червените”, в религията - нито “синодалното официозно православие”, нито “марксисткия атеизъм”, в икономиката - “нито капитализма, нито социализма”, във философията - “нито абстрактния идеализъм, нито грубия материализъм” и т.н.  Проповядвайки,  “твърдост, поява на нови хора начело на властта, нейното централизиране и укрепване и модернизация на всички аспекти на живота”, в същото време евразийците държат на “духовната ориентация на обществото, доминация на православната религия, твърда йерархия, основаваща се на “меритокрацията” и мистично, а не материалистическо възприемане същността на историята”.

    Следвайки логиката на своето парадоксално мислене, евразийците по нов начин разглеждат и етническо-расовия характер на Русия. Трубецкой лансира идеята за “синтетичната природа” на руската нация, състояща се от два основни компонента - арийското славянство и туранските (тюркски) етноси. От тези два противоположни полюса, според него се ражда нещо трето - нов уникален синтез, защото руснаците не са нито славяни, нито тюрки, нито арийци, нито азиатци. Те са особена общност, носител на велика мисия и на дълбоко своеобразна култура, която не се подчинява на логиката нито на европейските, нито на азиатските културни интерпретации. На тази “расова” диалектика, съответства и ландшафния дуализъм “гори и степи”, защото северните гори, населени предимно с водещи уседнал живот славяни, са само едната съставка на руската държава, докато другата са южните, номадски и предимно тюркски, степи. От тези два елемента се формира и Русия-Евразия, която етнически, географски, в културен и мирогледен план, синтезира в себе си противоположностите, в резултат от което се формира нещо имащо не локално, а универсално значение. Този специфично евразийски метод обяснява всички парадокси и противоречия на руския път на развитие, отхвърляйки европоцентристката трактовка на руската история, но наред с това коригирайки в значителна степен и славянофилската линия.

    В крайна сметка въпросният тип на развитие е възможен единствено в такава уникална част от планетата, каквато е Русия-Евразия. Русия, сама по себе си, винаги е “нещо трето”, излизащо извън рамките на дуалистичните оценки. Това обяснява и руския темперамент, култура, литература и страстната религиозност, съчетавана понякога с безгранично морално падение, и руския “европеизъм” и руската “азиатщина”, и предразположението към всичко ново, и дълбоко консервативната руска психология, отношението към монархията и демокрацията, както и онази покорност, която така внезапно прераства в кървави бунтове...

    Русия, в светлината на евразийската идея, е особен свят, континент, който не може да бъде обхванат с нормални категории, уникална земя, очевидно избрана за някаква особена мисия...
Неслучайно именно евразийците са първите руски автори въвели широката употреба на термина “геополитика”. Известно е, че базовите принципи на геополитиката са формулирани от немският географ Ратцел, шведа Рудолф Челен, англичанина Хилфорд Маккиндър, французина Видал дьо ла Блаш и германеца Карл Хаусхофер. В основата на създадената от тях наука е поставено противостоенето между двата основни типа цивилизации, предопределени от географските категории. От една страна това са “таласократичните” морски цивилизации, свързани с островния или крайбрежен “тип на съществуване” и икономика, основаваща се на търговията. Пример за такъв тип цивилизации са Картаген, Атина, Португалия, Британската империя, а днес - Съединените щати. След 1945 с тази геополитическа категория започва да се отъждествява либерално-демократичния Запад. Вторият полюс е така наречената “телурократична” цивилизация, която е континентална и авторитарна. Като пример биха могли да се посочат Рим, Спарта, Византия, по-късно Германия и Русия. “Телурократичната зона” - това са земите отдалечени от топлите морета и удобните за търговия брегови зони. Това са вътрешните пространства на континентите. Маккиндър ги обозначава като Heartland и отнася към тях преди всичко териториите, съставляващи центъра на евроазиатския континент, т.е. Русия.

    Между Heartland и морската цивилизация са разположени бреговите зони (rimland). Именно стремежът за контрол над тях е причина за стратегическата борба между “континенталистите” и “таласократите”. Това, в общи линии, характеризира геополитическото виждане за основните фактори на държавния, цивилизационния, идеологически и политически ход на историята, в основата на което е поставен принципът за “географията като съдба”.

    Англосаксонските геополитици стигат до извода за принципната и структурна противоположност на британските интереси с тези на континенталните държави и преди всичко Русия и Германия. Поради това за най-голяма опасност те смятат перспективата за формирането на руско-германски геополитически и стратегически съюз, тъй като той би укрепил по безпрецедентен начин мощта на двете континентални “телурократични държави”.

    Германските геополитици също стигат до подобни изводи, естествено с обратен знак. Така Карл Хаусхофер лансира идеята за създаването на “континентален блок” по оста Берлин-Москва-Токио, като адекватен отговор на англосаксонското предизвикателство.

    Руските евразийци, в лицето на Пьотър Савицкий, формулират собствена оригинална геополитическа концепция. Ако Мейхън и Спийкмън определят основния вектор на американската геополитика като магистрален път към поемане на пълната отговорност за световната “таласокрация” и превръщането на САЩ в “главния остров” на света, ако Маккиндър разглежда “таласокрацията” като стратегическа съдба на Великобритания и целия англосаксонски свят, ако французинът Видал дьо ла Блаш предполага, че геополитическото бъдеще на Западна Европа (и в частност на Франция) е в тесния съюз със САЩ и Англия, а Карл Хаусхофер смята, че бъдещето на Германия зависи от ефективното й противопоставяне на планетарно равнище на западния таласократичен блок, то идеологът на евразийството Пьотър Савицкий лансира основните принципи на руската геополитика, радикално противопоставяща се на таласократичните тенденции и осъзнаваща своята съдба да бъде “географската ос на историята”. Евразийската геополитика представлява концептуализация на стратегическите, културни и духовни интереси на тази ос.

    Русия е отделен континент, твърдят евразийците. Значението й е несравнимо с това на която и да било отделна европейска или азиатска държава, тя е съпоставима само с такива цивилизационно-географски образувания като Европа или Азия (разглеждани в тяхната цялост). Пълноценното и всеобемно утвърждаване на тази самобитност, вписваща се в географията, културата, етническата психология, цивилизацията и историческия път на руския народ и руската цивилизация, представлява същността на евразийския проект. В далечна перспектива евразийците разглеждат руската идея като “висша и уникална форма на духовно-културен и религиозно-исторически синтез”, способен да съчетае всичко достигнато в тази област в Европа и Азия, т.е. от Изтока и Запада. Те винаги са подкрепяли идеята за “третия път” като специфичен за развитието на Русия, тълкувайки го обаче не като едновременно отричане на една или друга полярна тенденция (например на радикалния модернизъм или радикалния архаизъм), а като техния синтез в един рискован и “свръхнапрегнат” модел.

    Макар че в раздираната от противоречия руска емиграция евразийците естествено не могат да пристъпят към практическата реализация на своя проект, някои от неговите елементи са възприети след Втората световна война от съветската политическа върхушка и именно евразийската геополитика обяснява поведението на Сталин и Брежнев на международната арена. И все пак, независимо от имперските напъни на болшевиките, Съветският съюз така и не се превръща в онази Велика Евразийска империя, за която мечтаят теоретиците на евразийството. Савицкий открива причината за това в пренебрегването на “духовния” (православния) вектор от страна на комунистическия елит.

    Несъвпадението между съветската държавна практика и евразийския проект се оказва в крайна сметка и една от причините за краха на Съветската империя. Лишена от идеологическата гъвкавост на евразийците, от парадоксализма на тяхната философия на историята, особената мистична интегрираща религиозност и ясния им геополитически анализ, съветската държавно-идеологическа конструкция в крайна сметка се разпадна напълно, безсилна да се противопостави на агресивния натиск отвън и да удовлетвори по адекватен начин културно-духовните нужди на обществото.

    Въпреки това обаче, Евразийската утопия си остава съвършена, логична, последователна и жизнена и, което е най-важно, отговаряща на руския национален дух и историческия път на Русия. В този смисъл нейната реализация тепърва предстои.

Главна страница | Съдържание на броя |  Връзки | Кои сме НИЕ? |